Израел и империята на страха на Ердоган

в. Хюриет дейли нюз

Във вторник сутринта имах „работна закуска“ в петзвезден хотел в Анкара с мой стар приятел от другата страна на Атлантика, но силно свързан с Близкия изток. Това бе оживен разговор между двама стари приятели със сериозни различия в мнението си по някои основни въпроси като Ирак, Афганистан, отношенията между Турция и Съединените щати, и разбира се – сериозно влошените отношения между Турция и Израел. Трябва да си призная, че в един момент потреперах.

Почувствах се така, като че ли някои хора са се вторачили в нас. Толкова е тъжно, че макар че Турция все още не се е превърнала в изцяло полицейска държава, много хора вече започнаха да се чувстват сякаш живеят в една империя на страха.

При широко разпространеното подслушване, изпращане на хората в затвора въз основа на фалшифицирани документи (очевидно предоставени от Отдела за върховни постижения във фалшифицирането), обвинения, които впоследствие се превръщат в трилъри и терористи, които се превръщат в приятели, докато високопоставени генерали – освен обичайните обвинения в „заговори за сваляне на правителството“ – са обвинени в извършване на убийства и терористични актове, може ли някой да каже, че той или тя говори спокойно за каквото и да е, особено с чужденец? Както се казва в поговорката – каквото си посял, това ще пожънеш.

Естествено разговорът ни в крайна сметка стигна до току що обявения комичен доклад на израелското следствие, според който израелската армия и правителство не са извършили никакво нарушение при нападението на международната хуманитарна флотилия за ивицата Газа през май 2010 г. Какво по-различно можеше да се очаква от заключението „Израел и израелците не са направили нищо лошо“ в едно израелско разследване на извършено от израелци деяние, което доведе до смъртта на деветима турски граждани, един от които има и американско гражданство?

Няма съмнение, че както подчертават и някои еврейски колеги, най-лошият враг, който някога е имал Израел, може да се окаже настоящото израелско правителство и най-вече крайнонационалистически настроеният министър на външните работи Авигдор Либерман, който с подкрепата на управляващата в Анкара ислямистко-консервативна Партия на справедливостта и развитието (ПСР), успешно унищожиха съюзническите отношения между Израел и Турция.

Защо турското правителство не направи нищо друго освен просто да посъветва представителите на управляващата партия да не се присъединяват към организираната от турската ислямистка хуманитарна организация Фондация за човешки права и свободи (IHH) флотилия с помощи през май 2010 г.? Защо турското правителство не ги посъветва да не участват в подобна мисия, за която Израел многократно заяви, че ще възприеме като провокация и ще я преустанови с всички възможни сили?

Възможно ли е критикуването на Израел, което се превърна в доста популярна игра в турската политика през последните няколко години или излагането на „варварството“ на Израел или „проливането на турска кръв от страна на Израел“ да са били необходими с цел консолидиране на обществената подкрепа? Във всеки случай очевидно е, че отговорността на турското правителство за случилата се катастрофа с флотилията с помощи, довела до смъртта на деветима турски граждани, не може да бъде пренебрегната, като се прехвърля изцяло на Израел, както се опитват да направят президентът, премиерът и външният министър.

Истината е, че тази държава преминава през радикална и систематична трансформация. Тази трансформация, въпреки че е прикрита зад реториката „Ние ще създадем гражданска и демократична Турция“ е такава, че превръща Турция в по-ислямистка, по-консервативна и по-националистическа държава. Естествено докато съществува взаимозависимост между законодателната, съдебната и изпълнителната власт, може би президентската система ще отговори по-добре на очакванията на турското общество.

Парламентарната демокрация не функционира не само поради намесата в политиката на деполитизирани структури като армията и съдебната система, но по-скоро от „реформите“, които „опитомиха“ съдебната система, както и от антидемократичните закони, закрилящи политическите партии, и от изборите, които унищожиха взаимозависимостта между законодателната, съдебната и изпълнителната власт и превърнаха системата в де факто еднолично управление на партийните лидери.

При една президентска система едноличната власт на партийните лидери може да се превърне в диктатура на избрания президент, особено при липсата на взаимозависимост между законодателната, съдебната и изпълнителната власт.

Критикуването на Израел, което се превърна в основен инструмент на „вътрешната политика“ на управляващата ПСР, разбира се не се реализира без причина. Националистическият тон, с който премиерът замени противоречивата си открита реторика спрямо кюрдите, също не е без причина.

Премиерът иска неговата партия да спечели изборите отново през юни с над 50 процента от гласовете и с достатъчно депутатски места, за да може той сам да си напише новата конституция за една президентска Турция, която той се надява да управлява в момента, в който приключи президентският мандат на Абдуллах Гюл? Кога? Това все още не е ясно.

Това, което е ясно е фактът, че Турция се движи към едно мрачно бъдеще.

По БТА