Емил Андреев: На първо място младите и децата, а после хленчещите пенсионери и лакоми старчета…

Емил Андреев. Снимка: личен архив

Писателят Емил Андреев стана известен с романа си “Стъклената река“, който получи наградата за роман годината на Фондация ВИК през 2005 г. и беше екранизиран преди година. Роден е през 1956 година в Лом. Завършва английска филология, работи като учител, журналист, преводач и преподавател по английски език в Богословския факултет на Софийския университет. Автор е и на сборниците “Ломски разкази”, “Късен сецесион”, “Островът на пияниците”, на „Проклятието на жабата”и на пиесите “Да убиеш премиер”, “Иманяри”, “Бебето”.

Като видиш писателя Емил Андреев, не може да не ти мине внезапната мисъл, че си срещнал добър човек. Дори начинът, по който той се ядосва на реалността, е незлоблив. С бялата си брада, продълговато лице и усмихнати очи, Андреев би могъл да изиграе болярин от Второто българско царство. Днес в родния му град Лом, заедно със северозападния край, 600 години след края на втората българска държава, жителите на районa са най-бедните в ЕС. Въпреки обещанията на поколения  министри за “привличане на инвеститори”, факт е прогресивното западане на парчето земя, известно с особения си диалект и много руси и синеоки хора.

– През по-голямата част от времето си живеете в село близо до Поибрене. Защо избрахте да живеете там? Къде сте през останалото време?

– Ако кажа, че вече съм на възраст, която предполага повече спокойствие и уединение, няма да сбъркам, но има и друго – естеството на работата ми е такова, че изисква да съм встрани от напрегнатия живот в София. Освен това мястото ми дава всичко необходимо, за да понасям по-леко случващото се в страната. Разбира се, аз пътувам често – у нас и в чужбина; като усетя, че се застоявам – тръгвам нанякъде. Предпочитам провинцията.

– Кога последно бяхте в северозападния край? Забелязахте ли отрицателни промени?

– Все по-рядко ходя там, но на два-три месеца пътувам, тъй като не мога дълго да живея без да видя поне за половин час Дунава. Действа ми като наркотик и той сякаш най-много ме зарежда. Явно с възрастта се увеличават и капризите ми. Иначе в нашия край има и положителни промени, но преобладават отрицателните. Има села-призраци, разбити къщи и квартали, пустеещи земи, въпиеща мизерия, сякаш сме след война. Трагично е да гледаш, непреодолимо мъчно е! А чувството за безпомощност направо те съсипва. Хората се борят, мъчат се, пък като не намират сериозна държавна подкрепа, хващат пътя за чужбина или София. Ужасно е, но пак ще трябва да се оплаквам, а не съм свикнал – не ми прилича! Трябва нещо да се направи и съм готов с каквото мога да помогна, стига някой да го поиска от мене.

– При преброяването на населението стана ясно, че Северозападна България е най-обезлюденото място в Източна Европа. Какво е вашето обяснение за тези тенденции. Има ли според вас начин това да се промени?

– Северозападният край на България винаги е бил място на динамични миграционни процеси. Дали към чужбина, дали към вътрешността на страната, но през всичките векове и до днес населението му не спира да намалява. Вероятно такава му е съдбата. Има десетки причини за това, но днес основната е липсата на поминък. Мисля, че един от начините да се съживи нашия край е като се постъпи подобно на Рузвелт след голямата депресия в САЩ. Властта трябва да проучи неговия опит – не изисква много усилия; но аз не съм икономист или политик, за да поучавам. Бедата е, че нито една власт досега не е очертала ясно каква държава искаме да бъдем. Иначе тя върви затихващо към държавоидна форма, а това е опасно за бъдещата ни съдба. Но – каквото такова! Ние сме си най-големите виновници и няма на кого да се сърдим освен на себе си. Не го казвам с примирение, а с болка и няма да спирам да го повтарям. Какво друго може да направи един човек на словото?!

Напоследък виждам, че – въпреки посредствеността на т.н. политическа класа – правителството показва воля за власт, дори има и конкретни дела, които никой от досегашните управляващи не е сторил. За мен най-голямата слабост е, че няма духовно единение, властта не сплотява хората около високи духовни стойности, не намира път към народа – да го обедини, да използва енергията му, същевременно да наказва виновниците и да не допуска профанното да измества нормалните духовни стойности.

– Кое е в състояние да обърне посоката на отрицателни тенденции като тези?

– Ако всички видове власт заедно с българската православна църква и другите вероизповедания се “хванат за ръце” и покажат на народа, че са непримирими към престъпността и малокултурието, но не само на думи и пред медиите, хората биха извършили чудеса. Не виждам друг начин за промяна. Култура, ред и строги наказания по степен на виновност. За жалост, човешката природа не е съвършена; дори във високоразвита Нова Зеландия се появиха мародери след земетресението в Крайстчърч. Какво да говорим за България? Мога да дам стотици примери. Нужен е строг ред и то най-вече по върховете. Малкият се учи от големия.

– Oтраснал сте в Лом. В „Ломски разкази” и в други ваши книги, присъства град, гъмжащ от хора?

– Ако можех, цял живот бих описвал детството си и Лом, тъй като то е преминало там. То е най-невинната и красива част от живота, мястото е по-скоро случайно. То е само име на вечното “селище” в душата на всеки, към което той рано или късно се връща.

– Какво мислите, че е детството и обкръжаващата среда на едно дете в момента там?

– Сега в Лом е по-различно от преди, но това селище е точно толкова единствено и неповторимо за всяко негово дете, така както ще бъде и за следващите; поне докато Дунава не пресъхне. От моя гледна точка обкръжаващата среда днес може и да е неприемлива, но децата са щастливи, именно защото не мислят каква е тя, а я приемат с радост и болка – такава, каквато е. Един ден и от селището, и от нас ще останат само имена. Колкото по-дълго ги помним, толкова по-добре.

– Винаги ли е щастливо едно детство?

– Моето беше такова, предполагам – и на повечето хора, но има деца, чийто живот е безрадостен, направо трагичен. Ние се сблъскваме с тях, но освен да изпратим по някой есемес за това или онова дете, за този или онзи дом за сираци, нищо повече не се случва. Вършим го кампанийно – е, все пак е нещо, но не е достатъчно. Мечтая за една власт, която на първо място ще постави въпросите за живота на младите хора и децата, а не за вечно хленчещите и недоволни пенсионери. Виня ги, нищо че и аз вървя натам, но тяхното нахалство и егоизъм понякога ме ужасяват. Та не виждат ли, че децата им мизерстват, за да ги хранят! Не знам, но като ги гледам как се бутат в трамвая, понесли торби и празни бутилки за безплатна минерална вода, направо ми се плаче и си казвам: “Не, аз никога няма да бъда такъв!” Дано Господ ме пощади и не ме превърне в подобно гневно, невъзпитано и лакомо старче!

– Кои са темите от живота, които намирате за интересни и важни в момента?

– О, в живота всичко е важно. Сега, това, което ме занимава и изследвам през вековете, е проявите на българското безумство. То стига и до висоти, и до падения, но винаги оставя дълбоки рани в бита и душевността ни; какъв е генезисът му и как ще се развие в бъдеще. Разбира се, аз не бих дал еднозначен отговор, но тези теми ме вълнуват особено много.

– Миналата година екранизираха книгата ви „Стъклена река”. Намирате ли това за изпитание за вас като писател?

– Изпитание е по-скоро за филма. Книгата е написана преди шест години и се радва на прилична съдба. За мен като автор е интересно, доколко произведението ми е получило сполучлив кинопрочит. Той може да ми донесе както задоволство, така и разочарование; важни са добрите намерения на създателите на филма, а за мен – най-вече опитът.

– Имате ли следващ проект – книга?

– Да, но не обичам да говоря предварително за това, което пиша. Суеверие!

– Били сте на литературни представяния в чужбина, конкретно в Лондон. Срещнахте ли се с българи там? Има ли нещо, което ви натъжи при контакта с тях?

– Да, срещнах се, сред тях имаше дори и млади ломчани; стана ми особено мило и драго! Натъжило не, защото всички бяха много сърдечни и поставяха умни въпроси. Купиха си и достатъчно от моите книги. Е, имаше малко тъга за България, но… Всеки е направил своя избор, нека с достойнство да си носи кръста. Хората, които видях, са такива.

– Бил сте преподавател по английски, журнaлист, редактор, сега писането ви е професия. Лесно ли е човек да бъде професионален писател у нас?

– Едва ли в България на някой му е лесно. Аз не правя изключение. Полагам усилия, боря се, както се казва. Такъв е моят избор и не съжалявам. По-важно е да “произвеждам” качествени текстове.

– Бихте ли напуснал България?

– Не! И не защото не се решавам да го направя, а защото не мога да живея в чужбина. Стоял съм по месец при дъщеря ми, при чудесни условия и с чудесни хора, но душата ми едва издържа. Сигурно това е носталгия или по-скоро вече съм достатъчно възрастен и заразен с отровата на любовта към родината. А България е толкова хубава страна, но пусти късмет с тоя народ! Дай Боже да се променим по-скоро и то за добро! Не спирам да го вярвам, иначе как?!