Атанас Христосков: В България игрално кино се прави с жертви
Хората от киното не са просяци и няма смисъл да се молят, казва режисьорът на филма „No 1”
Тази година българското кино има сериозно присъствие в програмата на международния „София филм фест“, който вече е в разгара си. Преди ден на фестивала за пръв път беше показан „No 1” – дебютният пълнометражен игрален филм на режисьора Атанас Христосков.
Атанас Христосков е роден в София през 1976 г. Завършва „Международен туризъм” в УНСС през 2002 г. и „Филмова и ТВ режисура” през 2008 г. в НБУ. Автор е на над 10 документални и късометражни игрални филма и режисьор на няколко ТВ предавания, работил е като режисьор и в популярното „Господари на ефира”.
„No 1” е филм за агресията и насилието в училище – нещо, за което досега се говореше предимно в късните новинарски емисии. Филмът разказва за конфликтът между учениците от елитна гимназия и обикновено квартално училище, които се помещават в една и съща сграда. Филип Аврамов играе ролята на учителя по литература Стефан, който „се опитва да извади учениците от затворения кръг на перманентно насилие и нищета, но самият той има доста лични проблеми за решаване”.
Във филма участват още Ивайло Захариев, Николай Станоев, Ивайло Драгиев, Мартин Ружин, Димитър Тангълов, Константин Станчев и много натуршчици, които според режисьора донякъде играят себе си. Премиерата на „No 1” беше в рамките на фестивала в кино „Люмиер”, очаква се филмът да тръгне по кината през есента.
– Насилието в училище е сериозен проблем, на който обаче като че ли не се обръща достатъчно внимание. Дали не сме го приели за норма?
– Това е смисълът да има кино и нещата, които се превръщат в лоша норма, да ги променяме колкото можем. Киното не може да промени всичко, може да каже някои неща, хората сме тези, които могат да променят нещата. Докато снимахме филма две от момчетата, които трябваше да участват, бяха пребити буквално половин-един час преди да трябва да бъдат на снимачната площадка. Имаше и други подобни инциденти в същия ден. Почувствахме, че докато правим филма, всъщност той се случва пред нас. И това по някакъв начин затвърди в мен убеждението, че има смисъл от този филм.
– Трябва ли киното да носи послание?
– Мисля, че този филм носи послание и то много сериозно – то е посланието за личната отговорност, тоест в живота си да не обвиняваме другите за нещата, които не ни се случват, а да поемем отговорността за това, което ни се случва. Героите в този филм са на 17-18 години и мисля, че това е възрастта, в която човек трябва да поеме тази отговорност. Има такава реплика във филма, че винаги са ни виновни шибаните политици, шибаните депутати, шибания ни съсед, шибаната ни жена, а не сме ние тия, които поемаме отговорност в този шибан живот.
– Какво означава заглавието на филма, кой или какво е номер едно?
– Аз съм го казвал и преди, но мисля, че това е малко троянски кон. Това е нещото, с което се идентифицират младите хора – искат всичко да е яко, да е супер, да е номер едно и т.н. А всъщност посланието е, че може би не е важно да си номер едно, а е важно да откриеш себе си.
– Един от главните герой е преподавател…
– Това е героят на Филип Аврамов – един млад учител, който е преподавател в училище в краен квартал и се опитва по някакъв начин да повлияе на учениците си, да ги насочи в правилната посока, но къде той успява да ги промени, къде те него… това е един взаимен процес на промяна и на себеосъзнаване.
– Дали този персонаж все още има прототип в реалността?
– Оказа се, че има прототип. След като написахме сценария с Явор Михайлов срещнах един учител по литература в Пловдив, който е точно на тази възраст. Дадох му да прочете сценария, за да ми каже дали му звучи истински. Той ми каза нещо, което много ме зарадва, каза: „това във филма съм аз – начинът, по който се обръщат учениците към мен, неща, които са ми се случвали, които са от моя живот като учител…” Така че явно има такива хора, за които това е мисия, а не просто работа, професия и т.н.
– Основният конфликт във филма е между учениците от едно обикновено квартално училище и от елитна гимназия, които се помещават в една и съща сграда…
– Да, оказа се, че в София има много такива училища…
– Дали все още има голяма разлика между така наречените „елитни гимназии” и другите училища?
– Агресията е изведена във филма, и при едните, и при другите присъства. Може би е различно обосновано. Да кажем в едно типично училище от краен квартал – може би е провокирана от недоволството от живота, желанието за това, което имат другите и невъзможността да го притежаваш. А при другите, това, което съм чувал от психолози, е че много често агресията се проявява у деца с добро материално положение и това е по някакъв начин бунт срещу родителите, срещу техните очаквания за това какво да се случва с живота на децата им.
– Кое училище си завършил и какво си спомняш от ученическите години?
– Ами, Първа английска гимназия съм завършил… Не сме имали част от нещата, които се случват във филма в час, но да кажем, купоните, които сме правили са били даже доста по-брутални от това, което беше изобразено във филма. Къде ли не сме пили, какво ли не сме правили, с кой ли не сме се били.
– Как се прави игрален филм в България?
– С много жертви. Сигурен съм, че всеки в екипа – и актьорите, и режисьорът, всеки дава много от себе си, понякога и безвъзмездно, за да има кино в България. Значи ако си правим илюзии, че има едни пари, които идват и всичко се прави както в Европа, не е така. Много лични жертви има.
– Въпреки това последните години се правят доста филми, като че ли излизаме от този застой, в който беше игралното кино?
– Това е илюзия според мен. Днес сутринта ходихме в БНТ с Фицата (Филип Аврамов –б.а.) и Иво Захариев и между другото се нагъзих в ефир… Щото Вежди казал, че щял да се моли за 5 милиона за българското кино. Викам, ето така се молим ние… Символично исках да покажа, може би, че е важно да не се молим и да запазим достойнството си. Ние не сме просяци. Хората от киното не са просяци и няма смисъл да се молят. Има неща, които искаме и сме готови да си ги отвоюваме и няма за какво да молим. В нашето поколение нещата трябва да се случват, а не да молим някой да направи нещо за нас. От молене сме на тоя хал.
– Говорим си за личната отговорност и все пак трябва да има някаква смислена държавна политика в културния сектор, не е ли така?
– Те инвестират в магистрали, аз нямам нищо против мерцедесите да хвърчат с 220 км в правилното платно, а не в насрещното, със сигурност това е важно, но според мен има по-важни неща в държавата. Образованието бих го сложил преди културата, това е най-дългосрочната инвестиция, после здравеопазването… Културата може би е също някъде там на трето-четвърто място, не искаме към себе си да теглим.
– Какво трябва да се случи тук, за да излязат тези неща на преден план като приоритети?
– Ами… трябва да извадим пушките… Не знам… Дори с дупене мисля, че не става… Сигурно малко мрачничко звучи това, което говоря. Но то е и от времето, и въобще не можем да избягаме от действителността, която ни заобикаля.