На западния фронт – нещо ново!
Вече обърнах внимание върху факта, че протестите в Египет показаха “умора” сред широките народни маси по отношение на налаганите с десетилетия лозунги на омразата към външния враг и това внася напълно нов елемент във вълненията в най-многолюдната и най-влиятелната по много показатели арабска държава. Направих и паралела с “умората” от дългогодишната пропаганда у нас и в Източна Европа, която изхвърли на бунището старите комунистически насъсквания срещу Запада с неговия капитализъм. Разбира се това не означава, че омразата към външния враг в Египет е изчезнала, нито пък, че недостатъците на западната демокрация са се изпарили. Просто разбунтувалите се общества имат здравословната нагласа да пренареждат приоритетите си. Но само те ли го правят?
Втренчени в пъпа си българските медии не показват потенциал да направят нещо като анализ извън ограничената територия на въпросния път. Вече няколко дни българските телевизионни канали разглеждат събитията в Египет на обидно елементарното, битово дори ниво на личните проблеми на шепата българи, завърнали се мястото на събитието. Хубаво…Обаче…
Обаче има симптоми, че ставащото може да предизвика далеч по-големи последици от местните или регионалните сътресения. Нямам пред вид само цените на петрола, които подскочиха и направиха щастливи страните износителки. Зад облаците дим на пожарищата в Кайро прозира нещо далеч по-съществено за съдбата на световната политика, което значи – и за България. Какво ли е то?
То отново се корени в онова, което НЕ се случва и представлява прецедент. По всичко личи, че намеците на предишната американска администрация на президента Буш за отказ от подкрепа на диктатори и автократи в Близкия изток (а защо не и в света?!) сега се материализират от новото управление в Белия дом. Ще успее ли Вашингтон да победи себе си по отношение на своя най-голям грях във външната политика: двойният стандарт да подкрепя недемократични управления заради проамериканската им политика в съчетание с враждебни действие срещу диктатори от други политически полюс?
Позволявам си да вмъкна скромната си особа в този иначе геополитически разговор с твърдението, че ако има остър спор, който да съм водил много години с дипломати, политици и интелектуалци от Запада, това е предимно този за несправедливостта към страни, като България, да се употребяват занижени критерии за оценка. Това винаги ми е звучало несправедливо защото граничи с презрението към “по-низшия”, който си “заслужава” съдбата. Позволих си да го кажа на форум на европейските дипломати в София през септември 2009 година, на който имах честта да бъда поканен като лектор. Посрещнаха думите ми с мълчание, но и с разбиране, независимо от доста острата форма, с която се изразих (призовах ги да не ни третират като недорасли, макар и да даваме такива поводи – едно дете никога няма да се научи да говори правилно, ако в неговата среда всички говорят “бебешки език”, нали!).
След подобна тирада пред посланик Петер Мецгер (политическо назначение на германските социалдемократи в София през първата половина на 90-те години), с когото буквално се скарахме насред дипломатически прием, защото той защитаваше целесъобразността бивши величия да ни управляват в България като “по-опитни” (а на моя страна се намесиха няколко чужденци!), установявам напредък в разбирането на нашите западни съюзници по въпроса.
Струва ми се, че кризата в Тунис и Египет, която може да даде непредсказуеми последици за стабилността в региона, показва сдържаност от страна на САЩ и Запада, която може да бъде преведена с едно изречение така: поемаме риска да ви загубим като съюзници по досегашните ни собствени критерии, според които стабилността е най-важния факт в отношенията ни, но пък ще демонстрираме, че стоим зад принципите на демократичното самоопределение, валидни за самите нас.
Ето как се е изразил по въпроса Натан Шарански в книгата си “В защита на демокрацията”:
“Стабилност е може би най-важната дума в речника на един дипломат. В името на стабилността се прегръщат автократи, коткат се диктатори и се ухажват тирани. Дори в свободния свят борците за стабилност многократно надвишават борците за демокрация. Демократичните правителства по света и от ляво, и от дясно почти винаги предпочитат познатия им недемократичен режим пред демокрация, която не познават. Въпреки че тези правителства обикновено признават, че обществата на страха са във фундаментално противоречие с демократичните принципи, те все пак са склонни да ги виждат като стълбове на стабилност и сигурност. Смята се , че обществата на страха може и да са жестоки към собствените си народи, но често са безценни за поддържането на стабилност, ред и мир в международен мащаб, жизнено важни за сигурността на всички нации”(с. 83).
Ако усещането ми за стратегическа промяна в подхода на Запада към въпросите на стабилността като абсолютен приоритет в двустранните отношение е вярно, очаквайте последици и за България. Защото много от ставащото у нас е недопустимо по западните стандарти, но “минава метър” . Ами ако се окаже, че за съюзниците все пак е по-важно България да е истински демократична, отколко палячовски стабилна? На какво ще се крепят палячовците в българската политика, които си преливат “авторитет” с позоваване на това как ги били похвалили в Берлин, Брюксел или Вашингтон, на което обикновено във въпросните столици по принцип отговарят със снизходително мълчание?
Да, има опасност от нестабилност. Но лично аз я предпочитам пред увековечаването на фалша и ерозирането на демократичните принципи в очите на хората, на които се внушава по този начин в България, че демокрацията е като оная работа, как й беше името…а, социализЪма, който беше адски стабилен и предсказуем.
Виж още текстове в блога на Иво Инджев