Турция и Франция – бившите добри приятели

в. Гардиън

Елиф Шафак и романът й „Любов“. Снимка „Егмонт България“

Не е тайна, че френските и турските политици напоследък се обичат все по-малко. Френският президент Никола Саркози неведнъж даде да се разбере, че той би искал да държи Турция извън Европейския съюз. По време на неговия мандат отношенията между двете държави се влошиха значително. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган неотдавна заяви, че тази ситуация е дразнеща и уморителна.

Посещението на Саркози в Анкара през тази година (първото посещение на френски президент от 1992 г. насам) бе отразено в турските медии меко казано разнопосочно. Информациите, че той дъвчел дъвка по време на официалната церемония по неговото посрещане, бяха интерпретирани като още едно доказателство за антипатията му към турците. На церемонията по неговото изпращане кметът на Анкара също дъвчеше дъвка в знак на протест.

Кризата в Либия можеше да се използва като легитимна хуманитарна причина за двете държави да започнат в крайна сметка да си сътрудничат, но това не се случи. Вместо това двете страни продължават да си отправят последователно остри забележки, да дъвчат саркастично дъвки и да държат мъжествени речи. Това напрежение тегне вече толкова силно, че повечето от нас забравихме, че някога Франция и Турция бяха добри приятели.

Аз съм родена в Страсбург през 1971 г. Израснах с френската литература. Това не е случайно: високата оценка на турските писатели за френската култура и литература има своята предистория. В края на 19 век османските романисти и интелектуалци – лидерите на турския модернизъм, са били повлияни силно от тенденциите и дебатите във Франция. Още през 16 век е бил установен съюз между Франсоа Първи и Сюлейман Великолепни.

Въпреки че отношенията са се променили рязко през 1798 г., когато Наполеон Първи е завладял Египет, представляващ бивша османска територия, френският бе основният чужд език за османския елит. В училище ние четяхме Юго, Мопасан и познавахме Балзак много по-добре, отколкото източните писатели, ако въобще има подобна категория.

До 2000 г. Франция бе основният чуждестранен инвеститор в Турция в много области – от автомобилната индустрия до застрахователната сфера и фармацевтичната промишленост. Това няма за цел да опровергае факта, че от дълго време във Франция съществува антитурска реторика. Произведенията на Шатобриан са наситени с остри забележки и груби обобщения за турците, които той определено възприема като абсолютно противоположни на западната цивилизация, неспособни да създадат каквото и да е, независимо дали става въпрос за архитектура, изкуство или литература. Според него Турция е абсолютната Противополжност.

Това обаче е само едната страна на медала. От другата страна е Ламартин. В неговото произведение „Пътуване из Изтока“ има един много по-балансиран поглед към турското общество и изненадващо положително описание на местните хора. Ако наследството на Шатобриан е част от френската политика, това се отнася и за наследството на Ламартин. Когато бе основана новата турска държава през 1923 г., страната приложи редица реформи в съответствие с френското законодателство.

Турският секуларизъм не се базира на англосаксонския модел, а е директно продължение на френския лаицизъм: светско общество, в което религията не се намесва в делата на правителството, както и правителството не се намесва в дейността на религиозните структури. При този модел свободата на индивида е второстепенна спрямо поддържането на неутралност на държавата.

За разлика от Съединените щати например, държавните служители и държавните учреждения не трябва да обръщат внимание на религиите и религиозните символи. Като се има предвид, че Турция е конструирана по френския модел, не е изненадващ фактът, че двете държави сега са въвлечени в подобни дебати като ролята на забрадките на обществени места.

И в двете държави усилието да бъдат забранени забрадките породи още по-дълбоко възмущение и противопоставяне. В Турция дебатът се фокусира основно върху въпроса дали жените, които работят в правителствените институции, имат правото да носят забрадки – закон от 1982 г. постановява, че „главите на жените, които са държавни служители, трябва да бъдат открити“.

Когато през 1997 г. обаче същият закон бе интерпретиран по отношение на забраната на забрадките в университетите, той предизвика значително недоволство в обществото. Какво ще се случи, когато жена със забрадка бъде избрана за депутат в парламента, е въпрос, който тепърва ще се решава.

Интересно е, че проблемите, пред които се изправят турците и французите, включително и неуспехът им да се справят с тях, са много подобни. Турция може и да няма отговор на всички въпроси, но има много опит, от който Франция би могла да се поучи. Дори реакциите им са свързани. Антитурско изявление във Франция предизвиква антизападни изявления в Турция, а антизападните изявления в Турция подхранват ислямофобията във Франция.

Време е да се излезе от този порочен кръг. Време е да започнем да се опознаваме и да създадем алтернативен език. Политиците се занимават с отношенията между двете ни държави прекалено дълго време, но не се справят добре с това. Младите хора, студентите, бизнесмените, журналистите, артистите, писателите – ние всички можем да се справим по-добре със започването на един нов диалог.

Турция и Франция ще имат огромна полза от конструктивен и истински обмен. И докато няма основание да бъдем прекалени оптимисти в краткосрочна перспектива, добрата новина е, че двете държави имат много повече общи неща помежду си, отколкото политиците популисти имат желание да си признаят.

По БТА

*Eлиф Шафак е една от най-известните и успешни млади писателки в Турция. Родена е в Страсбург и е следвала в САЩ. Живее в Истанбул. Романът й „Любов“ е издаден у нас през 2010 г. от „Егмонт България“.