Франция и Африка – реципрочната корупция
в. Ню Йорк таймс
Президентът Никола Саркози, който внезапно въвлече Франция във войните в Либия и Кот д’Ивоар, изглежда се връща към старите времена на френската политика в Африка, известна като Франсафрик, когато Париж и френската армия диктуваха политиката в бившите колонии и жънеха икономически облаги. Френските войски и хеликоптери изиграха ключова роля за приключване на драмата в Абиджан, като унищожиха тежките оръжия, обстрелваха президентския дворец на победения кандидат Лоран Гбагбо и направиха възможно арестуването му. Франция е и страната, която най-много настояваше за намеса в Либия в полза на опозицията срещу полковник Муамар Кадафи.
Саркози и външното министерство обаче отхвърлят предположенията за връщане към колониалното минало и подчертават, че и в двата случая Франция действа с мандат на Съвета за сигурност на ООН, който разреши употребата на сила в защита на цивилното население. Френски служители сочат също, че Либия е била колония на Италия, но не и на Франция, че френски войски не са арестували Гбагбо и че Париж със закъснение е разбрал колко дълбок е гневът на народа в бившия му протекторат Тунис.
Мотото на Саркози за Африка бе „нито намеса, нито безразличие“. Колониалната империя на Франция обхващаше по-голямата част от Северна и Западна Африка, от Алжир до Кот д’Ивоар. Колониите постепенно получиха независимост през 60-те години на миналия век, но Франция все още има войски, базирани в Африка, и тесни икономически, политически, езикови и лични връзки с бившите си колонии, които като цяло правят Франция по-значима в света.
Продължават обвиненията, че Франция взема страна, за да подкрепи нови президенти или да свали стари, за незаконни политически помощи и отплати, за паралелна, но отделна политика от страна на Елисейския дворец (президентството) и Ке д’Орсе (министерството на външните работи). Вестниците например писаха за приятелството на бившата съпруга на Саркози, Сесилия, с френската съпруга на противника на Гбагбо, Аласан Уатара, а Гбагбо заложи доста на антифренските настроения в усилията си да запази властта.
Френският вестник „Либерасион“ писа за Кот д’Ивоар, че „макар и базирана на резолюцията на ООН и подкрепяна от страните в региона, тази френска мисия прилича на интервенциите от миналото и рискува да бъде възприета като такава от младите африканци“. 50 години след африканската независимост Франция „отново се озова на фронтовата линия в континент, комуто Никола Саркози обеща подновено приятелство, край на старите привилегии и военната намеса“.
Ашил Мбембе, камерунски историк и критик на френското участие в Кот д’Ивоар, каза, че Франция продължава да подкрепя африкански диктатори, като спомена лидерите на Габон, Камерун, Конго, Чад и Того. Той видя „приемственост в управлението на Франсафрик – тази система на реципрочна корупция, която от края на колониалната окупация свързва Франция с африканските й довереници“.
Албер Буржи, професор по право и брат на Робер Буржи, адвокат, който помагаше по въпросите, свързани с Африка, на Жак Ширак и неговите приемници, писа в „Монд“, че Кот д’Ивоар „преживява отново спомените, понякога ужасяващи, за безбройните изстъпления на френската политика в Африка от 1960 г. до днес“. Той припомня думите на Луи дьо Гиренго, бивш външен министър, който каза през 1978 г., че „Африка е единственият регион в света, където Франция може да се възприеме като велика сила, способна да промени хода на историята с 500 мъже“.
Други историци и анализатори обаче предполагат, че Саркози е бил искрен, когато каза, че неговата африканска политика ще акцентира върху партньорството, а не покровителственото отношение, и отбелязват, че той не споделя същите отношения с Африка като предшествениците си, най-вече Ширак и Валери Жискар д’Естен, който се прочу със скандала за африканските диаманти, за които се твърдеше, че са получени като подарък.
„Саркози не гледа носталгично към бившите колонии и аз смятам, че няма някаква реална промяна в неговата африканска политика“, каза Антоан Глазер, бивш главен редактор на африканското издание „Летр дю континен“ и съавтор на „Сарко в Африка“ и „Как Франция загуби Африка“. Той добави: „Политиката е все още белязана от реалполитик и прагматизъм. Саркози набляга повече на политическите, дипломатическите и геостратегическите възможности на момента“.
Саркози някак е „хванат в капан“ в Кот д’Ивоар, където френските войски защитават хиляди френски граждани в Абиджан, а ООН иска от тях да прекратят конфликта с Гбагбо, който лоялните на Уатара войски изглежда не успяват да приключат конфликта, каза Глазер. Дори през 2002 г., когато френски войници пристигнаха, за да разделят двамата съперници в гражданска война, Франция не взе страна. Това бе значително отдалечаване от колониалната политика. „Но с присъствието на френските войски, дори с мандат на ООН, винаги е налице фантасмагорията за Франсафрик, колониалното минало. Франция все още не може напълно да обърне страницата“, допълва той.
Стивън У. Смит, бивш редактор за Африка в „Монд“, съавтор с Глазери, сега преподавател в университета Дюк, каза, че Франция не се връща към периода на Франсафрик, който до голяма степен свърши в средата на 90-те години и е най-тясно свързван с Жак Фокар, който управляваше Африка по времето на Шарл дьо Гол. „Саркози не се интересува от Африка и я възприема повече като досада, отколкото като актив“, смята Смит.
Африка е важна по отношение на енергетиката и имиджа на Франция, подчерта той, но френското присъствие и влияние в бившите колонии е доста намаляло със смяната на поколенията и политиката. Както дългият период на Дьо Гол свърши във Франция, така свърши и управлението на африканските бащи на независимостта, повечето от които получиха образованието си във Франция или дойдоха на власт с нейна помощ, и демокрацията отслаби някога ефективните партньорства.
„Франсафрик бе френско-африканска конструкция, сделка, сключена с африкански лидери, които знаеха какво правят“, посочва Смит. С течение на времето и политиката сделката прерасна в корупция, тайно политическо финансиране и повече лични отношения. „Фокар гарантира приемственост, която не е възможна във Франция днес, а африканските бащи на независимостта бяха на власт дълго време“, смята той. „Когато започна да има повече демокрация и смени на властта, системата се разпадна“.
Днес Франция има малко корпоративно участие в главните икономически стълбове на Кот д’Ивоар – какаото, кафето и петрола, уточнява Смит. През 80-те години имаше 50 000 френски преселници в страната, а сега броят им е 12 000, от които най-малко 7000 са с двойно гражданство. Франция има участие в строителството, електричеството и телекомуникациите, но има по-големи инвестиции в нефранкофонска Африка. Франция е едва на пето място във вноса и износа, докато Нигерия е на първо. Въпреки това френски бизнесмени инвестират в цяла Африка, а мнозина се чувстват свързани с френскоговорящата бивша колониална империя. Специалната френска смесица от обвинения и вина за африканския колониализъм обаче е някаква реликва, категоричен е Смит.
„В периода на Франсафрик имаше много малко дисидентски гласове във Франция“, каза Смит. „Има някакво преоткриване, търсене на душевност, което е също търсене на идентичност. Мнозина французи не гледат на Африка такава, каквато е, а виждат себе си като в огледало, предимно като злодеи, но понякога като помощници“. Но отляво и отдясно, в центъра винаги е Франция, каза Смит. В стеснения френски свят на медиите, който може да си позволи малко чужди кореспонденти, присъствието на африканския народ намалява, каза той. Либия и Кот д’Ивоар представляват някаква „карикатура на Франсафрик“, каза депутатът социалист Франсоа Лонкл. Но както каза Глазере, „докато Франция има войници на африканска земя, двусмислието ще съществува“.
По БТА