Хаос за света иде от Близкия изток

Политком.ру

Днешните вълнения в арабския свят имат множество преки, твърде опасни последици, и поскъпването на петрола на световните пазари може би няма да е най-лошата от тях. Тези вълнения демонстрират съвсем ясно, че в обозрима перспектива кризите, трагедиите и хаосът ще са „нещо нормално“ за международните отношения – в един свят, където и най-могъщите държави понасят щети от събития на хиляди километри, върху които имат твърде ограничено влияние, не можем да се надяваме на всеобщо процъфтяване и стабилност.

Дори най-беглото изброяване на евентуалните негативни последици от революциите в арабския свят може да развълнува и най-изпечения оптимист. Неслучайно многобройни американски експерти успокояват публиката: ето, и Саудитска Арабия е способна да стабилизира глобалните петролни пазари, и бъдещите, уж демократични режими в Близкия изток и Северна Африка ще са далеч „по-почтени“ членове на международната общност, и Ал Каида губи отвсякъде, и демонстрантите не горят американски знамена.

Ситуацията обаче е съвсем непредсказуема. Нека приемем, че авторитарните управници на арабския свят наистина не са успели да осигурят стабилността, необходима за енергоснабдяване на Запада и за борба срещу ислямския екстремизъм, но къде са гаранциите, че новите водачи ще се справят с това предизвикателство?

Да допуснем, че хората от неспокойните днес държави наистина са „дорасли“ вече до демокрация, щом са могли да прогонят своите тирани. Колко време обаче ще мине, докато схванат, че демокрацията не означава тирания на мнозинството? Примерът на Ирак, предпазван от гражданска война и геноцид със силите на останалия там американски контингент, дава основания сериозно да се замислим за това.

Комплексът от проблеми, разбутан от днешните събития, обаче е много по-сериозен. Колкото и да скърбим, че не са демократични различните варианти на световния ред, при които една или няколко държави контролират всичко на планетата, големият проблем засега е там, че когато такива лидери няма, няма и демокрация – има неуправляем хаос, водещ до смърт и разруха.
Дори от математическо гледище две или десет велики сили имат доста повече шансове да стигнат до обща позиция и успешно да я налагат, отколкото днешните почти 200 държави. Засега обаче тези двеста държави не дават вид, че правят поне опити за разбирателство.

Към кого да апелират днес либийците – жертви на жестокото самоуправство на Кадафи? Миротворческите операции на ООН в бивша Югославия, Сомалия, Конго, Руанда и други точки на планетата внушават съмнения, че подобна операция в Либия ще има ефект, дори ако Съветът за сигурност на ООН вземе решенията, необходими за провеждането й.

Съвсем доскоро бе възможно да се твърди, че щом ООН функционира по начина, по който функционира, проблемите може да бъдат решавани от могъщи и демократични държави, които не си правят труда да търсят одобрение от световната общност. Днес обаче е ясно, че и тази идея не работи.
На първо място, за да започнат военни кампании в далечни кътчета на планетата, дори най-демократичните и хуманни страни имат нужда от сериозни причини – по-сериозни от едно абстрактно нарастване на общопланетното благо, мир и спокойствие.

В случая с Либия може и да има такава причина – страната все пак е голям износител на петрол, а при днешното крайно високо търсене на гориво дори сравнително малките обеми нефт, доставяни от либийците на глобалния пазар, имат голямо значение. Тук обаче възниква следният проблем: за миротворческа операция е необходимо не само желание, но и възможности.

Само допреди десет години повечето експерти наричаха Америка световен жандарм, а днес този жандарм изнемогва под бремето на една-едничка сравнително малка военна операция и на вътрешните си проблеми. Бремето естествено е относително понятие – битът и американските жертви в Афганистан едва ли са сравними с делника на участниците във виетнамската кампания, а повечето американски безработни живеят днес май по-добре от египетските или тунизийските си „колеги“, например.

При все това САЩ не разполагат с наборна армия, няма и вътрешен консенсус по външнополитическите проблеми, нито бурен икономически растеж – прочее, възможностите на Америка да бъде глобална миротворческа и стабилизираща сила са твърде ограничени. Днешните опити на американските политици да представят нещата така, сякаш САЩ влияят някак на ситуацията, нанасят крайно силен, може би решаващ удар върху имиджа на Америка като планетарен жандарм.

В контекста на други събития това би могло да ни радва – ето, няма жандарми и хегемони, има свобода, равенство и демокрация. Но кръвопролитията в Либия, нескриваният вече ропот сред поданиците на саудитския монарх и спрелите доставки на какао от Кот д’Ивоар заради започващата гражданска война не са най-лошото, с което човечеството може да се сблъска още в обозримо бъдеще.

Вариантите за развитие на събитията не са много – може да заработи например ООН, може да бъде измислен някакъв нов механизъм, укрепващ международната сигурност (примерно въз основа на НАТО). Засега обаче се трупат все повече основания да очакваме нарастване на хаоса, способен да се разпростре и до най-развитите, богати и стабилни държави на Земята.

По БТА