Какво ще ни погуби?
в. Култура
Българите никога не били сговорни едни с други, докато не привлекли върху себе си Божия гняв…
Паисий Хилендарски
Наближава ли краят на България?
Що за въпрос, и то тъкмо сега, когато сме членове на НАТО и Европейския съюз и очакваме да ни приемат в Шенгенското пространство и Еврозоната?! Сега, когато нашите геополитолози, въодушевени, ни уверяват, че за първи път България върви не “срещу историята”, а “в крак” с нея?!
Да, точно сега, защото тъкмо при тези исторически за нас събития лъснаха всичките недъзи на изтерзаната ни нация и на обезсилената ни държава, всичките пороци на националния ни характер и интелектуалната и нравствената недостатъчност на управленския ни елит.
И започнаха да ни описват като най-бедните, най-мрачните, най-отчаяните, най-нещастните, най-корумпираните, най-крадливите, най-шмекеруващите, най-престъпните, най-безперспективните сред обитателите на Европа.
Освен това, най-дейните, най-образованите, най-предприемчивите бързат да напуснат България с еднопосочен билет и както е тръгнало, съвсем не е далеч времето, когато техният брой многократно ще надхвърли броя на останалите тук българи.
Радой Ралин още в края на миналия век го предрече:
“Ако България и в ХХІ век продължава да бъде същата и вместо да помага на вариантна, нюансивна демокрация, а не чрез нея да си изплита кошницата за спекула, ще остане празна, закупена от Дунав до Бяло море, направо в грубите ръце на чужди инвеститори, а нейният гений ще го цанят на високи постове в световната наука. Дали поне тези “щастливци” ще имат благоразположението си да напишат във визитката си след професията и едно “българин”? Не знам, но само пръст и вода държава не правят, а държава без съзнателни политици не е нищо друго, освен гонинарод!”
Николай Генчев, един от малцината с трезв поглед върху историята и психологията на нашия народ, също не бе оптимист в своите прогнози.
„Тук може да има три възможни предпоставки. Първата – ако България и българите преживеят сътресение, което ще ги освободи от историческите им недъзи, което ще им позволи да възстановят културно-историческата си мисия и отново да дадат на света букет от културни ценности с определени общочовешки качества, с много свежест и богатство на палитрата. Втората – ако българите останат в паяжината на своята историческа традиция от ХХ век, което ще ги анулира като нация и държава. Третата – да продължат да вегетират на това смъртоносно геополитическо пространство, хранейки се от трохите на световната общност. Но тези трохи непрекъснато намаляват и затова придобива сила втората тенденция.”
Не само светло бъдеще – никакво бъдеще не ни очаква, според световните експерти. В съставения от службите на ООН списък на етносите, обречени на окончателно изчезване, сме включени и ние, българите.
Каква можеше да бъде и каква стана България – страната с хилядолетна история и култура, държавата на духа, за която Ботев още в годините на робството предричаше, че има какво ново, ценно, чисто свое да внесе в съкровищницата на човешката цивилизация!
Как стигнахме дотук? Да не би – както провиждат нашите най-големи поети – над нас да тегне някакво злокобно проклятие? Или сме жертва на пъклен заговор, осъществяван от външни враждебни сили? Или самите ние сме си виновни за всичко?
Много са причините, но една е като че ли най-главната – неизкоренимата, вездесъщата, гибелната българска неразбранщина.
Както в миналото, така и днес българското общество се оказва напълно неспособно да излъчи свой качествен елит, който да е в състояние да формулира основна национална идея, да начертае цялостна национална стратегия за нейното осъществяване и да създаде всички необходими предпоставки за това. Нашето сложно геополитическо положение прави тази задача още по-трудна, но и още по-неотменима.
На какво се дължи тази наша национална немощ? Да не би да нямаме достатъчно подготвени, способни, образовани, умни и прозорливи люде?
Един чужденец, дълго живял в България (Г. К. Логио), дава отговор на този въпрос: “Трагедията на България се състои не в това, че тя е лишена от достойни хора и способни водачи, а в това, че българите са слепи за добрите качества на малцината свои сънародници, отношение, което осъжда неоценимото богатство, каквото съставляват дарбите на тия хора, да бъдат похабени в бездействие.”
Та как няма да са слепи и глухи за най-способните си сънародници българите, щом най-разпространените фрази в българския език са: “Абе, кой си ти, та ще ме учиш!?” и “Не ми давай акъл, пари ми дай!”.
Чудно ли е тогава защо десетилетие след десетилетие управляващите върхушки действуваха или слепешката, по принципа “каквото сабя покаже”, или предоставяха изцяло на Двореца да направлява вътрешната и външната политика, или безпрекословно изпълняваха волята на поредния всесилен покровител, почти винаги в разрез с националните ни интереси.
Резултатът? След Освобождението (1878г.) българското общество преживя пет въстания, които компрометираха и националната, и социалната идея, пет преврата, които разсипаха българската държавност, и пет войни, които изтощиха до краен предел националния организъм.
Тези фатални (по израза на Николай Генчев) три петици оставиха най-дълбок отпечатък и върху националната ни психология, и върху националния ни характер. Изконни добродетели изчезваха, а към предишните пороци се прибавяха нови, още по-пагубни. С небивала сила се разрастваше българската неразбранщина, която обхващаше всички среди на обществото ни, всички сфери на нашия живот и правеше невъзможно постигането на национално съгласие и по най-съдбовните за България идеи, проблеми и каузи, обричаше на неуспех всяко по-значително общо начинание.
Да не би тя да е генетично заложена у нас, щом дори Паисий сочи, че тъкмо българската несговорчивост е привлякла Божия гняв върху българите?
Даже по време на Възраждането – “най-българското време” – неразбранщината е съпровождала всяко българско дело и е вливала горчилка в душите на най-ревностните родолюбци. “Прочие, мои мили едноплеменници, залудо барем едни други не се хулете!” – опитва се да ги вразуми Неофит Бозвели.
И П. Р. Славейков не може да скрие отчаянието си: “Към всяка народна работа не вървим, ами пъплим, че и като пъплим, барем да пъплехме и пълзяхме въз една страна, а то като раки – едни напред, други назад”. “Нашите българи все напротив отиват” – гневи се и Г. С. Раковски.
С българската неразбранщина се сблъсква и Васил Левски, когато се заема да изгражда Вътрешната революционна организация. Това личи в много от писмата му.
“Като се поразгледате в миналото от края на работите си досега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после, хайде еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други – руска, трети – турска, ето ти и обнародвания във вестниците, ту тоя оногози, онзи – тогова – нашите българи го казват говна и помия”.
Напразно Апостола се опитва да озапти тази пагубна българска неразбранщина. Конфликтът с Букурещкия център, който иска да наложи волята си над вътрешната организация, разправиите с Димитър Общи, натрапен му от Каравелов за помощник, разногласията с Ловешкия комитет все повече се задълбочават. Болезнено е да се признае, но такава е истината: турците само ритват бурето под краката на Левски, на бесилката го окачва българската неразбранщина.
Дали не е размишлявал тъкмо върху нея, когато е писал “Народе????” в тефтерчето си?
Загорчава ни в устата и когато четем Ботевия стих: “Скарали се кой да води бащината си дружина…”. Докато синовете се карат, дружината е избита, а главите на юнаците са набучени на върлини…
Колко пъти още ще се повтори тази мила родна картинка!
Наред със светлите пориви и благородните чувства, Освобождението развързва и бесовете на българската неразбранщина: борба за власт, служби и постове, възможности за далавери с държавни поръчки, келепир, който не е за изпускане! Политиката се оказва най-късият път към всички тези облаги. И “най-мръсният занаят” се оказва най-доходен. Невъздържаният език на депутатите в Народното събрание се пренася и във вестниците, по улиците и мегданите. Кръгът се затваря и вакханалията е в пълната си сила.
Виж целия текст във в. Култура