Рисунки по пясъка

encho-gospodinov1.gif

Някои наричат журналистиката “литература на бърза ръка”, други я сравняват с най-древната професия в света, трети, като покойния наш професор Дафин Тодоров (когото споменах в миналото писмо), пишеха за нея като за “Петата велика сила”. Вероятно най-близко до истината е Джеймс Рестън, който оприличаваше журналистиката с рисунки по пясъка на морския бряг: тъкмо нарисуваш нещо, дойде вълната и го отмие… И почваш отново. До следващата вълна. Рестън (също като Андрю Карнеги) дошъл от Шотландия като скромен спортен журналист, за да стане най-прочутото перо на “Ню Йорк Таймс” през 70-те до началото на 90-те години, особено по въпросите на международната политика. Имаше слава, “Пулицър” и много приятели през тези 50 години, през които работи във вестника.Така се казваше и автобиопграфичната му книга: “Рисунки по пясъка”.

Започнах с това сравнение, защото смятам да ви предложа няколко скромни рисунки от живота в Ню Йорк, които вълните на времето сигурно ще изтрият скоро, защото те отразяват това, което единствено моите очи виждат по този начин. Макар да живеем в едно и също време, дори в един и същи град, всички ние виждаме различни неща и рисунките ни по пясъка на времето също са различни.

Едно от нещата в този особен, чудесен, мизерен, великолепен, потискащ и вдъхновяващ град наречен Ню Йорк, е самотата на много от жителите му. Над 8 милиона души от всички раси, етноси, религии и езикови групи живеят тук – предостатъчно, за да има човек много, или поне няколко добри приятели. И много хора ги имат.

Но и много ги нямат. Ако се спуснете привечер надолу към Ийст Вилидж, или към Гринуич (Гренич, както се произнася тук), или към Челси и Сохо, ще видите колко много самотни хора се разхождат по улиците или пият по чаша вино сами. Наскоро имаше някакво социологическо проучване, в което ни обясняваха, че за последните няколко десетилетия броят на близките приятели на средностатистическия американец паднал от 3 на 2. И тези двама били не външни хора, а членове на семейството му… Чувал сам много обяснения по този въпрос, имам и мое мнение, но то не е интересно. Интересен е фактът, че в най-жизнения, най-богатия и най-динамичния град в света, десетки хиляди хора са толкова самотни, че се чувстват като в пустиня. (Може да е така вече и в България, знам ли?)

Вероятно това е една от причините хората тук да имат куче у дома. Кучето е институция в Ню Йорк. А и не само там. Хари Труман, президент след Втората световна война, шокиран от безпощадните политически интриги в американската столица, обичал да казва:” Ако искаш приятел във Вашингтон, вземи си куче…”

Има училища за кучета, където ти обучават пудела на добри обноски, докато “мама” или “daddy” (б. р. – татко) са на работа през деня. Има общежития за кучета, може и хотели да се нарекат, където да си оставите овчарката ако имате 4-5 дни командировка до Сан Франциско или Париж. Има “фризьорски салони” за четириногите, да ги подстригват професионално за 150-200 долара…(А един от кандидатите за президент тук, демократът Джон Едуардс, го съсипаха от критика, че два пъти се подстригал за по $400, и то със “служебни пари” от предизборните му фондове. Извини се човекът и върна $800 в касата. Не е като изборите в Бяла Слатина описани от Алеко. Нейсе…)
Бизнесът на ветеринарните лекари процъфтява: в Америка има над 200 милиона домашни животни (както и над 200 милиона “домашни” огнестрелни оръжия, с които знаете какво става често…Чак не ми се пише за това).

За кучешките храни да не говорим… Наскоро избухана такъв скандал с партида отровна храна за кучета, внос от Китай – 14-15 песа починаха геройски, жертва на глобализацията в търговията, цяла седмица медиите вдигаха дандания до Бога… Даже някакъв комитет в Американския Конгрес се занима със случая… Хора да се бяха отровили сигурно нямаше да се вдигне такава олелия. Но обичат си хората кучетата тук (и котките също), грижат се за тях, извеждат ги редовно на разходка И когато тукашният Мурджо или Нелсън реши да се облекчи на тротоара, госпожата, която го разхожда, вади от чантата си найлоново пликче, събира от тротоара резултата от облекчения корем на кучето И внимателнио го оставя в контейнера за смет. След което двамата гордо продължават разходката.

Друго, което често може да се види в Ню Йорк са самотните групи от (само) момичета или жени на средна възраст, както и само момчета или мъже. Стоят си сами, не се смесват, само женски, или чисто мъжки компании. Също като в ТВ-поредицата “Сексът и Градът”. А и не всички са от “другата група”, макар че Ню Йорк е Мека за гейове и лесбийки. Някои от тях така страстно се целуват по улиците, че по-старомодните от нас деликатно си обръщат главите на другата страна. Живот…

Прави ми също впечатление, че от голямата група млади българи, които живеят в Ню Йорк, малцина се женят за американци или американки. Някак си инстинктивно не искат нашите хора да се “претопяват”, търсят си български гаджета нашите момчета, И обратно. Сигурни има защо. Може би малка причина за това е същата тази самота, която те подтиква да туриш сродна душа, да приказваш на майчиния си език, да се отпуснеш малко, а не все да тичаш, да се бориш, да успяваш, да правиш пари, много пари, да вървиш все нагоре, да имаш все по-голяма къща, по-скъпа кола (и 2-3 джипа), да спастриш за бъдещите частни колежи на бъдещите си деца. И т. н., и т. н, докато се умориш, докато остарееш, докато един ден не се запиташ защо всъщност е цялата тази борба и безкрайна умора.

А много хора тук са уморени. Маса народ живее постоянно с антидепресанти. Уморени ми се виждат и част от нашите млади българчета и българки; децата бъхтят, учат, работят и се надяват един ден да покорят Америка. Господ да им е на помощ. Имам една братовчедка в Ню Йорк, адвокатка в известна фирма, получава прекрасна заплата, работи по 15-16 часа дневно, включително и в събота, която доскоро ми казваше: защо ми е тази заплата, като животът ми минава на сандвичи…” А отскоро вече нищо не ми казва…

Имам двама прекрасни млади приятели, няма да им кажа имената по понятни причини: Той иска да стане актьор, тя – актриса. Учат и работят като сервитьори едновременно. Така сигурно и трябва. Правят го и милиони американски студенти, деца на обикновени хора… Но има и нещо тъжно да гледаш тези наши хубави деца, които бъхтят като хамали на два фронта едновременно, с надежда един ден да успеят. Дай Боже! Да се реализират. Да забогатеят. Дано това да не е много дълъг период, И дано когато забогатеят, да имат достатъчно свободно време да си ядат парите, а не само сандвичите.

Някои са ми признавали, че ако не ги беше срам, биха се върнали в България. Други стискат зъби и бъхтят, докато получат заветната зелена карта, от която очакват животът им да се промени като с магическа пръчка. Една приятелка (още от годините ми в България) сега работи тук като продавачка на обувки; там беше редакторка. Дъщерята на едни приятели завърши актьорско майсторство в Харвард, но не зная защо още показва майсторството си като секретарка в една агенция за недвижими имоти. Може би звездата й още да не е изгряла. Един бивш дипломат продава коли. Една някога известна софийска дама се мъчи да популяризира българската култура в Ню Йорк и я виждам, че се мъчи… Един приятел на сина ми, (Сергей, дошъл от Русия), отиде в US-армията, за да може да получи зелена карта и студентски заем, та да се изучи…. Сестрата на една моя стажантка (от Кения), също отиде в US-армията, по същите причини, не й се връщаше в бедното кенийско село… Докато беше на тренировъчен лагер по стрелба някъде из пясъците на Аризона, я раниха (случайно) в рамото, от т. нар. “Friendly Fire” (б. р. – приятелски огън), тоест някой от твоя взвод ти е забил куршума по погрешка… Излекуваха го момичето, довърши си стрелбата и сега чака да я изпратят в Ирак. Като се върне един ден оттам (дай Боже), ще има и тя зелена карта. Златни излизат понякога тези зеленикави карти.
Но да не обобщаваме, драги читатели, навън грее слънце и животът продължава. Няма да се поддаваме на тъжни размисли. Америка за 200 години е станала това, което е, благодарение на трудолюбието И оптимизма си (е, и на някои други работи). Не случайно една мъдрост казва, че Бог пази децата, пияниците, и… Америка. Поне засега.

Още повече, че имам и хубави примери за успешни наши млади хора тук: Евгени и Албена, Свилен и Дико, Габриел и Иван и още много. Там, където талантът, трудът и късметът се срещнат, резултатът е прекрасен. Но то май е не само в Америка.

Прегледах написаното дотук: очаквах тези рисунки върху пясъка да са по-интересни. Спирам. И без друго вълната ще ги отмие.
Сърдечни поздрави и прощавайте за алюзиите. Всички прилики между написаното и действителността са случайни.

Искрено Ваш,

Енчо Господинов

Писмо от Ню Йорк
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.