България днес

Едвин Сугарев

Все по-често вече – и понякога с ужас се питам: какво става с тази страна? Какво е това бесовско хоро, което ни люлее, тези бай Ганьовски чада, избълвани сякаш от мазната българска пръст; тези оскотели от несрета и жажда лица, които се носят с ветровете като сухи есенни листа; лудите, които си бърборят по софийските булеварди с обърнати към нищото очи; клошарите с техните бебешки колички, които ровичкат в кофите за боклук; примирените и прегърбени над щандовете фигури в евтините магазини, които ровят в купища полупрогнили плодове с някаква вцепенена, изцяло непроницаема налудност; тези гроздове лица в претъпканите автобуси, в чиито празни погледи човек може да разчете само нищото – и да огледа себе си като негов обитател; озверелите хлапаци с възпалени от коката нослета, които обсъждат на ъгъла кого да пребият или на коя да й го вкарат; силиконовите гърли и просташките дебели вратове с провесени златни синджири; малоумните властници, малоумните речи, малоумните вестници, малоумните реклами, малоумните телевизионни шоута: какво е всичко това, откъде е всичко това, защо е всичко това? Мога ли да нарека това място родина, мога ли да се почувствам сроден с този многогласен вой, който огласява нейните продънени пространства?

Ставам все по-сам, все по-излишен, все по лишен от смисъл в тази подивяла клетка.  Приятелите ми си тръгнаха: някои обърнаха гръб и се хвърлиха в огромното, обезличаващо ги море на емиграцията; други подириха без време ложето на пръстта – и помахаха за сбогом, преди да потънат без вест.

Знам, че много други се чувстват така –все по-сами, все по-излишни, все по лишени от смисъл. Но знам и че тази самота не може да бъде споделена. Не може да бъде изстъргана от паметта чрез сладките приказки и уверенията, че самотните са заедно в самотата си – и затова тя престава да бъде самота. Защото всички те – липсващите ни – оставиха сенките си тук – и България сега е обитавана от сенки страна.

Да, те бяха тук – напрегнати, живи, искащи, вярващи. Бяха тук на 14-ти декември 1989 пред парламента, опиянени от куража за пръв път да застанат с открито лице срещу системата, която ги мачкаше и унижаваше през целия им съзнателен живот. Бяха тук на 7 юни 1990-та, на огромния митинг на Орлов мост, когато всички до един усещаха с всяка фибра на телата и душите си, че тягостната досегашна България си отива, че се започва нещо ново и това ново започва на чисто. Бяха тук в нощта на 10 срещу 11 януари 1997 – хиляди по жълтите павета на Царя, за да подпечатат с кръвта си нетърпимостта към комунистическата лъжа.

Сега ги няма. Сега тук са само техните изоставени сенки. Само те обитават това омърсено, опростачено пространство, което само някой луд би нарекъл държава – и само сомнамбул би признал тази държава за своя родина. Ние бродим между тях – и ако от небето слети някой заблуден ангел, той не би съумял да различи живите от изоставените сенки, защото – лишени от вяра и надежда – сенки сме и ние самите.

Това е България днес – страна на сенки и уроди. На маловерци и настървени шебеци, шопари и лешояди, които жадуват само едно: да имат, да получат, да откъснат колкото се може по-тлъст къс от все по-мършавата и оглозгана национална мърша.

И тъй – обитавайки самата омерзеност, се учим да живеем в доброволни изгнания, да бъдем вътрешни емигранти, да си създаваме убежища и малки лични крепости в илюзорните пространства на обществената маргиналия. Пишем романи, рисуваме картини, преподаваме на неграмотни студенти. Обитаваме като отшелници някакви затънтени ниши, за които на никой не му пука – те са нещо като приюти за неприспособимите. Претръпнали сме и вече не се ужасяваме, когато – поглеждайки се сутрин в огледалото – виждаме само отсрещната стена.

Някои от нас още говорят. Повтарят отново и отново своето верую – с постоянството на роботи – и не искат да знаят, че никой никога няма да се вслуша в думите им, че времето за вслушване е безвъзвратно отминало, че Big Brother дава по-убедителни примери за следване, отколкото коя да е нравствена истина. Скоро между тях и лудите, които си говорят по улиците сами, няма да остане никаква разлика.

Лошото е, че и тези, които са захвърлили всяка надежда, също си говорят сами – да, правят го, не само те при това, но дори и тези, дето уж са загърбили миналото и са избрали широкия свят за своя родина. Говорят си в себе си, спорят със себе си. Питат се: защо стана така, защо държавата оскотя, защо всичко се опростачи, защо се оказахме приют за побеснелите духом. Питат се мълком и мълком въздишат: няма отговор.

Въздишката впрочем е не само знак за тъга, но и знак за облекчение – удобно е да няма отговор. Страшното обаче е, че това удобство е малотрайно; че то поражда нови въпроси – и те ни погват в своя безизходен кръг. Защото истината е, че има отговор – и той гласи следното: България е тъй нелепа, тъй непосилно омерзителна, защото ние я направихме такава. С всичко, което направихме през тези двайсет години – и с всичко, което не направихме.

Ако съумеем да признаем този отговор в себе си, навярно ще имаме и мъжеството да се запитаме и за нещо повече: например дали трябва да оставяме тази страна на изоставените сенки, можем ли наистина нещо да направим за тази унизена и отвергната България – за България такава, каквато е, за България  днес, тук и сега. И може би ще разберем, че търсенето на отговор е недостатъчно. Че трябва не само да го търсим, но и да го правим този отговор – да го правим веднага, тук и сега – да го правим без колебания, да го правим – правейки с това правене себе си – като върнем на нашите сенки отнетите плът и дух.

Виж още текстове от Едвин Сугарев в сайта svobodata.com

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.