Боли ме за България. А вас?

Вени Марковски. Снимка: личен сайт

Мартин Ралчевски е написал статия срещу филма на журналиста от Би Би Си Майкъл Палин. Не съм гледал филма, но от цитираните откъси, както и от предишните негови филми за България, може да се направи извод за това, че човекът показва животът такъв, какъвто е.

Мартин реагира на показаното с писмо до Палин, но в коментара си на филма споделя с нас, българските читатели:

“В България има толкова стойностни неща за показване. Азис и ”Столипиново” ли са най-емблематичните неща в страната ни? Защо не показа лошото лице на Румъния, на Сърбия, на Македония? Всички сме, така да се каже, от едно котило и добре се знаем.”

Предполагам, че той е бил засегнат от показаното, иначе не би реагирал. Но аз също съм се засягал от написано/показано за България и също съм реагирал.

Но Мартин удря не когото трябва и не където трябва. Ако Майкъл Палин бе показал “лошото лице” на Румъния, Сърбия или Македония – нима от това лицето на България щеше да стане по-добро? Не, разбира се. Защото това, че съседите ни са зле, не ни прави по-добре. А за Турция да не говорим – страната, чийто филми вървят нон-стоп по всички наши телевизии, е значително по-напред от нас в много отношения, но най-вече по отношение на работоспособността.

Мартин пита:

Предполагам, че знаете, че България е по-стара държава от Великобритания. България има уникална, собствена писменост, много преди вие да имате такава. България е била християнска нация, когато вие сте били още езичници. Днес България има повече висшисти на глава от населението отколкото Великобритания. България има блестящи учени. България има прекрасни курорти, зимни и летни.

Само че от това, че България е “по-стара държава” не следва абсолютно нищо. Да, по-стара държава е исторически, но ако гледаме по тази линия – Иран е още по-стара държава, пък не са
прокопсали, нищо, че имат и едни от най-големите залежи от нефт и газ. Т.е. историята няма никакво значение за днешния свят. Това, че България има собствена писменост от IX век също нищо не означава, защото Шекспир се е родил в Англия, а не в България. В България, както казва Елин Пелин, ако се роди гений, то това ще е геният на завистта. Това, че в България е било наложено християнството (впрочем, на цената на избиването на голяма част от болярите – това да ви напомня за нещо?) сравнително рано също не ни дава никакво предимство пред английските “езичници”. Защото между това да си християнин и това да си добър човек има – в много случаи – огромна пропаст. Да не говорим, че ние повечето сме източно православни атеисти. Да не говорим за това как се кръщаваме, защо го правим, вярваме ли в Бог и т.н.
За блестящите учени няма смисъл да говорим, защото то си личи по международните им успехи, по връчените им международни награди и отличия, по броя на Нобеловите награди, които са връчени на българи. По изобретенията и откритията, които са внедрени от водещите световни компании, по размера на икономиката… По какво ли не.

И понеже съм сигурен, че до тук вече сред читателите кипи енергия “Как може Вени така да отрича България?!?”, бързам да ви кажа:

не, аз не отричам България.

Аз обичам България, но същевременно ме боли сърцето.

Боли ме, но не когато англичаните пускат филми за Могилино, а когато ние – българите:
– търпим домовете като този в Могилино;
– се надсмиваме над инвалидите и не им осигуряваме никаква интеграция;
паркираме на тротоарите, за да не може майките с детските колички да минат оттам (а и инвалидите също!);
– не отстъпваме място в градския транспорт на по-възрастните,
цапаме околната среда без да се замислим дори,
– гоним гейовете,
– мразим чужденците…
Боли ме, когато се хвалим, че сме спасили “нашите” евреи, но подминаваме факта, че сме пратили 11 300 от тях, които са живеели в Беломорска Тракия и Македония, на заколение в Треблинка.
Боли ме, че искаме да ни показват само хубавите курорти, но не и грозните пътища, които водят до тях.
Боли ме, когато превърнахме хубавите курорти на Черно море в бетонни гета.
Боли ме, когато виждам как на Боровец не може да се карат ски така, както в Колорадо.
Боли ме, когато виждам как упорито, последователно и без умора рушим. Всичко – това, което е изградено преди нас, отношенията помежду си, съзнанието, че принадлежим към една общност. У нас няма чувство на принадлежност към едно общество, а само чувство, че всеки един от нас е по-добър от другия и може да свърши всяка една работа по-добре, но никога не би го направил, не и за “тия пари”, дето колкото и малко да ни ги плащат, не могат да достигнат ниското ниво на работата, която вършим в замяна.

Аз съм писал по тези теми нееднократно – поне 163 статии има в моя блог; говорил съм публично – във вестниците, по радиото, в телевизията – при това не веднъж, два или три пъти.

Ако се чудите защо го правя – точно защото обичам България.
Не са ни виновни чужденците, че сме такива, каквито сме и сме населили тази безкрайно красива територия с крайно неподходящо население, както казва един познавач на българския бит и душевност (П.В.). Не са ни виновни чужденците, че сме се превърнали в страна на дребните хора, на дребните шмекери, както казва един друг познавач на бита и душевността ни (И.Х.). Не са ни виновни чужденците, че у нас цари онова наслаждение, което изпитват хората, преследвайки се един друг и разваляйки един другиму работата си, както казва трети познавач на българите (К.И.).

Ние, ние сме си виновни за дереджето, на което се намираме и само ние можем да си помогнем, за да излезем от него.
Ако искаме.
А ако не искаме – и не можем! – тогава по-добре да не търсим вината извън нас си и да обвиняваме чужденците. Уикилийкс пусна преди време телеграма, в която американските дипломати се чудеха как да ни помогнат, след като ние не искаме да се променяме. Ами така е, уважаеми читатели – насила не може да ни се дава. Насила може само да се взима, както казва още един познавач на душевността ни (Д.Г.)

Затова аз не мога да се съглася с Мартин Ралчевски, макар че и него го боли за България – защото се разминаваме в разбирането си къде е проблемът и къде – решението.

Според мен и проблемът, и решението се намират у нас, вкъщи – в дома на всеки един от нас.

И само от нас зависи дали ще установим какво ни мъчи и как може да се реши.
Само ние можем да решим да престанем да се уповаваме на великата ни история, християнството, азбуката и какво ли още не и да покажем, че сме не просто наследници на цар Борис, на Левски, на Ботев, а достойни наследници и продължители на делото им.
Защото, уви, до този момент съм забелязал, че само се гордеем и хвалим с тях, но не искаме да сме като тях. А горделивостта не е хубаво нещо – питайте някой християнин да ви го обясни.

По-малко горделивост, повече работа – къртовска, с пот на челото, с болки в мускулите, с главоболие – само така можем да се оправим.

Защото го виждаме години наред, а е крайно време и да си го признаем: никой друг няма да ни оправи – нито цар, нито генерал.
Само с такова признание може да почне възраждането на България. Иначе ще продължим да се оплакваме – вярно, днес това е в Интернет форумите и “Фейсбук”, вместо под юргана, ще попържаме властта и ще недоволстваме от всеки и всичко. И нищо няма да се промени.

Ако и вас ви боли за България, ако и вие си мислите, че вината за дереджето ни е наша, обща, а не на чужденци/роми/гей, тогава започнете да говорите с близките, с приятелите, с колегите. Вижте колко от тях са недоволни от сегашното ни положение и колко от тях са готови да признаят собствената си вина и отговорност. Тези, които са готови да го сторят, те са надеждата, че животът в България може да бъде по-хубав; обратното – онези, които твърдят, че от тях нищо не зависи – опитайте се да им обясните, но не си губете времето в напразни усилия*.

Защото аз искам България да е по-добро място за живеене.
И за целта правя това, което мога – пиша, докарвам инвестиции, опитвам се да променя нещата (дори и – особено! – когато знам, че това е невъзможно), а ако не нещата, то поне някои от хората. Един, двама, трима… колкото ще да се променят, дори и малко да са, пак ще е добре! Но се радвам, когато виждам и други хора като мен или по-добри от мен: мислещи, творящи, виждащи в миналото но не повече, отколкото е необходимо, за да погледнат в бъдещето. А статии като тази на проф. Филип Панайотов само могат да ме зарадват, защото колкото повече хора пишат така, толкова по-добре е за пречистването, от което имаме нужда.

___________

* Те искат някой друг да дойде и да ги оправи. И не разбират, че това оправяне ще е само в онзи смисъл, който не е много приятен. Те са го преживели нееднократно, но акълът още не им е дошъл в главите. Както казва и Левски, “Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”. На хората, искащи някой друг да ги оправи – напомняйте им тези думи на Левски, а и другите – “На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Едно от тия качества да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайневи както и да е.” Защото от най-новата ни история виждаме какво става при липсата не само на едно, а и на повече от тия качества.

Виж още текстове в блога на Вени Марковски

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.