След Мубарак – Техеран от 1979-а или Берлин от 1989-а?
в. Ню Йорк таймс
Ключовият въпрос за Египет може да се сведе до това: дали сме свидетели на Техеран от 1979 г. или на Берлин от 1989 г.? Дали това е масово въстание срещу диктатурата, борещо се за демократични свободи – цел, която ще бъде узурпирана от организираните ислямисти, както през Иранската революция? Или това е край на арабския „Джурасик парк“, където от Йемен до Тунис управляваха застарели деспоти, и начало на демократичен разцвет, подобно на световните промени при разпада на Съветската империя?
Ако е второто, в което вярвам и аз, е много важно да се подходи правилно. А за да се направи това, е необходимо участието на все още неопитния президент на САЩ Барак Обама, мобилизиране на всички дипломатически умения, които Америка показа при обединението на Европа през 1989 г., както и да се заимства от плана „Маршал“, за да бъде подкрепена изгряващата египетска и арабска демокрация.
Това ще изисква също Израел да набере частица от смелостта на Ануар Садат, която той показа при визитата си в Ерусалим през 1977 г. – смелост да остави настрана мантрата за сигурността, вследствие на която съзира във всеки демократичен опонент на Хосни Мубарак потенциален джихадист, и да преглътне модернизирането на въоръжените сили в арабския свят, който познава безплодието на войната.
Преди да стигна до тези теми, нека очертаем двете позиции в един разгорещен дебат. Израел и неговите консервативни поддръжници прегърнаха аналогията с Иран. Те виждат заплахата преди всичко в египетското пробуждане. Израелският премиер Бенямин Нетаняху го формулира така: „Нашите опасения са, че когато има резки промени, без да са налице всички аспекти на съвременната демокрация, това, което ще се случи – както стана в Иран – ще бъде надигане на потиснически режим от радикален ислямистки тип. Такъв режим ще унищожи човешките права, няма да допусне демокрация и свобода и ще представлява заплаха за мира“.
Арабски интелектуалци заемат противоположна позиция, най-добре изразена от Рами Хури от Американския университет в Бейрут: „Ние сме свидетели на епичен, исторически момент на зараждането на идеи, от които обикновените араби отдавна са лишавани – правото да определим себе си и нашите правителства, да заявим нашите национални ценности, да оформим нашите системи на управление“.
САЩ, отрезвени от Ирак и опарили се в Газа, опитаха средния път на „мирния преход“. Те казаха ясно на Мубарак, че трябва да си ходи, но може би не точно сега. Нюансираното повторение на думите на Нетаняху от страна на Хилари Клинтън прозвуча така: „Революциите свалят диктатори в името на демокрацията, само за да видят как този процес е узурпиран от нови автократи“. С други думи бихме желали да видим арабска 1989-а, но ние сме се парили толкова пъти, че да забравим за Иран от 1979-а.
Втората дата е оставила неизличими следи в американската дипломатическа памет. Америка задълго се бе залепила за шаха и загуби Иран. Това остави Египет като алтернативния крайъгълен камък на стратегическите интереси на САЩ в Близкия изток. Нищо чудно, че американските опасения да не бъде „загубен“ Египет, са големи. Освен Иран и Египет – двете най-големи национални държави в Близкия изток – останалите не са нищо повече от „племена с национални флагове“.
Да хвърлим бърз поглед върху Иран. В Техеран имаше един нелеп дебат между режима, който се стремеше да изрази симпатии към египетското въстание, и опозиционното движение на Зелените, чиято смелост през 2009 г. бе предтеча на Тунис и Кайро. Върховният лидер Али Хаменей декларира по отношение на Египет: „Ние сме щастливи, когато мюсюлманите свиват юмруци срещу враговете на нашата религия“.
Хайде де! Истината принадлежи на опозиционния лидер Мир Хосейн Мусави, който очерта пряка връзка между Мубарак и Хаменей – хора, които заповядват „писалките да бъдат счупени, а дисидентите – вкарани в затвора“. Както ми довери египетският кинорежисьор Юсри Насрала, „за египтяните няма нищо вдъхновяващо в иранската революция, която вкарва кинорежисьорите в затвора, смазва опозицията и изтезава хората, няма нищо вдъхновяващо даже за „Мюсюлманското братство“!
Не, това египетско въстание се бори за същите права на личността, които Техеран погази през 2009 г., а подкрепяните от Запада полицейски арабски държави отричат: правото на глас, на върховенство на закона, на свободата на изразяване. Почти всеки мой разговор през последната седмица по улиците на Кайро засягаше тези теми.
Израел трябва да приветства това пробуждане. Именно отричането на тези права от арабските деспоти бе онова, което осигуряваше на иранската популистка риторика такъв отзвук по арабските улици. Нищо няма да ограничи иранското влияние по-бързо от арабската демокрация.
Има и втора причина, поради която Израел може да открие надежда на площад „Тахрир“ в Кайро. Именно отделните хора, които усещат, че тяхното съществуване няма значение (това е в сърцевината на арабския начин на живот) са най-склонни да съотнесат своята идентичност към всерешаващото желание за джихадистка смърт.
Богатите държави от Персийския залив изприказваха доста приказки за израелско-палестинския мир, но никога не изминаха пътя, който трябваше да се извърви. Сега Обама, ако приеме 1989-а вместо 1979-а, както е длъжен да стори, ще трябва да извие ръцете на съюзниците си от Залива. Той трябва да гарантира успеха на египетската демокрация, като подготви финансиран от петрол и пари план „Маршал“ за един нов, демократичен арабски свят.
Що се отнася до Нетаняху, той трябва да подражава на Садат и да отиде в Кайро, за да прегърне следващия демократично избран президент на Египет. Още не сме стигнали дотам, но сега е моментът да мислим мащабно и да проявим смелост. Това не е само 1989-ата година на арабския свят; тя е и на Обама.
По БТА