Валери Йорданов: След края на снимките на “Кецове”, на актьорите им се искаше да продължат още
Режисьорският дебют на актьора Валери Йорданов „Кецове“, който беше отхвърлен за финансиране от Националния филмов център, стана събитие на международния фестивал в Москва. Филмът на косъм се размина от голямата награда (в конкуренция с испанския филм “Вълна” на Алберто Мораис) и получи само “Специално отличие на журито”, но председателката на журито Жералдин Чаплин показа, че българският филм е предпочитан от нея, като се яви на официалната церемония с черен тоалет, обута с бели кецове.
Филип Аврамов, Иван Бърнев, дебютантите Иво Аръков и Ина Николова, Васил Драгнев и самият Валери разказват историята на шестима младежи, осмелили се да бъдат свободни. Иван Владимиров е другият режисьор. Сценарият също е дело на Валери Йорданов. В началото, когато кандидатства в България, проектът е отхвърлен с девет на нула гласа. Същият сценарий е избран по европейската програма „Медиа плюс“ сред 150 проекта от цяла Европа.
– Искаме да избягаме от “тук” и “сега”, скачаме в “кецовете”…и тръгваме. Това ли е идеята на филма?
– Не искам да издавам подробности около сюжета. Мога да кажа какво не включва. Филмът не се занимава с екология, нито с така наречените “хипари”, нито с бохемски проблеми. Не може да се нарече и “roаd movie”. Нарекохме го на шега “философски екшън”, защото има по малко от всичко в него. Показва онова, което се случва с младежите днес, в търсене на себе си, на хора, с които да бъдат близки, на някаква идея, на работа, с която желаят да се захванат и да я вършат не по принуда. В тази надпревара идва момент, в който младежите се изморяват и всеки намира своето островче. Без значение дали е безлюден плаж, както във филма, или музика, рисуване, танци и т. н. Убеден съм, че не съществува човек, който да не се нуждае от глътка въздух, свързана по някакъв начин с изкуство. Всеки иска да избяга от реалността… Наскоро гледах един документален филм за затворници, които правеха театър. Няма човек, който да не изпитва потребност да избяга от “тук” и “сега”, без значение какво е направил и какво му се е случило. В “Кецове” ще видите шестима младежи, всеки от които е в различен етап от живота си и се опитва по свой начин да усети, оцени и запази преживяното.
– А после иска ли да се върне и, ако се връща, същият ли е?
– Няма да говоря конкретно за филма. По принцип рано или късно човек трябва да се върне към реалността. Можеш да избягаш от нея само чрез смъртта.
– На кой зрител малко ще стягат “кецовете” и на кого ще са по мярка?
– Историята не е разказана така, че да засегне някого. Това не е филм, който размахва пръст и казва “направете така” или “ не правете онова”. Мисля, че всеки има или е имал подобни моменти в живота си – когато е влюбен. Влюбеният човек е всеможещ. Прескача. Побеждава. Или прави компромиси със себе си и заобикаля. Но няма как да не се справи.
– Градът ли е метафора на това, което потиска влюбената, свободна душа?
– Потискащият град го правим ние самите. Изнервяме се от натоварения трафик, от лошото време, от това, че закъсняваме за работа. В резултат ставаме груби към хората около нас. Те отвръщат със същото… Градът сам по себе си не е проблем. Потискащата цивилизация е в самите нас.
– Случвало ли се е след дълги часове работа, да останеш на онзи безлюден бряг, при твоя персонаж и да си въобразиш, че той е реалният, а Валери е герой от филм?
– Нямаше време да се случи. С Иван Владимиров имахме много работа около подготовката на снимките за следващия ден – декори, костюми, осветление. Разкадровка – с оператора Рали Ралчев. Но, когато актьорите имаха възможност да си починат, не искаха да си тръгват от плажа. След последния снимачен ден им се оставаше още. Имаше сълзи. И до ден днешен се събират за рождени дни, за рождените дни на децата им… “Кецове” много ги сближи. От сега чувам уговорки за следващото лято.
– Как събрахте точно тези актьори във филма?
– Кастингите бяха доста успешни. Имахме щастието да видим много добри актьори. С Иван не сме имали разногласия за някой от тях. Искахме на тези, които не успяха да се преборят за главни роли, да предложим второстепенни. Интересно е, че никой от актьорите не прилича на прототипа си, така както съм си го представял визуално, докато съм писал сценария. Говоря за шестимата основни персонажи. Изключение е, може би, само момичето. Приличат си по-скоро по своята емоционалност, по това, че не се отказват, че могат да бъдат опасни до крайност, без значение какво ще им коства това после.
– Разкажи за вечерта, в която гората се запали.
– Актьорите бяха решили да спят на плажа. Аз останах с тях да ги “вардя” (смее се) да няма нощни къпания. Държах се като майка-квачка, която бди над тях, Е, стараех се да не го усещат. През нощта една жена се приближи. Крещеше, че гората над плажа гори. И… цяла нощ с актьорите гасихме огън. Носехме вода в пластмасови шишета нагоре по склона. Сред хората по палатките наоколо имаше и една жена с малко бебе. Сама. И тя гасеше заедно с нас. По едно време пристигнаха от пожарната. Пожарникарите ни казаха, че не могат да стигнат до там и да ни помогнат. Справихме се сами. На следващата сутрин огледаха мястото. По всичко личало, че е умишлен палеж. Накрая се оказа, че някакъв местен, не съвсем нормален човек, не искал да има хора около тази гора. Твърдял, че земите били на дядо му.
– Има ли автобиографични елементи във филма?
– Според мен зад почти всяка история се крие автобиографичен момент. Не мисля, че някой би решил да пише нещо, без да го е почувствал. Понякога се подбират биографични фрагменти, сглобяват се и се получава една нова история. В други случаи се разказва нещо преживяно едно към едно. Филмът “Кецове” принадлежи към първия вариант. Исках да разкажа историята на хора, които познавам.