„Последният самурай“ – кой е истинският?

Том Круз в „Последният самурай“
Сайго Такамори

В далечното минало в една далечна галактика и в не толкова далечното минало тук, на Земята, двама воини се подготвят за битка. Макар да обитават различни светове, дигиталния и реалния, двамата имат много общо помежду си. Те са майстори на меча, въпреки че могат да разчитат на най-страховитите и разрушителни далекобойни оръжия. Реалният воин носи изключително дълъг, но гъвкав стоманен меч, наречен катана, с толкова остри ръбове, че плътта и костите, посечени от него, изглеждат меки като прясно изпечен хляб; дигиталният воин носи „светлинна сабя“ — острие от енергия, което бръмчи доста досадно, когато го включиш, и отклонява противниковите светлинни саби и почти всичко друго със силно пращене. И двамата твърдят, че са готови да се сражават до смърт, но само единият е искрен. И двамата имат възможност да навлекат доспехи, с които приличат на екзотични насекоми, но предпочитат да носят свободни туники.

Да, макар отдавна да не съществуват, самураите все още са тук в образите на джедайските воини от „Междузвездни войни“, чийто най-виден пример е героят Люк Скайуокър. Люк не е само синът на Дарт Вейдър, той е духовен наследник на нашия реален герой Сайго Такамори, „последния самурай“. Общото помежду им не е само оръжието. И двамата са изправени пред изпълнението на епичен дълг: да върнат силата на един изчезващ, но достоен свят. И двамата спазват строгите рицарски закони, за които се смята, че са основани на древни принципи. И двамата имат духовни господари, чиито гласове неспирно отекват във времето. В класическото си произведение от началото на ХVIII в. Хагакуре [Скрити листа]: Книга на самурая Ямамото Цунетомо споделя мъдростта, „наследена от старейшините“: „Крачи бързо и мини през желязна стена“, защото знайно е, че най-мъдрият съвет често звучи загадъчно.

Йода излага предписанията по холивудски: „Да назовеш страха е нужно, преди да го прогониш успееш“, казва той на Люк. Мъдър е, затова говори наобратно. Вдъхновение за „Междузвездни войни“: това е само един от многобройните примери, че японските воини са живи и днес. Романи, анимационни филмчета, дивидита, игри, неизброими телевизионни сериали и почитатели на бойните изкуства по цял свят са доказателство за трайния интерес към темата. В Япония филмите за самураи са толкова популярни — създадени са 26 филма само за един герой, слепия майстор на меча Затоичи, който се сражава по слух, — че влиянието им върху Запада на практика е неизбежно. Те стигат до нас косвено чрез филмите на Куросава Акира (тъй като Акира е собственото му име, на японски то е на второ място). Без „Седемте самураи“ — седмината ронин (самураи без господар), които селяните наемат, за да ги бранят от разбойниците — нямаше да се появи „Великолепната седморка“, римейкът в стила уестърн на същия сюжет; а без „Йоджимбо“ нямаше да има „За шепа долари“ (1964) или „Последният оцелял“ (1996).

От изображенията на повечето самураи човек вероятно би стигнал до извода, че те са средновековно явление. И така би трябвало. Техният апогей е през Средните векове. Самураите обаче са оцелели не просто като анахронизъм, а като жива част от японското общество чак до унищожението си по време на въстанието през 1877 година, както е известно на всеки, гледал филма с участието на Том Круз „Последният самурай“. Това е може би единственият исторически факт, който можете да приемете за достоверен в този филм — в него става дума за самураи не повече, отколкото в „Междузвездни войни“. Филмът е красиво построена и добре оползотворена огледална зала, която свързва откъслеци от факти и измислици, за да създаде подходяща за западния вкус история.

Има няколко хора от Запад — като героя на Круз — които наистина са се били в редиците на японската армия, а един-двама от тях действително са се сражавали като самураи, но нито един не е участвал на страната на който и да е от противниците в тази война. Самураите във филма са представени като откъснато племе, което подобно на амишите в Америка живее в изолация. В действителност те са живеели сред обществото и са изпълнявали важна роля като управници. Във филма техният предводител Кацумото (Кен Уатанабе) е традиционалист — който (колко удобно!) говори английски — отдаден изцяло на Пътя на воина.

Всъщност действителният самурайски предводител Сайго Такамори е бил сложна и противоречива смесица от минало и бъдеще, от революционни и реакционни нагласи, едновременно висш държавен служител и бунтовник; човек, който презира чужденците, но и неохотно признава нуждата от промяна; воин, който всъщност никога не се сражава; човек на действието, който обича да съчинява китайска поезия; човек със страст към живота, който през по-голямата част от земния си път е отдаден на стремежа да умре достойно; предводител, който не по свой избор застава начело на въстанието, довело до смъртта му.

Това е историята на Сайго. Това е и историята за изграждането на съвременна Япония.

Благодарение на вулкана Сайго има къде да се скрие по време на своята последна безполезна битка. Денят е 23 септември 1877 година. Въстанието, злощастно още от самото начало, наближава края си. Тристата воини от отряда му са въоръжени с мечове, а под тях е разположена армия от 35 000 войници с оръдия. Скривалището му е пещера, издълбана в скала приблизително в средата на централното възвишение в Кагошима от пепел и пемза, Широяма. Няма път за бягство. Заловят ли го, ще го екзекутират. Дори ако успее да избяга, работата му е спукана. Вече е на петдесет години, изтощен и болен, а сърцето му е прекалено слабо за едрото му тяло. Има само един възможен изход. Като самурай той възнамерява да загине славно в битка. Ще се сражава и тогава, когато всичко е загубено, ще избере характерния за самураите ритуален край на живота — ще се изкорми със собствения си нож, преди адютантът да му отсече главата с един удар на меча.

След като се покатерих през гората по стръмните склонове на Широяма и видях плитката пещера, която беше толкова тясна, че в нея трудно би могъл да легне човек с телосложението на Сайго, аз се замислих за същността на героизма. Западът обича героите му да рискуват всичко и да оцелеят, а ако загинат, да пожертват живота си в името на благородна кауза. Помислете си за Люк от „Междузвездни войни“ или за Хораций, който (в поемата на Маколи) е готов да умре, изправен пред страховит избор, за праха на баща си и за храмовете на своите богове, но оцелява славно; или Скот на Антарктика, който не оцелява.

За японците Сайго е герой поради противоположни причини: той не само умира, но умира в името на напълно безнадеждна и дори глупава кауза, без да постигне нищо. Точно затова японците почитат и неколцина други като него от своята история. Такъв герой печели възхищение и обич, тъй като „той е човек, чиято целеустремена искреност няма да му позволи да прави маневрите и компромисите, толкова често необходими за светския успех“.

Сайго е човек, попаднал в капана на безполезната смърт по силата на парадокс: войската долу е на императора, самият той обича императора, но въпреки това е въстанал против него. Как изобщо той, поет, обаятелен предводител и бивш министър, се оказва в такава безизходица? Как е възможно един човек, чиито корени са толкова дълбоко заровени в миналото, да се ползва с такава почит и възхита днес?

Още като малък Сайго преживява на свой гръб резкия контраст между социалния статут на самурая и бедността. Младостта му преминава в тежък труд за благото на семейството. Борбата вероятно го е изпълнила с горчивина. В действителност той се гордее и с корените си, които го правят издръжлив в трудностите, и с бедността си, която затвърждава решимостта му да помага на хората в нужда. Силата му извира от съзнанието за идентичност — като самурай, като гражданин на горда и независима провинция и като продукт на древна култура.

Да се родиш самурай дори през 1827 година е равносилно на огромна печалба от лотарията. Но всъщност не би трябвало да е така. Би трябвало институцията на жестоките, горди, избухливи и съвсем средновековни самураи да бъде пометена в кошчето за отпадъци на историята след обединението на Япония през 1600 година. Обаче не става така, а тъкмо обратното. Самураите оцеляват, получават дажби ориз, изтръгнати под формата на данъци от земеделците, търговците и занаятчиите, и си остават важна сила за още 300 относително мирни години. За външния наблюдател техните специфични нагласи и практики изглеждат екзотични като опашката на пауна, но за самите тях и за повечето им сънародници навремето и дори сега самураите са същината на японското общество.

Основната причина за оцеляването им е обновеното разбиране за самоличността им, постигнато не чрез загърбване на миналото, а чрез подбор на подходящи за новите обстоятелства негови особености. За щастие самураите разполагат с многовековна история и богат фолклор, от който да осъществят такъв подбор.

След период от хиляда години, богат на легенди и беден откъм исторически хроники, Япония е обединена от император през седми век. Всички императори след него са родствено свързани, което представлява най-старата наследствена династия на света. Имперското единство трае около 500 години и се превръща в почва за развитието на най-ранните самурайски традиции.

Вероятно думата „самурай“ извиква в съзнанието ви най-напред представата за меч. Обаче самурайските мечове — истинските извити мечове, а не тежките прави железни, дошли от Китай — се появяват по-късно, защото за сформирането на традиция в изработването на мечове е нужно време. Най-ранният апогей на самураите е епохата на лъка, така че първите самураи са конници, въоръжени с лъкове, а не с мечове. Лъкът им е съвсем различен от малкия полукръг от дърво и кост, разпространен по цялата територия на Евразия. В сравнение с него японският лък (юми) е изработен от слепени пластове бамбук, изглежда дългурест и тромав и е доста неподходящо оръжие за конни стрелци.

Водещ член на британската общност по кюдо — практикуващите изкуството на стрелба с японски лък — посрещна въпроса ми в тази връзка с поклащане на глава: „Лично аз смятам, че са искали лъковете им да имат по-дълга горна част, защото така са изглеждали по-високи. Хубаво е да имаш нещо дълго, с което да сплашваш противника“. Както вече казах, същинска загадка. Никой няма представа. Ако има някаква причина за асиметрията, тя е заличена от паметта, преди издълженият бамбуков лък да стане традиционно оръжие. Просто в Япония лъковете са такива и точка.

В японската стрелба с лък днес няма нищо особено самурайско. Занимаващите се с кюдо са пълна противоположност на самураите, тъй като са отдадени на стрелбата с лък по-скоро като ритуално изкуство, отколкото като бойно умение. Тъй като след Втората световна война всякакви военни дейности в Япония са забранени от американците, кюдо е творение от периода след 1945 година, а неговите костюми и практики представят чисто културното значение на този феномен. Практикуващите носят горнище, подобно на бяло кимоно, широка черна пола и бели чорапи.

Когато дойде редът му за стрелба, стрелецът се приближава към мишената с благоговение, застава странично, с раздалечени изпънати стъпала и изправени рамене, поставя стрелата на тетивата с правилните жестове, като стрелата трябва да е от дясната страна на лъка, подпряна на палеца и на показалеца (което ми се струва неправилно, тъй като при английския голям лък стрелата е отляво и е опряна на кокалчето), придържа лъка леко, вдига него и поставената стрела над главата си, после тържествено сваля лъка и едновременно изпъва тетивата зад ухото си, стиска лъка, в духа на дзен се старае да постигне без видимо усилие нужната степен на спокойствие, усеща уравновесяването между действащите сили — изпънатата тетива, тръпнещите си мускули, насоченото си внимание към малките черно-бели кръгове на петдесет крачки разстояние — и изстрелването на стрелата, при което ръката отскача назад, за да може двете ръце да постигнат нужния естетически баланс. Действието прилича на нещо средно между театъра Но и балет и е почти толкова взискателно. Красота и вътрешен покой — това са основните цели. Улучването на мишената е несъществено. Както се вижда, практиката не е пригодна за воински двубой.

В началото на двайсети век вече са разработени сложни бойни ритуали за конната стрелба с лък. Противниковите страни се строяват и изстрелват свистящи огнени стрели, за да призоват боговете като свидетели. След това главните воини, навлекли своите брони от кожа и желязо, с викове се предизвикват взаимно за двубои, като всеки се хвали с подвизите, добродетелите и потеклото си. След това пускат стрели или от разстояние, или като препускат един покрай друг. Ако няма победител, започва доста непристойно спречкване, нещо като сумо между конници (аз си го представям по-скоро като боричкане между два поостарели робота от научната фантастика), всеки от които се опитва да катурне другия от седлото. Накрая се състои финален двубой с ками.

Тъй като и двамата противници са изцяло покрити с броня, конната стрелба с лък е по-скоро показна и цели да даде на всеки самурай шанс да представи себе си и уменията си. По време на една морска битка (Яшима, 1184 г.) между два велики враждуващи рода от този период — Таира и Минамото — Таира провесват ветрило от мачтата на един от корабите си, което отклонява вражеските стрели и принуждава противника да го обстрелва и събори. Стрелецът Насуно Йоичи нагазва в плитчините на кон, поваля ветрилото още с първия изстрел и си осигурява безсмъртие с най-достойното самурайско деяние — прославя се в битка.

Откъс от книгата „Самурай. Историята на последния войн“, подготвена от ИК „Ера“

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.