Дивотиите, които плещи баща ми

„Дивотиите, които плещи баща ми“ (Колибри) е уникална книга, която успя да покори и разсмее целия свят. След като е зарязан от приятелката си, 28-годишният Джъстин се пренася да живее с баща си, 73-годишния Сам Халпърн, който никога не е пестил изразни средства, за да обрисува възгледите си, както за дребните, така и за важните ситуации. Това съжителство се превръща в приключение за Джъстин и той решава да създаде Twitter блог, изцяло посветен на „бисерите“ на баща му. Много скоро Сам се превръща в сензация, а „дивотиите“ му – в книга и телевизионен сериал, които постигат нечувани успехи във все повече страни. Самият блог http://twitter.com/shitmydadsays вече се радва на над милион последователи. Предлагаме предговора и откъс от книгата.

На двайсет и осем живеех в Лос Анжелис и от три години имах връзка от разстояние с гаджето си, което живееше в Сан Диего. В петък обикновено висях по три часа и половина в задръстването и пъплех с форд рейнджъра, модел 1999 година, за да измина двестата километра по магистралата до Сан Диего. Колата ми току решаваше да изгасне. Радиото се беше прецакало, та ловях само една станция и по нея пускаха парчета комай на една-единствена изгряваща рап звезда – Фло Рида. Нищо не може да се сравни с това, да попаднеш в задръстване на магистрала, двигателят да ти гасне час по час, воланът ти сам да се заключва и някакъв диджей да се дере:
– А сега МОЯТ ЛЮБИМЕЦ Фло Рида с новия си хит „Всичко отначало“! Нека купонът започне сега!
Накратко, беше ми дошло до гуша от тази връзка от разстояние. Затова, когато през май 2009 година ми предложиха от Maxim.com работа, която можех да върша навсякъде, тутакси се възползвах от възможността. Можех да се преместя и да заживея с гаджето ми в Сан Диего. Единствената засечка в плана ми беше, че гаджето не се въодушеви колкото мен. Като казвам „не се въодушеви колкото мен“, имам предвид, че когато й се явих на вратата, за да й съобщя лично добрата новина, тя скъса с мен.
Докато карах обратно, изведнъж осъзнах, че сега вече не само си нямам гадже, но и няма къде да живея, защото вече бях казал на хазайката в Лос Анджелис, че в края на месеца се изнасям. Точно тогава двигателят ми угасна. Седях в колата и се опитвах трескаво да го запаля, когато ми хрумна, че единствените хора, които познавам в Сан Диего и които биха могли да ме подслонят, са майка ми и баща ми.
Въртях напред-назад ключа на запалването, а в гърлото ми заседна буца. Хрумна ми още, че семейството, излязло да си прави барбекю на верандата, пред която бях спрял, може да ме помисли за перверзник, който се е отбил да си спретне една бърза. Добре, че след минута двигателят запали и аз отпраших към нашите.
Причината да се притесня толкова много и толкова бързо бе, че да моля баща ми за нещо, беше, като да се явя да защитавам някого пред Върховния съд: трябваше да изложа ясно фактите, да ги превърна в неоспорим довод и после в своя подкрепа да се позова на прецеденти от предишни дела. Малко след като се изтърсих неканен в скромната тристайна къща на родителите ми в предградието на Сан Диего Поинт Лома, аз вече излагах пред тях във всекидневната за какво става въпрос. Незабавно се позовах на делото „Татко срещу брат ми Даниъл Халпърн“, когато Дан изпадна в „преходен период“ и в резултат на това се премести при нашите. Някъде по средата на пледоарията татко ме прекъсна.
– Добре де. Господи, за какво ми разтягаш тия шибани локуми! Знаеш, че можеш да останеш тук. Само ще те помоля да си прибираш дърмите, та стаята ти да не мяза като след групов секс. А, да, съжалявам, че гаджето те е зарязало.

Трябва да си самоуверен, ако искаш да се докопаш до сърцето на една жена или най-малко до гащите й

Никой не иска да легне с мъж, който не би легнал със себе си.

Между първата и втората година в гимназията дръпнах на ръст с цели двайсет и пет сантиметра. Изведнъж станах висок цял метър и осемдесет.
– Започваш да приличаш на мъж… донякъде – заяви татко на шестнайсетгодишния ми рожден ден, докато отхапвах от филе миньона, който той ми поръча в ресторант „Рутс Крис“.
Неприятното на това внезапно израстване бе, че всъщност не владеех тялото си. Движех се като кукла на конци в ръцете на кукловод с церебрална парализа. Добрата новина беше: въпреки че не можех да измина и три метра, без да се спъна в нещо, мятах доста силно бейзболната топка. Взеха ме пичър в университетския отбор по бейзбол и аз го поведох към нови висоти.
Същата година водачката на викачките в училището реши да прояви съпричастност и да кара момичетата си да присъстват на всички бейзболни мачове. Да ходиш по гимназиални бейзболни мачове е като да присъстваш на ученически филмов фестивал: там си, защото се чувстваш задължен на някой, който има нещо общо с него, и след два часа на затъпяващи повторения и „екшън“ поздравяваш този човек и се опитваш да се измъкнеш час по-скоро. Излишно е да казвам, че почти през цялото време викачките си пишеха домашните или гледаха как расте тревата отстрани на игрището. Но татко, който идваше на почти всичките ми мачове, беше на друго мнение.
– Виждам как те гледат – заяви той, докато се прибирахме след поредния мач с колата.
Опитах се да му обясня, че не ме гледат и че ако изобщо гледат нещо по време на мач, то това са часовниците им с надеждата срещата да е към края си.
– Глупости – отсече той.
За щастие се спря дотук. Но не задълго.
В неделя обикновено ставаше рано и отиваше в „Уинчълс“ да купи за закуска десетина понички, включително шест шоколадови – специално за мен. Но една неделя през пролетта на 1997 година се събудих, за да установя, че на масата в трапезарията до кухнята няма кутия с понички.
– Обличай се, отиваме за понички – съобщи татко, след като влязох сънен в трапезарията.
Навлякох набързо бейзболни шорти и тениска и двамата с татко отпрашихме със сребристия му олдсмобил. Когато се опитах да пусна радиото и той побърза да го угаси, разбрах, че иска да ми говори нещо.
Точно тогава профучахме покрай „Уинчълс“.
– Мислех, че отиваме за понички – напомних му аз.
– Не, отиваме да закусим като хората – отвърна той и зави към паркинга на местния „Денис“.
– Това тук е „Денис“ – изтъкнах аз.
– Ти пък не си шибаната английска кралица.
Влязохме вътре и татко даде знак на оберкелнерката, че искаме маса за двама. Една от сервитьорките ни заведе в ъгъла в дъното на ресторанта, където имаше квадратна масичка, сгушена до по-голяма правоъгълна, на която бяха насядали шест колежанчета с вид на махмурлии, включително двама с тениски на Щатския университет в Сан Диего. Масите всъщност бяха долепени една до друга, делеше ги само един сгънат лист, който уж да създава усещане за преграда. Седнахме и татко поръча на келнерката две чаши портокалов сок. Когато тя се отдалечи, той насочи вниманието си към мен.
– Аз съм мъж и обичам секса – заяви той.
Колежанчетата до нас се смразиха, после избухнаха в приглушен смях. Все по-паникьосан, си дадох сметка, че баща ми смята направо тук, в „Денис“, да проведе с мен разговора за секса, както го разбира той.
– Не… не, татко. Какви ги говориш? Дали да не се откажем от това място? Не е ли по-добре да отидем другаде? Мисля, че не е хубаво да ядем тук. Хайде… хайде да си тръгваме.
– Какви ги дрънкаш? Тъкмо се настанихме. Кухнята в „Денис“ не е от най-добрите, но ти и без това през цялото време се храниш с боклуци – отвърна той точно когато сервитьорката остави тежко двете чаши портокалов сок.
Виждах с крайчеца на окото, че колежаните са ни зяпнали с баща ми, сякаш бяха платили за това. Вече очаквах някой да извади огромна кутия пуканки. Без изобщо да забелязва, че съм все по-притеснен, татко продължи и ми съобщи, че навремето „се е забавлявал много“ и е спал с колко… абе с много жени.
– Не можеш да ме наречеш хубавец. Никога не съм бил. Но изобщо не ми пукаше. Ти не си грозно момче. По-хубав си от мен. Но никой не ни плаща да ни снима, нали?
Кимнах и тъкмо го направих, когато чух как едно от колежанчетата казва: „Леле!“, което послужи за знак останалите отново да се запревиват от смях.
После татко ми обясни, че единственият начин да се срещаш с жени е „да се правиш на много печен“.
– Хич да не ти пука, и да ти кажат, че не те харесват. Просто си дръж на своето. Ако ти пука, такива като нас с теб няма да отчукат никого.
Келнерката беше на три метра и се приближаваше бързо, за да вземе поръчката. Аз само дето не се пръснах от срам. Имах чувството, че цялото „Денис“, цял Сан Диего ни слуша, зяпа ни и се смее, и не исках друго освен всичко това да приключва. Затова направих нещо, което рядко си позволявам с баща си: прекъснах го.
– Татко, не можеш ли да ми кажеш направо каквото имаш да ми казваш? Не искам по време на цялата закуска да обсъждаме това с толкова много хора наоколо – рекох и погледнах наляво и надясно, за да покажа, че ни слушат и това ме притеснява.
Той замълча и също се огледа, после се обърна право към колежанчетата до нас, които побързаха да отклонят очи.
– Наистина ли ти пука какво ще си помислят всички тези тук? Та ти изобщо не ги познаваш – каза той.
Кимна, грабна вестника до себе си и зачете, от което се почувствах още по-неловко, понеже нямах какво друго да правя, освен да гледам задната страна на вестника и да стоя сам с унижението си. Поръчахме храна и продължихме да мълчим, докато келнерката не донесе бърканите яйца на баща ми и моите палачинки.
– Татко, какво искаше да ми кажеш? – попитах накрая приглушено.
– Ти, синко, все ми повтаряш, че жените не те харесвали. Никой не иска да легне с мъж, който не би легнал със себе си.
– Само това ли искаше да ми кажеш? – попитах аз.
– Не. Но щом те вълнува толкова какво си мислят за теб някакви си непознати в „Денис“, останалото, което смятах да ти кажа, е без значение.
Казах му да спре да чете вестника и след като го остави на мазната маса, той ме погледна в очите.
– Заради това ли ме доведе тук? За нещо като проверка дали ще се притесня?
– Приличам ли ти, синко, на човек с такъв сложен план? Просто исках да поговорим и да хапна яйца. Остави ме да приключа с едното от тях.

Превод Емилия Л. Масларова