Западът получава шанс в Близкия изток

Има нещо поетично в това, че смъртта на Осама бин Ладен, превърнал се в месиански символ на ислямисткия екстремизъм, съвпада с разгара на гражданските и продемократични бунтове в арабските страни. То не само изтъква провала на Ал Каида, но предоставя на САЩ и Европа шанс да застанат на правилната страна на историята, като подкрепят арабската свобода и права.

Това означава да се сложи край на тайното съглашение на Запада с деспоти, които отказват на своите народи свободите, за които претендира самият той. То би лишило крайните ислямисти от надеждна основа за набиране на хора и не би позволило отровата на джихадизма да проникне във водещата част от мюсюлманското общество.

Но ако иска да върви в крак с промяната в региона, Западът също трябва да се промени, преди всичко като има безпристрастно отношение към Израел и палестинците. Арабските въстания разтърсват толкова силно Близкия изток, че подкрепата за революциите предполага спешно уреждане на този мъчителен конфликт, който е в основата на нестабилността в региона.

Египет например едва няколко седмици след падането на Хосни Мубарак извършва радикално преформулиране на своята външна политика, особено по отношение на Израел. Кайро, който все още е под институционалната опека на армията, няма намерение да анулира мирния договор от Кемп Дейвид през 1979 г. Той обаче очевидно вече няма неизменно да следва израелската и американската политика в региона.

Това предполага, че Египет скоро ще отвори границата си с Газа, слагайки край на тайната договореност да участва в обсадата, наложена от Израел и подкрепена от Запада, след като „Хамас“ победи националистическото движение „Фатах“ на изборите през 2006 г. Също така именно египетската армия спомогна за споразумението за единство между „Фатах“ и „Хамас“ – нещо, което изтъква каква пречка за палестинското помирение е бил режимът на Мубарак.

САЩ и техните съюзници могат да изберат или да бъдат в центъра на тези събития, или да ги оставят да поемат несигурен курс, който би могъл да доведе до сблъсък.

Приключи ерата, когато Израел, Иран и Турция си съперничеха за влияние в региона, САЩ играеха ролята на арбитър, а арабите бяха просто зрители. Египет, който някога беше туптящото сърце на арабския национализъм, се завръща. Както се изрази водещ израелски стратег в седмицата, когато беше свален Мубарак, „току-що се сгромоляса цялата ни аналитична постройка“.

Правителството на Бенямин Нетаняху, което все още скърби за режима на Мубарак и се безпокои, че в Сирия може да рухне още по-отвратителната тирания на семейство Асад, е разтревожено от пренареждането на пъзела в региона. Това обаче само увеличава нежеланието му да обмисли въпроса за териториалния компромис, който е нужно да направи Израел, за да постигне мир с палестинците – и с отново активизиралия се арабски свят.

Поредното извинение на Нетаняху е подновеният опит на „Фатах“ и „Хамас“ да съставят правителство на националното единство, което според неговото правителство би позволило на ислямистите да завземат управлявания от „Фатах“ Западен бряг, въпреки че 60 процента от него са под израелска окупация, а около 40 процента са колонизирани от израелски заселници.

Възмутително – и вредно за палестинската кауза – е, че „Хамас“ възхвалява Бин Ладен като „арабски мъченик“. Все пак движението предприема сурови мерки срещу „бинладенизма“ в Газа и обещава, че ще установи примирие с Израел, след като се включи в правителство на националното единство. От него трябва да се изисква именно това, а не предварителното признаване на Израел, за което настояват международните посредници.

Поставените на „Хамас“ предварителни условия бяха замислени с цел да го изолират, а не да го приобщят; те бяха щит срещу изборен резултат, който САЩ и Европа не биха могли да понесат. Израел би трябвало да получи признаване едва когато неговите граници бъдат определени след сключването на договор, установяващ палестинска държава, а не докато Израел продължава да разширява своята държава, завземайки арабска земя. А „Хамас“ трябва да приеме всичко, което кажат палестинците на референдум за подобно споразумение – ако въобще Израел се съгласи на такова нещо.

Непреклонността на правителството на Нетаняху прави това да изглежда малко вероятно, но на международното поле също има раздвижване. Цялото търпение на Великобритания, Франция и дори Германия към Нетаняху се изчерпва. Палестинската власт на Западния бряг работи усърдно, за да изгради институциите на бъдеща държава, а сега след подкрепеното от Египет споразумение с „Хамас“ трябва да разшири тази дейност към Газа.

В международен план има съгласие, че мирът изисква разделяне на земята в съответствие с определените от (Бил) Клинтън параметри през 2002 г. и с арабската инициатива за мир през 2002 г. – да се даде на палестинците държава, която да включва Западния бряг и Газа и чиято столица да бъде населеният с араби Източен Ерусалим, а Израел да получи минимални участъци, където да може да събере част от селищата около Ерусалим. Общото събрание на ООН почти със сигурност ще одобри това през септември със или без съгласието на Израел.

Европа и арабите вече са заели местата си и чакат Барак Обама да излезе на терена – за да започне да дава насока на събитията или да гледа отстрани.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.