Двама българи навръх Великден при статуите на о. Пасха
Продължение, виж първа част от пътеписа на Румяна Николова и Николай Генов – „Двама българи навръх Великден на Великденския остров“
Наша хазайка е Лори, около 40-годишна, мургава, с гъста коса и сплескан полинезийски нос като на моделите на Гоген. Тя е коренячка и очевидно е моторът на семейния бизнес, който върви добре, благодарение предимно на японски туристи, сред които се вклинихме и ние. Съпругът й – чилиец с напълно нашенското име Иван, е работлив мълчаливец. Безплатният превоз от и до летището е май единствената привилегия, с която стопаните удостояват гостите си на острова. Останалото са стъписващо високи цени на всичко – ако в Чили те са двойни спрямо българските, тук може би надминават четворната разлика. Но така става, когато човек яхне носталгията на детските си мечти и се понесе на крилете на своето въображение…
Хотелът ни напомня места, където сме живели в Шри Ланка или Мианмар. Едноетажна къща с дълга тераса, засенчена от цъфналите клони на гъсти бугенвилии. Пред нея се шири зелен двор, обрамчен от бананови дръвчета и декоративни храсти, сред които невероятен розов хибискус с цветове колкото малки дини. Такива са всичките къщи в Ханга Роа. А тъй като нашата е малко встрани от централната улица, спасени сме от непрестанния рев на джиповете под наем и сутрин ни буди петел.
Според хазаите ни, в Ханга Роа има около 1000 автомобила. Основният проблем бил транспортирането им дотук. По въздуха било по-скъпо, но докато пристигнели по море, ръждясвали от солта. Любимата марка на местните e Suzuki Vitara, какъвто имаме в София и ние. Като знаем колко е ръждясал нашият, нищо чудно предишното му домуване да е било тук.
Впрочем снабдяването с почти всички стоки, както и с газ за горене, е проблем за местните. Ако някой си мисли, че да живееш на изолиран остров е песен, трябва да добави към мелодията й и малко по-минорни ноти. Почти нищо, освен малко зеленчуци, някои плодове, месо и морски дарове, не се добива тук. Всичко се изписва от континента и затова тук струва повече, отколкото там.
Колко странно е, че в книгите за острова бяхме чели, че дотук се стига след дни наред плаване с кораб, а ние дойдохме само за някакви си пет часа с голям самолет, който стовари поне 150 жадни за приключения като нас от най-различни националности. И първото нещо, което направихме, почти като доказателство, че светът е твърде малък и достъпен, а ние ни най-малко не сме изолирани насред океана, беше още с настаняването си да разговаряме с приятели по скайпа.
Нетърпеливи, малко след това направихме и първата си разходка. Съвсем близо до нас е един комплекс от три церемониални платформи аху, с леко пирамидална форма. Върху едната от тях са издигнати 5 моаи. От единия е останала на място само основата, отчупеното тяло лежи наблизо. На съседната платформа има още един моаи, а друг с шапка в съседство е реплика. Единствено той има очи. Някога всички моаи „гледали”, но тъй като правели очите от корал, те били крехки и се чупели.
Каквото и да е обяснението за ролята на моаи, впечатлението, което те създават днес, е неописуемо. А можем да си представим как са въздействали на някогашните хора, които са ги заварвали да стърчат край брега от незапомнени времена, непреклонно вторачени в тях. Забележително е, че всичките, с едно единствено изключение, са разположени край бреговете, често до някой рибарски залив. Загърбили са океана, който се възприемал като света на духовете, и гледат към вътрешността на острова – към хората, които защищават. Изключението е една група от 7 моаи, единствено разположена във вътрешността, която е обърната към океана. Има още една загадъчна особеност – по време на равноденствията, седемте истукана гледат точно към мястото, където залязва слънцето. Затова се предполага, че може би са имали астрономическо предназначение.
През 1864 г. в едно свое писмо първият европейски заселник на острова, френският мисионер Йожен Ейро, съобщава, че във всяка къща имало дървени плочки и други предмети, които били изписани с необичайни графични символи. Впоследствие по незнайни причини плочките изчезват. Оцелели са едва десетина, които са изключителна ценност за световните музеи. Една от тях се намира в санктпетербургския „Ермитаж” и е била подарена на прочутия изследовател Миклухо Маклай. Много са опитите за разчитането на плочките, наричани ронго ронго, всичките за жалост безрезултатни. Голям напредък в тази посока е бил направен от руския гимназист Борис Кудрявцев, ученик на разчелия писмото на маите Юрий Кнорозов. Обаче той загива през войната, а записките и бележките от изследванията му тогава изгарят.
Съжителствахме в нашия хостел с групи неуморно обикалящи острова японски младежи. Дали тук ги е довело любопитството да опознаят една стара островна култура или бягат от високата радиация, причинена от серийните земетресения в тяхната родина, не питахме. Може би съчетават мисията си по оцеляване с полезнато, което е твърде често явление при тях. Накрая узнахме, че правят едногодишно околосветско пътуване и искрено им завидяхме.
В първия си ден на остров Пасха ние се срещнахме задочно и със стария си познайник от книгите католическия мисионер патер Себастиян Енглерт. Разбира се, той отдавна е покойник, но днес на негово име е кръстен музеят в Ханга Роа. Целия си живот той е прекарал тук и през цялото време е събирал етнографски и фолклорни данни за местното население. По възрастните хора все още помнят високия вечно усмихнат и готов да помогне божи служител.
Втория ден на Пасха посветихме на прочутия вулкан Рано Кау и Оронго, селище с каменна архитектура с култово предназначение и множество петроглифи. Преди да влезем в националния парк „Рапа Нуи”, трябваше да платим жестоката за чужденци входна такса US $ 60 или тяхната равностойност – 30 000 чилийски песо. Чилийците плащат само 5000 песо. След тъгата от раздялата с тази сума от поизтънелите ни кесии мъдро заключихме, че да се прави разлика между местни и чужденци в такива случаи си е чиста проба остатък от времето на диктатурата.
За тази обиколка наехме за $ 40 на калпак местен гид със собствен транспорт, който ни включи в група от десетина души. Беседата и английският му бяха добри и следващия ден се простихме с по още US $ 60 на глава, за да обиколим още десетина групи от моаи из целия остров. Солено беше, но ако наемехме джип да обикаляме с него, нямаше де излезе много по-евтино, пък и губехме беседата. Ако питате защо не тръгнехме пеша при тукашните неголеми разстояния, ще отговорим, че тогава пък щяхме да имаме повече денгуба, което при местните цени означаваше пак същото. Пък и теренът е много пресечен. От никъде не можехме да очакваме милост, след като местните хора са установили, че по-лесно се живее на гърба на туристите, отколкото ако копаеш земята.
Вулканът Рано Кау има най-голям кратер – диаметърът му е километър и половина, а височината на стените – около 200 м. На дъното му от дъждовете се е образувало езеро, в което уютно се е наместило растението тотора и е създало десетки плаващи островчета. Любопитно е, че то е характерно за езерото Титикака в Перу и Боливия. Смята се, че семената му били пренесени тук от мигриращи птици още преди десетина хиляди години. В кратера на вулкана се е създал изключително благоприятен микроклимат. Различни плодни дръвчета, зеленчуци и грозде виреят отлично тук и всичко, което се ражда е по-голямо и по-сладко. Не видяхме обаче усърдни земеделци да се възползват от този дар на природата.
За сметка на това почти във всяка къща се упражняват в дърворезба и дялат нескопосни копия на моаи, за да ги продадат скъпо. Има, разбира се, и много добри произведения, но ще ни излезе значително по-евтино да купим същите в Сантяго.
Между вулкана и океана е древното култовото селище Оронго. Всяка година тук се събирали местните племена на жестоко и оспорвано състезание. Излъчвали най-силните и бързите, които трябвало от високата около 300 м скала да слязат до океана, да преплуват около километър и половина до отсрещните 3 островчета, на които да намерят първото яйце на една подобна на чайка птица и да го донесат обратно невредимо.
Победителят бил обявяван за Тангата Ману – Човекът Птица, който се смятал за прераждане на бога на плодовитостта Макемаке, отговорен и за появата на човешкия род. Избраникът добивал правото да управлява богатствата на острова до следващата година и се радвал на особени почести и власт.
Този култ към Тангата Ману процъфтял в по-късно време, когато сполетени от много природни и други беди, хората постепенно загубили вяра в предпазващата сила на моаи.
Около мястото, където било провеждано оспорваното състезание, са възстановени 54 каменни къщи, които наподобяват цилиндрични бункери с малки отвори при земята. Били са безмилостно разрушени от пирати, търсили тук съкровища. Всъщност не са били обикновени къщи, а временни жилища, обитавани само по време на състезанието.
През ниския отвор влизали пълзешком, само за да преспят. Най-голяма стойност има последната къща на самия скален ръб между океана и кратера. Предполага се, че от това място високопочитаният съдник на състезанието го наблюдавал.
На следващия ден прекосихме острова по дължината му и обиколихме голямата част от бреговата ивица.
След няколко площадки предимно с паднали моаи и селище с разрушени къщи, дойде ред на една жадувана отдавна от нас среща – с 15 моаи, изправени на самия бряг на океана. Разбиващите се с гръм вълни от двете страни на платформата свиреха с подобаваща тържественост туш за това паметно събитие. А сред тях невъзмутимо един рибар хвърляше въдицата си, за да ни приземи от патетичната приповдигнатост.
През 17 в. впечатляващата редица на 15-те моаи била повалена вероятно от племенни войни. След това през май 1960 г. била сполетяна от ново бедствие, когато я залели гигантските цунами, предизвикани от земетресение. А през 1996 г. колосите били възстановени на местата си със задружните усилия на чилийците и специален японски екип реставратори.
От платформата на 15-те, нашият път продължи до вулкана Рану Рараку.
Самият той не е толкова впечатляваща гледка като Рано Кау, но е забележителен с друго. Тук е „фабриката”, където били изработвани гигантските моаи, преди да бъдат разнасяни и издигани из острова.
Някои така и не са успели да поемат своя път и са останали повалени или забити в зелената снага на вулкана – кой до шия, кой до кръста.
Гледката е сюрреалистична, особено ако имаш късмет да попаднеш тук, когато няма никакви туристи.
Има, разбира се, теория как са били изсичани с помощта на каменни оръдия огромните статуи във вулканичната скала, как са били приплъзвани върху растителни стъбла и листа, и изправяни с помощта на специални платформи от камъни.
Според легендите обаче изправените моаи сами извървявали пътя до своите аху.
В скалата видяхме най-големия моаи – висок 21 м – който обаче е останал недовършен.
А малко по-късно се изправихме и пред най-високия стоящ на своята церемониална площадка. Той е единственият, чието име е достигнало до нас – Паро. Според легендата бил поръчан от опечалена вдовица в памет на починалия й съпруг. Висок е почти 10 м, само ушите му са 2-метрови. Тежи 80 т, а шапката му, наричана пукао, е 12 т.
Близо до Паро е Те Пито Кура, което се предполага, че означава „пъп от светлина”. Някои го наричат метафорично „Пъп на света“. Това е любимата островна забележителност на езотериците.
За него казват, че бил най-кръглият камък, носещ тайните на всемира, събрал в себе си най-важните енергийни линии на Земята. Е, гидовете имат и по-прозаични обяснения. Тъй като камъкът е с високо съдържание на желязо, притежава магнитни свойства, които се възприемали от неуките като свръхестествени.
Анакена днес е може би единственият плаж в света, който може да се похвали с няколко археологически забележителности. В самия му край върху аху се извисяват няколко моаи, а на друга платформа наблизо един самотен колос бил изправен навремето от островитяните с участието на Тур Хейердал.
Сватба край статуите
Заинтригувани от уникалността на Аху Акиви – платформата, от която 7 моаи гледат океана, в жаркия ден се упътихме пеш. Бяха ни заблудили, че няма и 7 км до нея, които ще глътнем, без да усетим, за около час. Не разполагахме с брояч, но километрите се оказаха почти три пъти повече, а по пътя нямаше поне едно дърво, под което да отдъхнем на сянка. Струваше си обаче походът до тази тайнствена група от каменни гиганти.
А усилията ни бяха двойно възнаградени! Когато доближихме заветната Ханга Роа, съзряхме на поляната пред групата моаи пъстро множество. Облечени като туземци полуголи мъже размахваха резбовани тояги и припяваха на ритмичните барабани. Оказа се сватба. Булката беше в бяла рокля като всички булки по света, но церемонията си беше типична за Рапа Нуи. Не разбирахме много, защото церемониал майсторът говореше на местния език, но нещата се поизясниха, благодарение на испанския превод на един любезен гост на сватбата. Той подчерта колко силно хората от Рапа Нуи тачат своите традиции и искат да ги запазят за бъдните поколения, поради което и това най-радостно събитие се провежда пред статуите на техните предшественици.
Връчиха на младоженеца резбован дълъг скиптър с антропоморфна глава. Нарича се токотоко и местните хора вярват, че той е пазителят на тайните на тяхната земя. В края на церемонията емоционалните островитяни плачеха от вълнение.
В края на този богат на преживявания ден се изкъпахме в ултрамариновите води на Пасифика и излязохме на брега с усещането на първооткриватели. Бяхме открили своя енигматичен приказен остров.
Беше Разпети петък.
А днес приемете нашите поздрави за християнския празник Великден
Христос воскресе!
Със съкращения. Виж пълния текст и повече снимки в сайта runitravel.com