Путин ликвидира многопартийната система с „Народен фронт“
в. Комерсант
„Общоруският народен фронт“ около „Единна Русия“, чието създаване предложи Владимир Путин, ще бъде закономерен резултат, с който страната ще приключи продължилото 21 години формиране на многопартийна система. По-точно, фактически ще се откаже от многопартийността.
В по-добри времена (1995-1999 г.) в Русия имаше към 200 политически или обществено-политически организации и всяка от тях имаше право да участва в избори. Никоя обаче не се бе зародила в хода на пълноценна политическа борба с КПСС.
Всички те се появиха, само защото властта разреши плурализма в политиката. След това многобройните отряди съветски бюрократи и елитите, които КПСС – единствената йерархична пирамида в страната, не можеше вече да обслужва, се разбягаха в различни посоки с надеждата да формират собствени пирамиди.
Внезапно възникналият широк политически асортимент тутакси намери тогава потребители, изпаднали в еуфория дори само затова, че след 70 години властта най-сетне ги е оставила на мира – тя престана да настоява за уверения в любов и доживотна вярност, спря и да поглежда всекиму в кесията и в личния живот.
Това обаче беше подарена свобода. Затова потребителят мигом се отказа от нея, веднага щом разбра, че властта посяга не на кесията и личния му живот, а само на гражданските му свободи.
Разочарованието от партиите сред обществото бе установено от социолозите още през втората половина от 90-те години. След два избирателни цикъла в условията на новата конституция (изборите за Държавна дума от 1993 г., парламентарните и президентските избори от 1995-1996 г.) масовото съзнание безпогрешно схвана, че победата на някоя партия в изборите за парламент съвсем не означава, че е дошла на власт, а за победител в президентските избори ще посочат „когото трябва, без да ни питат“.
Оттогава и до края на столетието партиите и синдикатите имаха най-нисък рейтинг на доверие сред хората в Русия от всички държавни и обществени институции. От началото на 2000-те хората изпитват най-голямо недоверие тъкмо към партиите.
И колкото повече укрепваше недоверието сред обществото, толкова по-строги ставаха законите, регламентиращи политическата дейност и изборния процес. Строгостта им се засилваше с прякото участие на опозиционните партии, образували свои фракции в Държавната дума.
Всяка от тях независимо от политическата си ориентация гласуваше на практика за всички правила, според които без разрешение от Кремъл в Думата не би могла да влезе никоя партия освен настанилите се вече там. Апогей стана приемането на закона за политическите партии, посочил числеността като основен критерий за всяка политическа организация.
Първи жертви на тази законодателна тактика станаха именно демократите – Съюзът на десните сили и „Яблоко“, които не са представени вече в два поредни парламента. Техният опит обаче не послужи за поука на други, които все още имат свои групи в Думата. Те все още гласуват за всички законодателни нововъведения, които вгорчават живота на извънпарламентарните партии.
А тъкмо Думата би могла да запази сред обществото някакво доверие към партиите, ако партията на властта не разполагаше с контролния пакет от депутатски мандати и бе принудена да съгласува всичките си инициативи с опозицията. Дори в самата Дума да няма нито един демократ, при това положение тя би си останала парламент, който да е най-сигурна гаранция за политически плурализъм в обществото и многопартийност в политическата система.
Сега обаче се налага опозиционерите да си преразказват като виц един реален факт, с който се сблъска партиен лидер, участвал в предизборна среща с избиратели. „Харесва ли ви програмата на нашата партия?“ – запитал той един от избирателите след края на срещата. „Да“ – отвърнал гражданинът. „Значи ще гласувате за нас?“ – зарадвал се лидерът. „Не, вие първо станете президент, после вече ще гласуваме.“
Експерти твърдят, че този виц всъщност илюстрира патернализма в масовото съзнание, заради който хората в Русия не смятат, че опозиционните партии съществуват, за да се борят за властта и да идват на власт. Според повечето граждани, опозицията е необходима, само за да изтръгва периодично от действащата власт онова, което е „потребно за народа“.
На този фон експертите сочат като изключение една-единствена организация – „Единна Русия“, която наистина отговаря на определението „партия“. Неин лидер е най-популярният политик в страната (днешният министър-председател Владимир Путин – б. р.). Тя разполага с повечето депутатски места в Държавната дума и в местните парламенти, поради което без нейно съгласие човек не може да стане нито премиер на федералното правителство, нито губернатор.
Членството в „Единна Русия“ или конструктивното сътрудничество с нея се нарежда сред условията за напредък в кариерата. Сиреч тя, както си е редно за истинска партия, осигурява съответния „социален асансьор“.
Единственият минус на „Единна Русия“ е, че постига резултати само в неконкурентна среда. Неслучайно през осемте години надмощие в Думата най-голямата партия не излъчи нито един нов публичен политик, способен да се представи добре в дискусия с негов идеен опонент. Партийците, които имат умения да водят полемика, са ги развили още през „бурните години“ – 90-те.
Впрочем, за опонентите срещу властта и нейната партия публичното пространство в Русия е ограничено и се свежда до блогосферата. Затова „единните“ успяват да поддържат рейтинга на партията си, без да участват в телевизионни токшоута, и да печелят избори, без да участват в предизборни дебати.
С други думи, „Единна Русия“ наистина притежава признаци на реална партия. Но ако говорим за нейния статут, принципи на вътрешнопартиен живот и стил на поведение в политическото пространство, тя се вписва в облика на някогашната КПСС. Днес „Единна Русия“ както никога досега е близка до образа на този „организатор и вдъхновител“, ако съдим по това, че Владимир Путин е решил да я обкръжи с „Общоруски народен фронт“.
КПСС навремето също се разхождаше по този път. Първите преки общонародни избори (след разтурването на Учредителното събрание през януари 1918 г.) за Върховен съвет бяха организирани според нормите на „сталинската“ конституция на 12 декември 1937 г. По това време в страната не бе останала вече нито една партия освен болшевишката. Оттогава датира и традицията да се гласува за „нерушимия блок между комунисти и безпартийни“.
Точно такъв блок около „единните“ вероятно замислят и политтехнолозите от обкръжението на премиера. Социологически погледнато, технологията изглежда безупречна. От седемте партии в Русия засега само три имат шансове да влязат в Думата: „Единна Русия“, Комунистическата партия на Руската федерация и либерал-демократите. Всички останали – а това се отнася и за Либерално-демократическата партия на Русия, имат далеч по-голям отрицателен, отколкото положителен рейтинг, тоест имат доста по-малко привърженици, отколкото противници в обществото.
Доверието към „Единна Русия“ се крепи на високото доверие към Владимир Путин, популярен, според анкети на водещите социологически центрове, и сред симпатизантите на другите партии. И щом патерналистки настроеното общество минава някак без партии в отношенията си с властта, бъдещият „блок между „Единна Русия“ и безпартийните“ ще отговаря най-добре на тази нагласа.
Същите социолози впрочем регистрират „умора“ от днешната власт. Високият рейтинг на „тандема“ и готовността на хората да гласуват за „Единна Русия“ все още са факт, само защото обществото не вижда алтернативна сила и алтернативни личности, включително заради „прочистения“ информационен поток. А постоянното „усъвършенстване“ на изборното законодателство и на закона за партиите вече направи алтернативите невъзможни и накара повечето хора в Русия да изгубят вярата си в справедливи и честни избори.
При тази „умора“ в масовото съзнание властта рискува да повтори опита на късната КПСС от времето на Михаил Горбачов. През 1989 г. с цел да увеличи подкрепата за перестройката властта позволи на някои изцяло контролирани от нея обществени сдружения да вкарат в парламента шепа свои кандидати. Нищо повече от това. След две години партията изчезна.
По БТА