Следваща спирка: фашизъм
Без изобщо да извърта и да клинчи, Мусолини влиза във войната като дисциплиниран и образцов войник. Пак по това време той се свързва с революционния синдикализъм, който по същество е радикално левичарско движение, което има за цел да установи диктатура на пролетариата, като организира обществото в профсъюзи. През 1907 г. съмишлениците му решават, че Социалистическата партия е прекалено умерена, и късат с нея.
Пет години по-късно отново надигат глава и организират Италиански синдикален съюз. Той е нещо като координационен център за разпространяване на революционния социализъм сред масите и именно той става зародиш на бъдещето пролетарско правителство. То ще елиминира всички политически партии, включително и социалистическата.
Всъщност ИСС няма съществено влияние върху италианското общество и се споменава само във връзка с влизането на Италия във войната. Въпросът за войната е обсъждан от членската маса още преди провала на интервенционистките позиции. Най-непримиримите националисти напускат организацията, обявявайки, че ИСС се е превърнала в политически куриоз. Не е необходим пророк, за да сме наясно, че разколниците не спират да проповядват идеите си до освобождаването на Мусолини от военна служба – през 1917 г. той бива тежко ранен по време на учение в тила.
Оттук нататък Бенито става техният главен пропагандист и лидер, а Народът на Италия – неговият орган за изява. Изданието се превръща в рупор на малка и разнородна група от изгонени политици и разколници, обединени от общите идеи на крайния национализъм и социалната революция. Те приличат на разколниците от ИСС, които вече са обединени в Италиански работнически съюз (Unione Italiana di Lavoro), или на отцепниците от Социалистическата партия, които я напускат, за да се присъединят към Мусолини.
Очертава се нова политическа фракция, която извършва поредица безуспешни опити да се структурира до деня 23 март 1919 г., когато възникват Италианските фашистки групи за борба. Своеобразното наименование „фашисти“ e намек за работническите и селските съюзи, които от XIX в. прерастват в едноименни организации, предявяващи социални искания от най-различно естество. От друга страна, това наименование напомня и за снопа пръчки, които са носили в знак на нерушим съюз ликторите в Древния Рим.
Първоначално програмата на Италианските фашистки групи за борба представлява яростен национализъм, който предявява искания за минимална работна заплата, 8-часов работен ден, избирателни права за жените, участие на работниците в ръководството на индустрията, пенсиониране на 55 години, национализация на оръжейните заводи и фабриките за боеприпаси, конфискация на имотите на религиозните конгрегации и отмяна на рентите на духовенството.
Това е наистина смела за времето си програма, но помрачена от изненадващата позиция на Италианските фашистки групи за борба, които защитават порочното перманентно насилие, и от явната националистическа истерия, възникнали след Първата световна война, както и от последствията й сред представителите на това политическо течение.
Мусолини се стреми към нещо съвсем ново, т.е. търси антипартия, и смята, че я е намерил сред фашистите. Той обявява, че това е ориентирана към масите организация, която трябва да бъде силна и пряма и чиито изразни средства ще бъдат юмрукът и словото. Фашистите не се колебаят да се изправят срещу противника си, като прибягват решително до политическото насилие в естетиката, сценографията, лозунгите и речите, и много се гордеят с това.
Те искат да скъсат с всичко старо: с буржоазния парламентаризъм и с разединяващия марксизъм; с пацифизма, с добрите намерения и с лицемерието на доброто образование. Възхваляват войната като изкупление и цяр за всичко. Искат да подпалят света от всички страни, за да възникне от пепелищата му нова ера, в която националното величие, социалната справедливост и липсата на скрупули ще се превърнат в единствената пътеводна звезда.
Подобни намерения и планове привличат голям брой привърженици сред най-популярните мислители на Италия, като писателя Джовани Папини, носителя на Нобелова награда Луиджи Пирандело, всестранния интелектуалец Курцио Малапарте, писателя Джузепе Презолини, футуриста Филипо Маринети или абсурдния поет и летец Габриеле д’Анунцио, за който ще имаме възможност да говорим по-нататък.
Новата политическа формация, превъзнасяна от Мусолини и подкрепяна от голям брой интелектуалци, се хвърля със смелостта на новака на политическата арена и разгръща мощна кампания срещу правителството, защото то е излязло от войната с по-малка полза от обещаната. Въпреки че Италия приключва войната, като разширява границите си, анексирайки Трентино и Алто Адажио и приобщавайки пътьом една ивица на север, където преобладава немският език, претенциите й за Болсано и околностите му, както и за турски, албански и африкански територии, не са удовлетворени, а изконният италиански град Фиуме, който се намира на отвъдния бряг на Адриатическо море, остава на територията на новата държава Югославия.
Националисти от всякакъв род и, разбира се, Италианските фашистки групи за борба, които търсят начин да се изявят, вдигат шум до небесата за осакатената победа и смятат, че останалите страни победителки са се подиграли с Италия. Същевременно Социалистическата партия, която току-що е станала член на Третия интернационал (1919 г.) с намерението да ускори революцията в Италия, засилва значително влиянието си.
Това се дължи на изблика на народното недоволство сред селяните и работниците, които са най-засегнати и ощетени от фаталните последствия от войната. С всяка стачна вълна управляващите са все по-ужасени, тъй като протестите вече стават всекидневие и повличат нацията към водовъртежа на общ конфликт, който властите не могат да допуснат. Така че буржоазията няма друг изход, освен да се хвърли в обятията на единственото движение, което й гарантира открито противопоставяне на комунизма, за да може да се заеме с процесите, с които легалната политика не може да се справи.
Срещу червената заплаха нямат място никакви половинчати мерки и затова властите се правят, че не забелязват ексцесиите и крайностите на фашистите, които вече заплашват, нападат и даже да убиват социалисти. Така Италия се превръща в истинско бойно поле, а това води до две тежки последствия.
На първо място, буржоазната класа е толкова уплашена, че се впуска да подпомага икономически Фашиото. Това води до значително нарастване и засилване на движението както по отношение на членската маса и уличното присъствие, така и по отношение на предоставените средства и улеснения.
На второ място, разпространявайки се на полуострова, фашизмът привлича голям брой военни от средите на предпочитаната бедна средна класа, които са много далеч от левичарските позиции на първоначалния фашизъм. Войната срещу социализма присъединява към редиците на Мусолини и множество привърженици на десницата, които споделят идеите на национализма и антимарксизма му, но нищо повече.
Фашистите възхваляват насилието, а безнаказаността на действията им превръща тяхната социална база в антоним на всичко, което загатва за левица. Това налага известна умереност в речите на лидерите, с която се опитват да се разграничат от първоначалния ляв радикализъм. В началото това предизвика отлив на голям брой ветерани на фашизма, защото те се чувстват предадени от ръководството. Един от най-изявените сред тях е Маринети.
С нарастването на членската маса и на бригадистите словото на Мусолини клони все по-надясно и получава все по-голяма изборна подкрепа. Изборите през 1919 г. са изненадващ триумф, а през 1921 г. – небивал успех, в резултат на който трийсет фашистки депутати заемат кресла в парламента. По онова време Мусолини вече е превърнал движението в стройна партия с устойчиви структури и синдикални секции (Трудов работнически съюз, който възниква преди самата партия), студентски, женски и бригадистки звена и организации.
Бригадистите от Националната фашистка партия са местни групи с един водач, които се занимават с непристойни и мерзки действия, засилващи популярността на партията. Мусолини подстрекава техните отвратителни прояви с ориентираните си надясно речи, опитвайки се да ги оправдае, прикрит зад псевдоволунтаризма, с доктрината за перманентната еволюция. Няма никакво значение дали действията им са присъщи на левицата или на десницата, защото главната им цел е нацията. На всичкото отгоре са създали патриотична партия, която трябва да унищожи неутралните интернационалисти.
* Откъс от „Кратка история на фашизма“, подготвена от ИК „Сиела“. В „Кратка история на фашизма” се разглежда неговото развитие след Първата световна война и бързото му разрастване в годините между двете големи войни. Акцентира на завземането на властта от Мусолини с похода към Рим, на проваления опит за преврат на Хитлер през 1923 г. и победата му на демократичните избори десет години по-късно, както и на различните движения от същия тип, възникнали в Европа през 30-те години на миналия век в страни като Полша, Гърция и Испания.