Джулио Тремонти в България: За Европа „златната епоха“ свърши
На 18 февруари, петък, от 17 часа проф. Джулио Тремонти ще представи книгата си „Страхът и надеждата. Европа: глобалната криза, която се задава, и начинът да я избегнем“ (Сиела) в Аулата на Софийския университет. Джулио Тремонти е професор по правни науки в университета в Павия, област Ломбардия. Специалист по данъчно право. Влиза в политиката през 1987 г. от Италианската социалистическа партия, по-късно се присъединява към „Форца Италия” и става финансов министър. Смятан е от колеги и банкери за финансов гений, който е спасил Италия от най-тежките последици на кризата. Предлагаме откъс от книгата в превод на Йордан Василев
В Европа „златната епоха“ завърши. Приключи и приказката за безплатния и перманентен прогрес – приказката за глобализацията – „рогът на изобилието“ на XXI век. Една приказка, която освен всичко останало ни беше разказвана и изключително сладко. Времената, които се задават, са времена на студено желязо.
Цените: цената на стоките, на петрола, цената на парите и цената на хранителните продукти се покачват, вместо да намаляват. Low cost може все още да ви предложи ваканционно пътуване, но не и всекидневния ви пазар. Един полет до Лондон може и да ви струва по-малко от 20 евро, но дневният ви пазар в супермаркета може надхвърли доста повече от 40 евро. Все едно че светът се е преобърнал: Super flow струва по абсурден начин по-малко от ежедневните разходи.
Какво се случи? Случи се това, че за едно историческо мигване, за по-малко от 10 години, структурата и скоростта на развитие на света се промениха. Механизми, чието изграждане при нормални условия би отнело цяла историческа епоха, от няколко десетилетия бяха концентрирани; и впоследствие взривени в един миг.
Както знаем от историята на много други революции, и тази на глобализацията беше подготвена от „илюминати“, стартирана от фанатици, от проповедници, тръгнали с теологична вяра да търсят земния рай. Разбира се, никой не може да спре хода на историята, но някой или нещо – ще видим по-нататък кой и какво – влудяващо пожела да форсира историческите процеси и както в митологията, да отвори „кутията на Пандора“, освобождавайки сили, които вече трудно могат да бъдат контролирани.
И така, една маса от приблизително един милиард души, концентрирана предимно в Азия, прескочи директно от света на „автоконсумацията“ към „консуматорското“, от затворения цикъл на икономиката на селското стопанство – към отворения цикъл на икономиката на „пазара“. Това беше една маса от хора, която доскоро живееше, самозадоволявайки нуждите си, обработвайки земите си и отглеждайки животни, за да се изхранва; това беше една маса от хора, която събираше дърва, за да се топли, и която нямаше „индустрия“. Днес тези хора вече не са изолирани и започват да живеят, да работят и да консумират горе-долу като нас и заедно с нас, като се ползват от това, което ние смятахме за наша изключителна захранваща резерва, а именно – минералите и енергията.
Това е една маса, която още няма парите да си купи автомобил, но може да си купи или мотор, или литър бензин, или литър мляко, или килограм месо. Китайците например през 1985 г. консумираха средно по 20 кг месо годишно, а днес консумацията им достига до 50 кг. И ако броят на млекодайните или месодайни животни в света остава фиксиран, а търсенето на мляко или на месо се увеличава, то тогава и цените не остават същите, а започват да се покачват. Същото се отнася и за фуражите, с които се изхранват животните. И така, лека-полека, изкачвайки се по стълбицата на икономическата скала, този принцип става валиден за почти всички основни продукти за постоянна консумация, а с тях – и за всички суровини, необходими за създаването и разрастването на зараждащите се индустрии: стоманата, въглищата, петрола, газта, памука, фибрите и пластмасата, използвана в индустрията.
Дисбалансът, който се оформя между предлагането, което остава фиксирано; и търсенето, което непрестанно нараства, имаше и ще има съществен структурен ефект в световен мащаб – а именно глобалното повишаване на цените; и съответно и общото покачване на цената на живота.
Всичко това ще окаже влияние не само върху богатите в САЩ и в Европа, но и върху бедните в африканските държави. Възможно е икономически рецесии или нови открития на енергийни източници да забавят това шеметно покачване, но този ефект ще бъде за кратък период, за много кратко време. Впоследствие, ако функционирането на този механизъм не бъде забавено, нарастващата сила на търсенето отново ще надделее над лимитираното количество на предлагането.
Като продължава по своя неотменен път, глобализацията вече ни представи първата си шокираща сметка върху цените и поскъпването на живота. И това е само началото. Защото глобализацията започва да ни представя и другите си сметки: сметката на финансовата криза; сметката на екологичната разруха; сметката на натрупващите се взривоопасни геополитически напрежения в света, готови всеки момент да разкъсат веригите си.
На практика виждаме, че борбата за консервирането или за доминирането над природните ресурси и зони на влияние вече започна. Нови напрежения се развиват извън историческите линии на влияние и старите геополитически приоритети. От сухоземните територии до въздушното пространство, от дъното на океаните до полярните шапки, от така наречените нови стратегически изследвания, извършвани под водата на моретата или на полюсите, до последващи претенции за „резервиране“ на „национална“ собственост на полярните ширини. Не са ли достатъчни тези сигнали, за да започнем да се замисляме?
Когато историята прави своите големи обрати, почти винаги се изправяме пред непредвидимото, ирационалното, мрачното и насилническото, а не пред добруването. Светът многократно досега е бил управляван и от демони.
За хората в Европа – не за онези, които стоят на върха, а за всички останали в основата на пирамидата – земният рай и повишаването на благосъстоянието, което донесе глобализацията, продължи съвсем кратко, само няколко години. Това, което трябваше да бъде раят на материалното благосъстояние, социалните придобивки и екологичното равновесие, се превръща точно в обратното. Тези, които бяха зле, станаха още по-зле. По-добре са само тези, които вече бяха добре.
Тук не става въпрос само за пари. Защото гарантираното благосъстояние, което трябваше да донесе глобализацията, се превръща в персонална, социална, екологична и обща несигурност. Ето как ни се представят едновременно страхът и надеждата.
СТРАХЪТ. Призракът на бедността чука на вратите ни. Той обаче не е само призракът на материалната бедност, а преди всичко на духовната бедност – родителят на всички бедности. След наркоманичния екстаз, породен от „пазарната“ дрога, сега идва ред на постнаркотичната депресия от станалото.
Приехме, че Вселената е един супермаркет, и в момента консумираме бъдещето на нашите деца, като рискуваме да го излапаме толкова бързо, че сами да изживеем ефекта от делата си. В сравнение с предишните няколко години, в сравнение със света, който познаваме преди глобализацията, днес наистина притежаваме повече материални неща, но изгубихме нещо фундаментално. Изгубихме НАДЕЖДАТА. Днес имаме по няколко телефона, но нямаме по няколко деца.
НАДЕЖДАТА. Всъщност призракът на бедността е образ, който ние в Европа можем да отблъснем поради това, че сме неговите духовни създатели. В голямото семейство на философиите „пазарнизмът“ – илюзорната вяра във фанатизираната сила на либералните икономики, напоследък заслепила всички, има един прочут прародител – „Просвещението“. Този прародител е на повече от два века и, разбира се, е много по-престижен и известен. „Пазарнизмът“ е последният негов потомък – един потомък колкото лукав и пресметлив, толкова продажен и окончателен.
Както преди два века Просвещението поставяше индивида в центъра на Вселената и на историята и с лостовете на логиката го издигаше от тъмното, като определи перспективата за един продължителен материален прогрес, който да гарантира правото на щастие, така по същия начин модерният пазарнизъм, роден с и от глобализацията, се кандидатира да построи за десетилетия напред една нова вяра – рационална и вековна.
Една вяра, различна от тази на Просвещението – и като цяло – по-силна от нея. По-силна, защото се основава на новата конкретика на пазара, а не на старата и превъзмогната абстракция за „идеалната общност“; доминираща, защото е водена от „лихвите“, а не от „идеите“, които не са вече в състояние да привличат и съответно не са на мода; и преди всичко, защото се базира на „желанията“ за нови, сънувани вселени без граници, а не на старите материални необходимости, които на Запад вече са удовлетворени в по-голяма или в по-малка степен.
И в рамките на този полуфабрикат, съставен от ново социално инженерство и илюзорна лудост, светът би трябвало да бъде, а и да става все по-щастлив. Един вид щастие, което би трябвало да бъде доставено от и с глобализацията под формата на „колониализъм“ от второ поколение, от нов тип – добронамерен, и в този смисъл политически коректен – един колониализъм с обратен знак.
Колониализмът на XXI век – посредством нашите магазини, щедро напълнени със стоки от Азия на ниски цени; с индустриални производства, локализирани отново в Азия, така че да запазим нашето еко пространство; с емигрантите, повикани да заемат нашите работни места в трудните или мръсни професии или и двете заедно – разбира се, всичко това на ниска цена; със старото и удобно „фиксирано“ работно място, заменено с по-изгодното и поради това по-стимулиращо „ротативно“; с парите на кредит, „подарявани“ почти безлимитно от новата система на „технофинанси“; с нашите цивилизационни ценности не само експортирани – като използвахме за основание настройката, че това трябва да е наша гордост, както впрочем действахме и във времето на стария колониализъм, но и щедро напоявани и засявани с чужди такива, често смятани за еднакви и дори за превалентни само заради екзотичната си новост, в един микс от fusion и new age; и накрая всичко това, за да постигнем една действителност, най-накрая перманентно умиротворена и възможна единствено благодарение на балансиращото действие на глобалния пазар.
Всъщност не се случи точно така, въпреки че беше на път да се случи. Все едно искахме стока, която да няма цена и срок на годност. На практика както цената, така и срокът на годност на новата рационална и универсална идеология – пазарнизмът, са вече пред очите ни. Преди още да дойдат страхът и несигурността, причинени от глобализацията, сигналите и предвижданията за кризата бяха вече видими, бяха вече сред нас.