Аз съм китаец
Б. р. -„Хотелът на сладко-горчивите спомени” е роман за сложните отношения между баща и син, за пропастта между поколенията и отчуждението, което културните различия могат да внесат в семейството. Джейми Форд описва хаоса и ужаса от войната – но не на бойното поле, а тяхното отражение по улиците на града, когато американците от азиатски произход се превръщат в чужденци в собствената си страна по време на Втората световна война. В същото време писателят въвежда в сюжета детайлна картина на сиатълската джаз сцена от 40-те години. В тази история Джейми Форд съчетава горчивото и сладкото и търси човечността дори и в най-жестоките конфликти. Писателят споделя, че подобно на героя си Хенри и той е бил единственото китайче в училище. Романът е носител на шест награди и е преведен на 25 езика. Повече от две години след издаването му, „Хотелът на сладко-горчивите спомени” (ИК „Ера“) продължава да присъства в класациите за най-продавани книги отвъд океана. Предлагаме откъс от книгата.
Аз съм китаец, 1942
Хенри Ли престана да разговаря с родителите си, когато навърши дванайсет години. И не в резултат на някакво детинско заинатяване, а по тяхна молба. Поискаха от него, по-скоро наредиха му да спре да говори на родния китайски. Годината беше 1942, а те отчаяно държаха той да научи добре английски. Момчето още повече се обърка, когато баща му закачи на униформената му риза малка значка, на която пишеше: „Аз съм китаец“. Това граничеше с абсурд. Не можеше да проумее противоречието.
— Не разбирам — промълви то на прекрасен кантонски.
Баща му го плесна леко през лицето.
— Да не чува повече. Само американски — процеди бащата на нещо средно между китайски и английски.
— Не разбирам — повтори на английски Хенри.
— Ха? — повдигна вежди бащата.
— Щом не бива да говоря китайски, защо трябва да нося тази значка?
— Ха, каза какво? — Баща му извърна очи към майката, която надничаше в този момент от кухнята. Личеше, че жената нищо не разбира, ето защо само сви рамене и се върна при печката, на която, ако се съдеше по миризмата, приготвяше кестенов сладкиш. Баща му му даде знак да тръгва на училище.
Не позволяваха на Хенри да зададе въпроса си на кантонски, в същото време родителите му не разбираха английски и той реши, че няма смисъл да настоява. Грабна пакета с обяда и чантата и изтича по стълбите към улицата, където го посрещна миризмата на риба, характерна за китайския квартал на Сиатъл.
Както всяка сутрин градът кипеше от живот. Работници с изцапани фланелки теглеха колички с треска и кофи с миди, покрити с натрошен лед. Хенри крачеше заедно с тях, заслушан в странния лаещ звук на китайския им диалект, който той не говореше.
Вместо да продължи на изток към китайското училище, сви в западна посока към Джаксън Стрийт, покрай продавача на цветя, който предлагаше и лотарийни билети, и късметчета. Обичайният му маршрут бе в посока обратна на всички останали деца.
— Баак гуай! Баак гуай! — викаха те в лицето му, смееха се и го сочеха с пръст. Това означаваше „Бял дявол“. Така наричаха те белите деца, и то само ако наистина го заслужаваха. Знаеше, че някои все пак му съчувстваха — бивши съученици от първи клас и някогашни приятели, като Франсис Лунг и Харолд Чу например. В началото му викаха „Каспър“, като духчето от филма. Поне не беше Хърман и Катнип или Бейби Хю.
„Може би точно в това е проблемът — помисли си Хенри и хвърли поглед към глупавата си значка “Аз съм китаец”. — Благодаря ти татко, защо просто не написа на гърба ми: „ритни ме“.“
Хенри ускори крачка и най-сетне сви зад ъгъла и пое на север. На път за училище винаги спираше под металната арка на Саут Кинг Стрийт, където даваше обяда си на Шелдън — саксофонист, който обикновено стоеше на ъгъла и свиреше за туристите за дребни монети. Въпреки процъфтяващото производство на „Боинг“ финансовите успехи на фирмата не стигаха до хора като Шелдън. Беше виртуозен музикант и бедността му нямаше нищо общо с таланта, но бе свързана с цвета на кожата му. Хенри го беше харесал от самото начало. Не само защото и двамата бяха отхвърлени от обществото, дори не се бе сетил за това, но много харесваше музиката му. Хенри не знаеше какво точно е джаз, но бе музика, която родителите му не слушаха и сякаш точно затова той я харесваше още повече.
— Хубава значка, младежо — рече Шелдън, докато нагласяваше вещите си за следобедното си шоу. — Струва ми се добра идея, като се има предвид случилото се на Пърл Харбър.
Хенри сякаш бе забравил за значката.
— Баща ми реши да я нося — промърмори. Баща му наистина мразеше японците. И не защото потопиха „Аризона“, а заради непрестанните бомбени нападения над Чонкинг през последните четири години. Баща му дори не беше ходил дотам, но знаеше, че временната столица на Чан Кайши вече е сред най-бомбардираните градове в историята.
Шелдън кимна одобрително и чукна с пръст металната кутия, привързана за ученическата чанта на Хенри.
— Какво има днес за обяд?
Той му подаде кутията.
— Обичайното.
Имаше сандвич с яйце и маслини, настъргани моркови и ябълка. Добре че майка му си правеше труда да приготви американски обяд.
Шелдън се усмихна и в устата му блесна златната коронка на един от предните му зъби.
— Благодаря ви, сър. Желая ви приятен ден.
От втория ден, в който го записаха в „Рейниър Елементари“, Хенри носеше обяда си на Шелдън. Така беше най-сигурно. Бащата на Хенри бе видимо развълнуван, когато приеха сина му в училището за бели деца на Йеслър Авеню. Родителите му щяха да се пръснат от гордост. Не спираха да говорят за това с приятелите си на улицата, на пазара и в асоциацията „Бинг Кунг“, където всяка събота ходеха да играят бинго и ма-джонг. Думата „стипендия“ бе единствената английска дума, която чу някога от родителите си.
Само дето Хенри изпитваше всичко друго, но не и гордост. Първо беше страх, мина през още много други и остана само стремежът към оцеляване. Ето защо, когато още в първия ден в новото училище Чаз Престън го наби, за да вземе обяда му, той започна да го дава на Шелдън. При това имаше и малка печалба от сделката. Всеки път на връщане от училище си взимаше монета от пет цента от кутията на Шелдън. Със събраните пари веднъж в седмицата Хенри купуваше на майка си любимото є цвете — лилиум. Истината беше, че го правеше от чувство за вина от това, че приготвеният с толкова грижа обяд отиваше при друг.
— С какво купуваш цветето? — питаше го тя на китайски.
— Днес всичко се предлага на специална цена — измърморваше той бързо на английски като обяснение за цветето и за парите, които връщаше, когато го пращаха на пазар. Недоумението, изписало се на лицето й, се превръщаше в удовлетворение и задоволство и тя прибираше монетите в портмонето си. Майка му почти не говореше английски, но очевидно бе доволна, че синът є умее да се пазари.
Де да можеше да реши така лесно и проблемите си в училище.
Получаването на стипендия нямаше почти нищо общо с учебните занимания за Хенри, още по-малко с работата му. За щастие успя да се научи да работи бързо. Просто нямаше друг избор. Особено що се отнася до задачите малко преди обяд. Освобождаваха го винаги десет минути преди последния звънец, за да може да стигне до училищния стол, където бързо завързваше бялата престилка и се заемаше със сервирането на обяда на останалите ученици.
През последните няколко месеца се научи да си мълчи и да не обръща внимание на заядливите забележки на Уил Уитуърт, Карл Паркс и Чаз Престън.
Госпожа Бийти, натоварена с обяда на учениците, никак не му помагаше. Бъбрива жена, с неизменно прибраната в мрежичка коса, бе олицетворение на определението на Хенри за американската дума „широка“. Готвеше, като мереше всичко с ръка, с мръсната си шепа, а по яките мускули на ръцете й личеше, че никога не се е възползвала от предимствата на електрическия миксер. И подобно на кучетата, които никога не си вършат работата там, където се хранят, тя никога не хапваше онова, което излизаше от собствените є ръце. Носеше си обяд от вкъщи. Видеше ли, че Хенри е препасал престилката, тя смъкваше мрежичката от косата си и изчезваше с кутията си за обяд и пакет „Лъки Страйк“.
Спечелването на стипендия с включена помощ в ученическия стол означаваше, че Хенри няма право на почивка. Щом и последното хлапе напуснеше стола, той успяваше да хапне малко компот в склада с продуктите, сам, заобиколен от касетки с доматен сос и консервирани плодове.