Прав ли беше Джордж Буш?
По калпавите правила на американската политика, демократи и републиканци забравиха различията си, докато президентът Барак Обама се опитваше през изминалата седмица да се ориентира в египетската главоблъсканица. Правителството се справя много добре със ситуацията, каза председателят на Камарата на представителите, републиканецът Джон Бейнър. И наистина, защо да повеждаме нови битки, след като е толкова забавно да се ровим из старите.
Щом стана ясно, че в Египет се случва нещо важно, нямаше как Америка да не поднови спора за политиката на Джордж Буш в Ирак. И докато египтяните заливаха улиците, застъпниците на Буш изливаха „кофи с мастило“, за да изтъкнат, че новият силен глад на арабите за демокрация потвърждава „дневния ред на свободата“, отстояван от бившия президент в Близкия изток. Та нали Буш свали Саддам Хюсеин, много по-страховит диктатор от Хосни Мубарак? Та нали той направи всичко възможно, за да накара авторитарните съюзници на Америка да поемат по пътя на демокрацията?
Джордж Буш наистина бе много по-ревностен радетел за демокрация от Обама. През 2005 г. неговият държавен секретар Кондълиза Райс произнесе впечатляваща реч в Кайро, в която каза, че след като в продължение на 60 години Съединените щати са полагали усилия за стабилност в Близкия изток за сметка на демокрацията, и след като не са постигнали нито едното от двете, Америка занапред ще подкрепя стремежите на всички хора към демокрация. Удържайки на думата си, правителството на Буш натискаше, хокаше, подкупваше и изнудваше съюзниците си, за да ги накара да се демократизират.
Американците наложиха на Египет да произведе по-честни избори през 2005 г., а през 2006 г. убедиха смаяния Израел да позволи на Хамас да се състезава в палестинските избори в окупираните територии. Дори саудитците склониха на нещо като местни избори (с участието само на мъже). Всичко това се опираше на конкретна теория: неоконсервативният възглед, наложил се след 11 септември, че основният корен на тероризма е липсата на демокрация в арабския свят. „Оцеляването на демокрацията в нашата страна все повече зависи от извоюването на свобода в други страни“, изтъкваше Джордж Буш.
Защо се връщаме към този епизод от историята сега? Защото с надигането на народната мощ в целия арабски свят изведнъж стана ясно, че не са били чак толкова умни експертите, които се надсмиваха над мнението на Буш, че арабите искат и са готови за демокрация по западен модел. Стана ясно също, че простичкото и привидно твърде оптимистично убеждение на Буш, че арабите желаят, заслужават и са способни на демокрация, всъщност се оказва проява на мъдрост. Следвайки това свое убеждение, той беше готов, поне до известна степен, да притиска и обърква отдавнашните американски съюзници, чието автократично поведение у дома Америка в продължение на десетилетия бе прощавала или подминавала в името на „реалната политика“.
Сравнете неговия подход с този на Барак Обама, който влезе в Белия дом, горящ от желание да подаде ръка на враговете на Америка и да подобри отношенията с Исляма. И прояви такова старание, че се въздържа да подкрепи Зелената революция в Иран, която бе смазана от режима. А за подобряването на отношенията с Исляма Обама реши, че не е излишна известна колебливост. „Америка не претендира, че знае какво е най-добро за другите“, каза той в прочутата си реч в Кайро.
Тази нерешителност беше сериозна грешка, изтъкват сега неоконсерваторите. Тя развърза ръцете на диктаторите и постави Америка на грешната страна на барикадите по площад „Тахрир“. Според Елиът Ейбрамс, който бе висш съветник на Буш, неоснователното вторачване на Обама в мирните усилия за Палестина отклони вниманието му от милионите хора, страдащи под ботуша на арабските диктатори.
Означава ли това, че Буш е реабилитиран? Не бързайте толкова. Да, онези, които се подиграваха на убеждението му, че арабите са гладни за демокрация, бяха опровергани; той заслужава възхищение, че настояваше за реформи и пришпорваше автократите към плурализъм. Но нека преценим нещата реалистично. Същественото, което направи Буш в арабския свят, не бе да поиска избори тук или там, нито отслабване на хватката на режимите. Той изпрати армия, за да завладее Ирак. И събитията в Тунис или Египет ни най-малко не го оневиняват за това пагубно решение.
Войната се изля като отрова върху всичко, което Америка изрече или извърши впоследствие. В Ирак сега има крехка демокрация, но се броят на пръсти арабите, а и малцина са европейците, които са убедени, че Буш е нахлул в Ирак в името на демокрацията. Освен това мнозина смятат, че несъществуващите оръжия за масово унищожение са били само претекст.
Шест години след инвазията в Ирак, през 2009 г. в Кайро Надер Фергани – учен и реформатор, продължаваше да кипи от негодувание. „Американците са монголите на 21 век, а сега Барак Обама се опитва да залее с глазура тази гнусна торта“, казва той. Както и да възприемат посланието за свободата, повечето араби мразят до дъното на душата си вестоносеца.
Моля, бъдете свободни, но продължавайте да ни обичате
Дори да оставим настрана Ирак, „дневният ред“ на свободата, отстояван от Буш, има своите недъзи. Най-големият е, че президентът Буш искаше арабска демокрация на ниска цена. С други думи искаше арабските лидери да дадат власт на народите си, но едновременно с това да защитават стратегическите интереси на Америка.
Така той сам наложи ограничения над натиска, който оказваше над дългогодишните добри автократични режими. И тъй като тези режими бяха наясно, те решиха, че за да си запазят комфорта, трябва само да изчакат той да излезе от Белия дом. Нещо повече, към края на своето управление самият Буш се уплаши. Изборните победи на Хамас в палестинските територии и на Хизбула в Ливан му поднесоха предвидимия, но нежелан извод, че арабите, дарени със свобода, могат да използват изборните урни, за да издигнат на власт най-непримиримите врагове на Америка.
Сега, когато старият ред в Египет рухва, Обама е изправен пред същата перспектива. Какво ще стане, ако новият ред тласне най-голямата арабска страна в търпеливите ръце на враждебното „Мюсюлманско братство“? Този страх кара да замлъкнат дори някои неоконсерватори. Подобни въпроси ще продължат да тормозят Америка, докато тя се стреми да бъде и свръхсила, и борец за демокрация и самоопределение. Ясен отговор на тази загадка не успяха да дадат нито Буш, нито Обама, нито който и да било президент.
По БТА