Европа се нуждае от имигранти, за да се развива

в. Монд

Вместо да угаси веднага огъня, подпален от двамата най-дейни европейски „пиромани“ в момента – Силвио Берлускони и Никола Саркози, председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, раздухва жаравата, допускайки косвено, че 20 000 туниски имигранти – в сравнение с 500 милиона европейци – биха могли да оправдаят временното възстановяване на вътрешните граници в Шенгенското пространство.

Позорно и разрушително за европейската интеграция, това надценяване трябва най-сетне да убеди прогресивните европейци да проявят достатъчно храброст и да подходят почтено към темата за имиграцията, което ще рече са преодолеят предразсъдъците, да отстояват солидарността и зачитането на човешките права, но и да признаят, че само солидарност не е достатъчна и че е нужно овладяване на явлението. Ние трябва да превърнем това изключително чувство в реална, хуманна, полезна за всички практика.

Европа се нуждае от имигранти. Благодарение на напредъка на медицината продължителността на живота постоянно се увеличава, което изправя Европа пред огромни демографски проблеми. От 333 милиона души днес през 2050 г. броят на европейците в трудоспособна възраст ще спадне на 242 милиона, което значи 90 милиона души по-малко.

Ако Европа иска да запази баланса между населението си в активна и в неактивна възраст, а също (предвид коефициента на плодовитост от 1,6) да осигури жизнеспособността на пенсионната система, до тридесет години тя ще трябва да наеме над 30 милиона имигранти. Тези числа, разбира се, се отнасят за Европа в нейната цялост, но има данни, които показват, че спешно трябва да променим нагласата си и да започнем да гледаме на имигрантите като на коз, а не заплаха.

Трябва също да признаем, че имиграцията повдига множество въпроси от социално, културно, религиозно и дори антропологично естество, свързани със „съвместното съжителство“, което разкриват понякога, до най-тъмната ни и непонятна страна. Страхът от другия, от различното, от сблъсъка между местни и чуждоземни са все неща, от които десните сили се възползват, благоприятствайки развитието на националистически партии и превръщайки ксенофобските идеи в нещо нормално за влиятелните личности.

Европа трябва да уважава културата, която носят със себе си имигрантите, този „феномен на кръстосване“, това „смесване на кръвта“, за което говореше френският историк Люсиен Февър, и което допринася за обогатяването и развитието на европейската, както и на всяка друга цивилизация. Само че спазването на принципите и законите е принцип, който не подлежи на договаряне: онези, които решават да дойдат да живеят в Европа, трябва да спазват този принцип, залегнал в основата на нашия обществен договор.
От тази гледна точка опитът на Турция и на демократичните движения, които се разгръщат в арабския свят, показва, че ислямът изобщо не е несъвместим с демократичните ценности.

Какви, в този контекст, могат да бъдат решенията? В основата на прогресивната миграционна политика трябва да залегне ясно споразумение между приемните страни и имигрантите – договор, в който се посочват правата и задълженията на всеки. Колкото до правата на имигрантите, Европейският съюз трябва да се ангажира да ускори процедурата за гражданство, което ще рече пълно признаване на социалните и гражданските права на имигрантите в приемната страна, в това число правото да гласуват.

Да вземем например Италия, където имигрантите произвеждат 11 процента от брутния вътрешен продукт и представляват значителен дял от най-ниско квалифицираните работници. В що за демокрация живеем, ако една толкова съществена част от обществото няма право да гласува? Много са имигрантите, които работят в Европа с фалшиви документи. Те дават своя принос към социалната система на приемната държава, внасят социални осигуровки и осигуровки за пенсия, като знаят, че никога няма да ги получат обратно.

Как може ЕС да допуска такова положение, при което се отказват политически, икономически и социални права на част от населението, без която демокрацията би била отслабена? Правата, естествено, пораждат задължения. Имигрантите също трябва да се ангажират да спазват законите на приемната страна – на всички закони, дори свързаните с деликатни въпроси като равенството между половете. Неспазването на закона и човешките права не би трябвало по никакъв начин да се толерира в името на културната диференциация.

Споразумението за правата и задълженията засяга също незаконните имигранти. ЕС трябва да управлява миграционните потоци ръка за ръка с държавите, от които идват имигрантите. Не бива да забравяме, че интересите на страните членки на ЕС в тази област се различават значително. Германия, например, няма граница, която се явява външна за съюза, докато Испания и Италия са входна врата за хората от Африка.

От години политиката на ЕС се свежда до „преместване“ на управлението на незаконната имиграция, като се възлага на страните, източник на имигранти, да наблюдават външните граници. Това води до трагични резултати по отношение на спазването на човешките права, които дълго насърчавахме, сключвайки, например, договор с Либия на Кадафи.

Ако страните с масирана емиграция в Северна Африка не спазват правата на човека, то и страните от ЕС не са безупречни. Ние, прогресивните хора, трябва да настояваме повече на спазването на човешките права, особено в областта на центровете за задържане, експулсиранията, и най-вече отношението към хората, които искат убежище.

Предефинирането на връзката ни с Африка изглежда ключово, тъй като – от икономическа гледна точка – преминахме от господство (наследство от колониалния период, а после и от Студената война) към отношения, в които основно понятие е дерегулацията, както свидетелстват десетилетие след десетилетие споразуменията от Яунде, Ломе и Котону.

Като насърчавахме създаването на обречени на провал земеделски системи, при които се разчита на износа само на една култура, като изострихме зависимостта от световния пазар за сметка на стабилизационните системи, като облагодетелствахме до голяма степен субсидираните ни предприятия и (или) пречехме на изграждането на регионални пазари, допринесохме за създаването на благоприятна почва за бунтове, на които туниската и египетската „революции“ се явяват здравословно продължение.

Ако желаем истинска промяна, трябва да поставим ударението върху образованието и обучението. Освен това трябва да намерим алтернатива за устойчиво развитие на изпращането на пари от имигрантите в родината им, което правителствата много често смятат за основа на развитието.
Колкото по-голяма е разликата в жизненото равнище и доходите, толкова по-изкушаващо ще е да се емигрира, а управлението на миграционните потоци ще е изключително трудно.

Войната, гладът, лошите икономически условия, липсата на перспективи и бъдеще също са основания, които карат младите да предприемат европейска авантюра с цената на всичко, понякога дори на живота си. Малко са онези, които напускат родината си, без да са принудени. Никога не бива да забравяме това.

По БТА

* Масимо д’Алема е председател на Фондацията за европейски прогресивни изследвания и бивш премиер на Италия (1998-2000 г.)

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.