Как станах управител на ресторант в Манхатън

Перипетиите на старозагореца Петър Кунзов, отишъл на студентска бригада в Ню Йорк и срещнал очи в очи Ричард Гиър

petar4.jpg

През 2004 г. попаднах в Ню Йорк за първи път. Заминах на студентска бригада в Щатите. Намерих работа чрез Job Fair (б. р. – трудова борса). Когато видях оферта за Бруклин, Ню Йорк, си казах – Там ще отида! Не ме интересува, че е по-скъпо, по-трудно, че не се намирали квартири… Ню Йорк първата седмица ми се видя отвратителен. Изобщо не е това, което си представяме от филмите – иху-аху и т. н. Да, ако отидеш като турист с пари, може би ще ти се види по-хубав. Обаче като за живот беше отвратителен. Освен това – първо ходене в Америка, беше много стресиращо наистина. Защото това е голям шок и докато се съвземеш, ти трябват близо две седмици.Не избрах най-добрата оферта като заплащане. Беше на компанията Nathen’s famous. Те са нещо като “Макдоналдс” на хотдога. Работодателят не плащаше много – $6.25 на час, което е направо мизерия за Ню Йорк, но предлагаше много евтина квартира – за $250 на месец, в Бруклин Даунтаун в общежитията на Лонг Айлънд Юнивърсити, защото студентите ги няма по това време. Средната цена за наем на жилище в Ню Йорк иначе е към $1200.

Когато отидох в Ню Йорк обаче, Nathen’s famous се оказаха една от лошите фирми, които не се държат добре със своите работници.

Първите две седмици идваха хора на тълпи. Имаше поляци, руснаци, южнокорейци, тайванци и много българи, защото били най-доволни от нашите. Бяха близо 80 българи в моето общежитие. Аз много бързо се изолирах от тях. Не бях отишъл нито да си говоря с българи, нито да работя с българи. Иначе за партитата е лесно, българите на маса са си много близки.
Америка се оказа една житейска школа. Българите например ги опознаваш много по-добре в чужбина, отколкото можеш да ги опознаеш в България.

Наричахме фирмата slave factory (б. р. – фабрика за роби), защото влезеш ли веднъж, нямаше излизане и трябваше три-четири месеца да им робуваш. Даваха ни много почивни дни, за да не можеш да трупаш много часове. Интересното беше, че на срещата в София имаше един българин – „поп Кръстю“ – на когото му беше платено да казва само хубави работи за условията във фирмата, които не бяха верни. И така ние се подведохме много сериозно, бяхме надъхани, че ще има “оувъртайм”, че ще се плаща повече, че ще се дават допълнителни часове и т. н., а когато отидохме там, се оказа тъкмо обратното.

Затова някъде за около седмица и половина приключих с тях.

Тези, които са си намерили работа с Job Fair нямат право да я напускат, защото всъщност работодателите се явяват спонсори по визата и напускайки ги по свое желание, ти всъщност отказваш спонсора си за визата. А те имат право да се обадят в CIЕЕ – Council of International Educational Exchange, и да кажат, че ти вече не работиш за тях, че само си се възползвал от тях и че визата ти вече може да бъде прекратена. От това се възползваше нашата управителка, една прекрасна мулатка, колкото прекрасна обаче, толкова и bitchy (б. р. – кучка) , заплашваше всички, които искаха да напуснат, че ще им прекрати визите, а това бяха 90% от персонала. Всички бяха много наплашени. Един беше напуснал по свое желание и визата му беше прекратена.
Отидох при мениджърката и казах, че искам да напусна. Тя ми каза: “Ами добре, ама нали знаеш какво се случи с еди-кого си, същото ще стане и с теб. Ще ти прекратя програмата, ти ако искаш стой си в Америка, но повече няма да можеш да дойдеш.”

Аз обаче от България познавах един американец от Ню Йорк – Карл Шърман. Близо 10 години по-рано той беше дошъл като консултант в Стара Загора на една фирма, свързана с поддръжката на ТЕЦ-овете и беше настанен в нашия апартамент. Тогава учех в езиковата гимназия и той и жена му имаха много хубави впечатления от мене. Единият от синовете им работи в “Ню Йорк Таймс” като главен редактор на Интернет-изданието.

Използвах името му и казах: “Да, госпожице, аз съм сигурен, че ще направите това, но аз пък искам да ви обещая, че преди да си тръгна ще има близо десетина експозета в “Ню Йорк Таймс” за отношението на вашата фирма към чуждестранните студенти, за условията, които предложихте в България и които срещнахме тук. Освен това майка ми работи в Дарик радио и просто, когато дойдете в България няма да хванете нито един човек повече за тази работа. Тя ме погледна и попита “Това заплаха ли е?”. Аз й казах: “Ами, не знам как звучи”. После на нея и трябваха точно 10-15 секунди, извади от шкафа едно писъмце, в което пишеше, че се освобождавам, стисна ми ръката и ми пожела приятно лято в Америка, като ме помоли да не казвам на другите българи. И аз наистина не казах на никого, не защото не обичам българите, а защото всички се държаха отвратително, слухтяха, всеки беше толкова завистлив, че аз ги усетих набързо и нямах намерение да помагам на никого.

Първите дни само ходех насам-натам и попълвах апликейшъни (б. р. – формуляр-молба за работа), докато не разбрах, че това е най-учтивият начин да се отърват от теб. Дават ти един лист, попълваш го и си тръгваш. И това е, повече не се занимават с теб. По цял ден могат да ти раздават апликейшъни. В един момент разбрах, че така няма да се получи и трябваше да подходя със самочувствие.

Разхождах се на “Уолстрийт” и видях един ресторант, който се казваше Mangia. Собственикът беше поляк и там работеха само поляци и полякини, които бяха много хубави. Много изискан ресторант, тип италианска тратория с много екологично чисти храни, които са скъпи, за хора от офисите на “Уолстрийт”. Поканиха ме да попълня апликейшън, а аз просто казах: “Зарежи тая работа, искам мениджърът на ресторанта да дойде тука, при мене”. В крайна сметка дойде една жена и ми каза: “Тука нямаме работа, но в нашия ресторант на 57-ма улица (те са верига ресторанти в Ню Йорк), има едно свободно място и търсят момче”. Намерих ресторанта и ме назначиха на момента.

Намираше се на три пресечки от “Сентръл Парк”, на 700 м от “Рейдио Сити Мюзик Хол”, където се правят концертите на МТВ. Това е пак зона с финансови сгради. Хората там са заможни. И точно поради тази причина търсят екологично чисти храни. Моята работа беше да правя сокове от плодове, които те си избират. Понеже знаят кой плод какви витамини съдържа и като си ги изберат знаят, че това им е витаминният коктейл за деня. Най-евтината напитка беше около $5, а големите стигаха до $8. Хубавото беше, че каквото и да забъркаш в блендера, винаги остава и за тебе. И аз толкова се бях заздравил от сокове тогава … По принцип се работеше спокойно, но имаше интриги. Особено полякините си падат по такива работи, като научат нещо, го използват. Аз бързо се усетих. Ставаш по мнителен в Ню Йорк. Не можеш да не станеш, ако искаш да успееш, защото в крайна сметка всичко се използва против тебе.

Събота и неделя работех като дърводелец във фабриката на един поляк в Куинс, в която ме уреди един от поляците от Mangia – защото парите просто не стигаха. Работата беше елементарна – первази, които ограждат вратите острани, трябваше да се шкуркат на ръка. Слагаш си слушалките с музиката и почваш да го правиш. Първия ден вечерта ме гледаха много криво поляците – оказа се, че съм счупил рекорда за най-много изшкуркани первази. Слушах Клайдерман, защото ми действа успокояващо. Не подозирах, че съм поставил рекорд. А когато на края на деня попитах дали ще остана на работа, полякът ми каза: “Не само че ще останеш, а и ще идваш често”.

В Mangia изкарах един месец и ме уволниха – бил слаб сезонът. През лятото наистина е по-слаб сезонът в Америка и в Ню Йорк специално. Не беше за това, че не съм си вършил работата. В Америка лесно можеш да си намериш работа, но трудно е да се задържиш на нея. Това е една инерция, която е набрала цялата държава. Ти или си съгласен с този начин на работа, или просто излиташ. Та уволниха ме и това беше най-критичният момент, защото една вечер останах без работа в Ню Йорк, което е голям стрес.

За първата седмица чекът ми беше за $80. За първия месец работа ти не можеш да си платиш пътя, камо ли да си мислиш за нещо друго. $70 пък ти е само метрокартата, без която не можеш да се придвижваш с метро или с градски транспорт. Общежитието беше предплатено някъде до 15 август. Останах без работа, но не казах на никого от българите, защото това щеше само да ги зарадва.

Легнах си, останал самичък със себе си в Ню Йорк. На другия ден се събудих, избърсах си сълзите, които бяха от нерви, наистина ми беше много напрегнато.

Тръгнах пак да си търся работа. Цял ден обикалях даунтаун-а, в раницата си имах две кутийки пепси и някаква отвратителна американска храна.

petar1.jpg
Със собственика на заведението на „Уолстрийт“ г-н Сааф и неговата съпруга. Снимки: Личен архив

В крайна сметка си намерих работа, на която се задържах – в Saaf Café Incorporated, фирма на Мустафа Сааф, “наш човек” от Турция. Сградата се намираше на една пресечка, успоредна на “Уолстрийт”, срещу кафето е небостъргачът на Дойче банк, който е най-новият във финансовата част на Манхатън. Интересното е, че заведението имаше вход и от двете улици, но понеже е по-престижно и от двете страни пишеше “№ 60 Уолстрийт”.

Като ме питаха къде работя, казвах – на “Уолстрийт” … само че в ресторант…

Значи то е по-скоро като кафе-ресторант, защото се предлагат храни, но там хората си взимат по нещо за ядене и ядат на крак. Това става за около 20 минути в почивката им. Слизат долу, купуват си кафета, на ден се продаваха по 800 кафета. Всъщност ти участваш във всичко, правиш кафета, приготвяш сандвич с бъркани яйца. Сладолед има, в петък задължително риба за евреите, рибена чорба. Когато има еврейски празник, сградата почти се опразва. Имаше и турски специалитети, баклава, халва, кадаиф…

Казах на туркинята, жената на Мустафа, че искам да работя не по-малко от 60 часа на седмица. Защото трябваше да наваксам. Всеки ден на работа от шест до шест – 12 часа – е достатъчно да се разбере дали работиш или не. Моята колежка Сара (или Серда, каквото й беше турското име) казваше, че досега не е имала по-добър колега от мен. Започнаха да ми дават и “оувъртайм”, защото знаеха, че аз се нуждая от това.

Клиент в това заведение ми е бил Ричард Гиър. Направо се изяждам от яд, защото цифровия ми фотоапарат беше отзад в стаята, а не се сетих да го взема и да се снимам с него. Аз излизам като един дюлгер с молив зад ухото, правя опис какво липсва, за да се поръчва на другия ден, виждам един човек и си казвам: “Тоя колко прилича на Ричард Гиър”. Като се обърна към мен, си казах: “Ама това е той бе, човек!”. Хубав си е такъв, както си го харесват жените, с прошарена коса, беше хладничък ден, беше облечен с едно стилно сако, с едно шалче, очилца. На мен ми омекнаха краката, загубих ума и дума. Най-интересното беше, че той като ме видя, че го гледам, леко се усмихна – разбра, че го познах, но аз нищо… После всички жени в залата се бяха разкудкудякали, че е идвал. Той идвал да се срещне със своя застрахователен агент, за да обсъдят нещо по неговата застрахователна полица в AIG. Компанията беше в небостъргача отгоре.

Що се отнася до шефа на AIG, т. нар. СЕО… Правеше ми впечатление, че много хора с по-висок ранг се държаха много уважително. Примерно идва той сутрин, казва: “Добро утро сър, как сте днес?”, аз казвам: “Добре съм”. Случвало се е той първи да поздрави, а не аз – защото съм се разсеял. Това е нещо, което е много различно, отколкото в България. В тази връзка наистина си личи, че хората с труд печелят парите си. А и напрежението е много голямо. Често се случваше линейки да пристигат пред сградата и да взимат хора, които са вдигнали кръвно или нещо подобно. В компанията работеха от шест сутринта до шест вечерта, а по-младите, които сега се издигат в йерархията – от шест сутринта до десет вечерта. Напитките, които се взимат към 5 часа, обикновено бяха двойно еспресо с “Редбул” и такива подобни. Аз, ако го изпия това, мога да свиря на пиано без да си движа ръцете.

Серда, която беше мениджър на ресторанта, замина на някакво пътешествие по случай една година от сватбата си, но нещо се скараха с работодателите и тя не се върна, затова мен ме направиха мениджър на ресторанта – още не знаеха, че ще напускам есента, но знаеха, че мога да правя всичко. Така станах мениджър на ресторант в Манхатън. Парите не бяха много повече, но отговорностите бяха повече и като имаше някакъв проблем за всичко трябваше да отговарям първо аз.

Сутрин беше голям шок – кафетата свършваха за не повече от десет минути, а имахме една огромна машина като резервоар, филтрите й бяха големи колкото кошче за боклук. Като цяло тази работа беше много голям опит. В Ню Йорк има много такива заведения. Вече имах ноу-хау и бях подготвен за такъв тип работа. Пари за храна не съм давал, защото много храна оставаше и шефът казваше вечер да се хвърля, а тя си беше прясна, само на другия ден нямаше да бъде прясна. Имаше и храна Balkan style – наши си работи. В един момент разбрах, че цената на труда ми не е точно такава, каквато трябваше да бъде – като мениджър на ресторанта ми се събираха около $1500 на месец, а Серда за същата работа взимаше над $2000, което не беше справедливо.

Когато напуснах общежитието, се събрах с още две момичета и решихме, че ще си търсим квартира заедно. Към нас се присъединиха един Свилен от Смолян и още едно момиче и станахме пет. Даже на едната аз й намерих работа в едно от заведенията Subway. Първо аз кандидатствах там, одобриха ме. Имаше един предприемач, който държеше заведението – завършил право в Колумбийския университет. Искаше да ме вземе, но аз му отказах, защото вече бях започнал при турците. Обаче му се обадих, да му благодаря все пак за отношението и всичко останало. Казах на едно от момичетата – Миряна, че там има място, тя започна и беше много доволна. Оказа се, че там е работила една българка, от която мениджърът бил много доволен. Много е хубаво в чужбина да попаднеш на място, където е имало добри български посланици. Защото има и места, където просто само като кажеш “българин” и благодарение на тези преди теб, нищо не можеш да направиш. Това беше главно проблем с квартирите, но и с работата. Като чуят “Bulgarians”, то им звучи като таджикистанци. Знам, че на следващата година в общежитията вече българи не пускаха. Защото имаше много мизерии.

 
petar2.jpgНа фона на Манхатън от островчето със статуята на свободата.

Кварталът, в който живяхме в Бруклин, се казва Бейридж. Там са живели босове от италианската мафия. Улицата ни се казваше “Бейридж Паркуей” – тиха, спокойна, около нас имаше само адвокати, зъболекари, хора с много пари и ние някакви пет келемета там се събрахме в някакво жилище и ни гледаха като полезни изкопаеми. Някакви баби постоянно ни заговаряха и ние им разправяхме, че сме студенти. Понеже си бяхме задигнали карти от Лонг Айлънд Юнивърсити, казвахме, че учим там, те ни питаха каква специалност, ние казвахме медицина и бабичките бяха доволни и викаха: “Ааа, още доктори на улицата”. Хазяйката ни беше много готина чернокожа. Намерих квартирата за три дни, при положение, че повечето българи ми казваха, че трябват шест месеца да си намериш добра квартира. Струваше $1500 на месец, така че 5 човека плащахме по $300. Беше забавно, спяхме на едни матраци, накрая трябваше аз да сервирам на хазяйката новината, че си тръгваме и измислихме поредната лъжа – накарах момичетата да реват, казах, че сме били на подготвителен курс, който обаче не сме издържали и не сме приети и трябва да си ходим обратно в България, защото няма да ни удължат визите и тя много ни съчувстваше. Въобще американците са много състрадателни, но ние българите често спекулираме с това. Последните десет дни живях при турчина, при когото работех.

***

Отначало, докато бяхме в общежитията, имаше една тайванка на име Бет (истинското й име беше някакво друго, но така й викахме), тя ми стана много добра приятелка, поддържаме връзка и досега. Тя работеше на Статуята на свободата – тайванските фирми винаги уреждат студентите на много хубави места за живеене и работа, при тях всичко беше супер. От тайванката научих, че на Статуята постоянно назначават хора. Отидох и кандидатствах за работа в събота и неделя. Срещнах се с господин Джон Конуей – шеф човешки ресурси, който назначава и уволнява.

Статуята на свободата се държи от 70 години от един и същ концесионер – Evеlyn Hill Incorporated – това е фамилна фирма, която предава бизнеса от поколение на поколение, защото той не е за изпускане. В момента компанията се управлява от Брадфорд Хил – той държи целия мърчандайз на Статуята, спонсорира т. нар. рейнджъри, както и секюрити компанията, която проверява влизащите в Статуята туристи. Статуята е много охранявана в момента, със супер засилени мерки за сигурност, с газови детектори, никакъв багаж и никакви храни не могат да се внасят. Защото след 11 септември тя е цел на теророристите – символ е на емиграцията, на свободата. И е нещо, с което американците свързват миналото си, в нея има много сентимент.

Джон Конуей ме хареса. Там харесват хора със самочувствие. Аз му казах: “Работя, имам хубава работа, но просто искам още”. Така че отново имах две работи – от понеделник до петък на “Уолстрийт”, а събота и неделя – на Статуята на свободата. Там, като разбраха, че знам и немски, ме сложиха на audio-tour desk – там се раздават едни портативни плейъри, които, като си ги сложиш на ушите и слушаш пътеводител за Статуята – то те води, казва ти: “Сега завий наляво, сега завий надясно, тук това, което виждаш, е еди какво си…” Моята работа беше да давам първоначални инструкции за употребата на плейърчето на всички, които влизат в Статуята. Беше много яко. Мога да кажа, че проговорих английски, без да разберат американците, че не съм оттам и като ме питаха откъде съм и аз им казвах от България, те отговаряха: “Ама не! – Аз имах предвид от кой щат си!”.

Първата година като приключих, си купих лаптоп, имах пари и за екскурзия и отидох до Вашингтон. Само един ден бях там, разгледах Капитолията и всички музеи, понеже са безплатни. Точно така си представям една столица – спокойно, тихо, скучно, с административни сгради и улици около тях. Видях Белия дом, мемориала на Линкълн.

Но Ню Йорк – това е друга Америка, веднъж бил ли си там, не можеш да свикнеш с друго място лесно.

Втората година отидох с договор директно на Статуята на свободата, работих пет дни в седмицата, другите българи много ми завиждаха и мислеха, че това е най-лесната работа, но да ти дойдат 600 човека на ден и ти да им повтаряш едно и също нещо, освен че си тренираш английския, друго не виждам какво може да се каже, че правиш. Пиеш вода като ненормален, някой път си мислиш, че полудяваш.

Скоро след като пристигнах си намерих и втора работа в един ресторант, който се казваше Garage restaurant and café на 7-мо авеню, в Гринидж вилидж, точно в най-голямата gay-area (б. р. – район на гейове). Ресторантът е огромен, в стара сграда, към 250 години в него са се събирали пожарникарите. Той се пази от кметството, собствениците са италианци и нямат право да го променят. Всяка вечер имаше джаз музика на живо. Отдясно на ресторанта се намира единственият паметник на гейовете в Ню Йорк, в квартала има и една малка уличка с кокетни сгради с цветенца, която се нарича “Гей стрийт”.

В ресторанта първо работех като помощник-сервитьор. Той е изискан, с френска и италианска кухня, не можеш да сервираш как да е.

Приятелката ми дойде на гости в Ню Йорк за една седмица, аз помолих за отпуск от работата ми на Статуята, но те не ми дадоха и аз казах: “Като не ми давате, аз ще си тръгна сам”. Наложи се да си взема два дни отпуск и от ресторанта и те ме уволниха. Но една вечер отидохме с приятелката ми там, а тя, понеже е пианистка, посвири малко на пианото. Мениджърът нещо се разчуства, взе ме отново на работа и направо ме направи салонен управител. Работата ми се състоеше в това всяка вечер да съм с костюм, риза и вратовръзка, да посрещам гостите и да ги настанявам по масите.

Работата изобщо не е лесна. Когато ресторантът е препълнен и има резервации, трябва да предвиждаш часове напред как се движат и не можеш просто да кажеш на клиентите: “Станете!”. Грешка означава обидени клиенти, обидени килиенти означава скандал, скандал означава, че ще си имаш разправии с шефа. Колегите ми там бяха кофти и им беше много трудно да приемат, че помощник-сервитьор може изведнъж да стане салонен управител. И като се появих костюмиран и подстриган, не можеха да повярват, че това съм аз. Дори мъжете от ресторанта вече имаха апетити към мен, 60 % от тях бяха гейове. Те могат да бъдат много агресивни, ако се поддаваш на ухажването им, но правиш ли се на разсеян, не те закачат. Гейовете от ресторанта бяха много забавни и артистични, често разиграваха помежду си постановки и като ги гледах, все едно бях в театъра. Последния ден, в който бях на работа, един от гейовете ми казва: There is only one best way to spend your last night in New York… (б. р. – Има само един най-добър начин да прекараш последната си нощ в Ню Йорк…), а аз му казвам: Yes, you wish (б. р. – иска ти се). Трябва да им влезеш в тона, да говориш като тях, за да се интегрираш по-лесно и да не те чувстват като чужд човек. Ако си поддържан, им е приятно, защото гейовете са снобарчета – обичат да виждат хубави дрехи, парфюми – неща, от които по принцип жените повече се вълнуват.

В ресторанта веднъж дойде Сара Джесика Паркър (б. р. – актрисата в главната роля на сериала “Сексът и градът”), но не ни беше позволено да взимаме автографи, защото има правило знаменитостите да не бъдат притеснявани. Така че само й се усмихнах широко.

Втората година работех по 20 часа на ден и съм спал по три часа в продължение на два месеца. Изпробвах възможностите на организма си. Имах и трета работа – като сервитьор в една логотека в Челси, която е най-модерният hot spot за млади хора. Държат я италианци и там клиенти са ми били Парис Хилтън и тенисистът Марат Сафин

petar3.jpg
На турнира Us Open

Като го видях, казах на салонната упавителка задължително да го настани в моята зона. От него взех автограф и това беше един от малкото случаи, в които не си глътнах езика, а направих каквото трябваше. Говорих си с него три минути – играя тенис от малък, казах му, колко се радвам от срещата с него. Малко преди това той беше спечелил Australian Open, а на Us Open не можеше да играе, защото беше контузен. Казах му: “Искам да ви поздравя по случай победата срещу Роже Федерер”.

***

Първата година се върнах с 3000 долара. А втората година, като си дойдох, си купих кола, преди това ходих на Хавайските острови с приятелката ми, както и в Лас Вегас за 10 дни. Изкарах чисти $ 9000, като се има предвид че съм си позволявал да ходя по ресторанти, а едно излизане на ресторант е поне $100.

На Хавайските острови беше невероятно – природата е райска, спокойно е, не мога да го опиша с думи. Там всички си мислеха, че двамата сме младоженци, ще правим деца на острова и то наистина само това може да се прави там. Бяхме любимци на групата, защото редовно закъснявахме за срещите за разглеждане на забележителностите. Като си тръгвахме, ни казаха Come back with the kids (б. р. – Върнете се с децата). Бяхме на о-в Уахо, където се намира столицата Хонолулу. Там е и музеят на Пърл Харбър, но не го разгледахме, защото билетът струваше $50 и това наистина са много пари за едно скучно място, в което се помещават спомените от американския резил. Гмуркахме се в кораловите рифове с водолазна екипировка – това е нещо невевроятно.

***

Нямам желание да ходя пак на бригада в Америка. Бих отишъл за друго. В крайна сметка не може да се ходи там само за едно и също нещо. Опитът, който получих, е като една житейска казарма за мен, защото, както се казва: If you can make it there, you can make it anywhere (б. р. – Ако можеш да се справиш там, можеш да се справиш навсякъде).

Записаха: Нели Томова, Благовеста Кирилова

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.