Кои са силите на злото между нас?
Б.р. – Писателят Илия Троянов е роден в София през 1965 г. Семейството му емигрира през 1971 г. в Германия. Завършил е право и етнология. Живее известно време в Кения, Южна Африка и Индия. Троянов е носител е на литературните награди “Бертелсман” (1997) и “Адалберт фон Шамисо” (2000), както и на Марбургската литературна награда (1996), отличен е с наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата (2006)и с Берлинската награда за литература (2007).
Филмът по романа му „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (реж. Стефан Командарев)
е носител на множество международни награди.
Следващите редове са откъс от новата му книга в съавторство с Ранджит Хоскоте „Стичането“ (ИК „Сиела“):
Всяка събота и неделя из цяла Европа хора всякакъв сорт хора се събират да подкрепят и окуражават своите. Те се струпват по стадиони, пременени в цветовете на своите герои, готови да викат и крещят почти цели два часа. Какво пеят те в моменти на радост и екстаз? Кой лозунг ги обединява, все едно дали са удобно насядали в Мюнхен или тръпнат изправени в Манчестър? Oле! Оле! Ритмично повтаряно на учленени, добре познати серии: Оле … оле… оле-оле-оле! Може би повечето фенове свързват този възглас с Испания. Асоциират го с тореадори или с Дон Жуан. Но колко от хулиганите, докарващи се до френетичност с тези неуморни оле-та, си дават сметка, че всъщност повтарят арабската дума за Бог? Отново и отново, всяка събота и неделя, футболните стадиони в Европа се тресат от викове „Аллах“!Дума да няма, Западният свят е жертва на нападение. Силите на злото са между нас, те пробиха нашите защити, вкараха отровата на разкола и разпада в хармоничните ни общества. „ГЕРМАНИЯ МЕКА. Тихата ислямизация“, нададе вик от корицата си Шпигел наскоро. След убийството на филмовия режисьор Тео ван Гог в Холандия спецовете обявиха мултикултурализма за мъртъв. В Англия и Франция хората с чужд произход са все по-настойчиво схващани като заплаха.
Това явление не се ограничава до Европа. В Индия мощно политическо движение, наречено „Хиндутва“ определя една напълно измислена чиста индийска идентичност, изключваща всички малцинства. В арабския свят смразяващо подобна идеология изфабрикува едноцветна ислямска догма, заклеймяваща всички други интерпретации като сквернословие.
В глобален план „Войната срещу Терора“, подклаждана чрез нарочно смътни оправдания, метастазира в сблъсък на каноните, културите и цивилизациите. Ние сме на прага на катастрофа (каквото е и името на една апокалиптична програма на CNN), твърдят медийните пророци, трябва да затегнем редици и да защитим нашите ценности и традиции. Чуждото е антагонистична сила, която следва да получи отпор. Без значение колко честни са всички тези вещатели – има място за съмнения, тъй като сексът се харчи, но сблъсъкът върви дори повече – те вярват в една хомогенна, доморасла култура, развила се от сърцевината на някаква нация, някаква традиция, някаква религия. Те определят различието като статично и непреодолимо, забравят общите предци и местното многообразие. Ала убеждението им дава фира, тъй като е сляпо за историята.
Да вземем за пример претенцията, че Западът (Abenland) се отличава благодарение на своята просветена юдео-християнска традиция (впрочем парадокс сама по себе си!). Общоприетата мъдрост гласи, че величието на модерна Европа е било установено през Ренесанса, период на невероятен културен цъфтеж, вдъхновен от идеята за индивида и преоткриването на Древна Гърция. Ренесансът е колосалното постижение на европейския гений и основата на съвременната европейска идентичност. Философското преобръщане на пластовете, което доведе до рационализма и Просвещението, до разделението на църквата и държавата, до човешките права и до Идеята за Свободата, беше провокирано от големите умове на тази епоха. Този утвърдил се наратив е спретнат и открай-докрай изметнат.
***
Нашата история, регулирана от понятия с единичен и чист произход, е точно толкова картографско изобретение, колкото е голямата река. Като приема определена нейна перспектива да представлява формата и същността на културата, тя погрешно взема снимката на реката за нейното пълно протичане. С времето културните постижения биват дотам стабилизирани в публичното съзнание, че да бъдат преподавани в училище, а противоборствата на тяхното развитие да бъдат забравени.
Стичанията на всяка култура биват прикрити и еднородният мит на първоначалата бива положен на тяхно място. Вместо множеството минали времена, създали нашето настояще, ние си слагаме тъмните очила на амнезията и виждаме едно-единствено минало. Извънвремевата стабилност на нашата култура гарантира сигурността на нашата идентичност. Ето защо следва да съхраним чистотата на културата си срещу примесите на Другия.
Чрез кръгов аргумент, при който съвременната политическа цел оформя собствения си фон, това единно Минало бива утвърдено като свидетелство за уникалността и превъзходството на определена култура или нация. Въпреки че глобализацията е понастоящем представяна като тържество на многообразието, господстващите елити от всяко племе продължават да определят културите чрез противопоставяне едни на други.
В последна сметка хибридът застрашава стабилността на обществото и държавата, подкопава евангелската истина за „един народ, една нация, една култура“. От XIX век насам есенциалистката представа за определена култура и нация, развита около Хегеловия ‘Geist’3 , обсебва значителна част от мисленето ни и продължава да определя политическия ни изказ. Възхвалата на националната държава с нейната екзистенциална нужда да посочва своите герои и злодеи и да се самодефинира посредством вътрешно единство и външен враг, затъмнява алтернативните и нестабилни разкази.
В мавзолея на националната държава художници, философи и учени са подредени в кръгове от вечни бюстове около саркофазите на националното наследство. Отвън, склонни към забрава и често предизвикателни спрямо официалната позиция индивиди и групи взаимодействат, за да оформят жива култура, която е обновяващ хибрид от стичания – каквато културата винаги е била.
***
Повторението е майка на догмата. Напоследък ни залъгват с догмата за дълговечната юдео-християнска традиция. Всичко това се прави въпреки факта на често и опустошително текстово и физическо насилие, налагано две хилядолетия от християните над евреите в Европа, въпреки ортодоксалното юдейско разбиране за християнството като фалшив провиденциализъм и въпреки победителското християнско вярване, че юдаизмът е религия, която следва да освободи мястото си, тъй като Синедрионът пропуснал да разпознае истинския Месия, предречен от Исайя.
Сериозни теолози и от двете страни оспорват това светско изобретение като „противоречие в термините“. Съчетанието „юдео-християнски“ беше изковано американски политически капацитети непосредствено след Втората световна война в противовес и на нацистките лагери на смъртта, и на основаването на Израел. Неговите откриватели са преследвали две ясни стратегически цели.
Първо, да създадат привидно приобщаваща и трансрелигиозна терминология, която би преодоляла обвинанията в антисемитизъм срещу компромисно настроения американски военно-промишлен комплекс, който отричаше лагерите на смъртта, независимо от достоверните свидетелства за тяхното съществуване. И второ, да подсигурят неопровержимо теологическо одобрение за стратегически съюз с Израел, което би предоставило на Съединените щати здрав захват върху шийната вена на богатия на петрол Близък изток, докато предоставя надеждна основа за бойна фаланга срещу Съветския блок.
Едва ли е изненадващо, като се има предвид произходът му в политическата целесъобразност, че терминът „юдео-християнски“ е подвеждащо приобщаващ. Той разкрива порти за хибридното минало на християнската религия, но решително затръшва всички останали врати. За да се опише точно богатата тъкан от стичания, вплетена в гоблена на християнството, би следвало да говорим за египто-персо-будистко-юдео-ислямо-християнско наследство.
***
Днес Александрия отново е под заплахата на фанатици и изстъплени. Силите на трибализма отново заплашват отворената система, толкова необходима за процъфтяващото стичане. Те се уповават на доктрини, които свеждат човешкия потенциал до няколко ясни възможности, като всички други избори биват очернени като козни на Дявола.
Измежду оръжията, изработени с тази трибалистка марка, сред които понастоящем поддръжниците на глобалния джихад са най-изявените, са нелибералното презрение към диалога, нетърпимостта към свободата на себеизразяване, отричането на женските права и решимостта да се изличат всички религиозни и философски алтернативи, противопоставяни на тяхното привилегировано четене на истинската вяра.
Идеологията на християнската десница и на проповедниците на Новия американски век е подобна дотам, че става идентична с тази на т. нар. радикален ислямизъм по целия свят и с Хиндутва в Индия. Кръстоносният поход на Буш е толкова сляп за множеството нюанси на разнообразието в света, колкото е Бин Ладеновия джихад: те са близнаци в терора, огледални образи на желанието да се ограничи, потисне и задуши културното въображение.
Подобни идеологии претендират да действат в защита на голямата традиция, но те произвеждат изключително тясна версия на собственото си религиозно и културно наследство. Те призовават за завръщане към изначалните истини и първозданите закони, но това са само предписания и забрани, които те са изобретили посредством избирателно, дори превратно четене на свещените книги и писания на тяхната традиция.
Дали на страната на Великите сили, или на партизанските войни на нетолерантността, отношението към културното различие остава неизменно: те ще манипулират различието, за да затегнат редиците си, да разделят враговете си и да преподновяват конфликти, които носят печалби за икономиката и утехи за душата, която се храни от постоянното съперничество.
И двата вида трибализъм предявяват претенции към света като към тяхна детска площадка и си съперничат за контрола над него. В същото време, ние не можем безкритично да поддържаме претенциите на глобализацията, че приобщава всички и че е постигнала смесване на хетерогенни културни елементи. Това сливане е повърхностно, фалшиво е и е ерзац. Сливането не е стичане; то е продукт на късния капитализъм, който няма интерес от чистото многообразие.
Икономическата логика на глобализацията изисква чиста репликация; множества, основани на общ модел на вариране; универсално изпълними програми, провеждани посредством сменящи се витринни аранжировки, които да накарат местните навсякъде да се чувстват у дома си с новото. Балансът между глобалните амбиции и местния комфорт е поддържан посредством лустрото на луксозния блясък; и както моделът на Макдоналдс доказва, нищо не се харчи толкова добре по света от конвейерните продукти, представени по конвейерен начин.
Груба подмяна е да се твърди, че глобализацията е довела до по-дълбоко и динамично взаимодействие между културите. Капиталистическата глобализация е имала негативен ефект върху плурализма: разнообразието намалява, езици и артистични форми отмират, алтернативни модели на съществуване остават на съхранение само в сухите томове на академията. Днес, с кръстоската между културните импулси и във физическия свят, и в Интернет, всеки индивид е потенциален александриец; междукултурното съществуване е най-продуктивната форма на съществуване.
Тъй че днес, когато пазителите на националната, цивилизационната и религиозната чистота обявяват края на мултикултурното общество, те обявяват края на самата култура. Трудната задача, пред която се изправят тези пазители, е най-нелепа в Европа: защото, като затварят портите на една отворена система, те предават същата велика европейска традиция, прокламирана от Карл Попър в авторитетните му трудове, която уж претендират да представляват.
Градът-пристанище е архетипният образ на стичането: това е мястото, където реката, съвкупност от безброй притоци, среща океана. В нашите неспокойни времена космополитността и културното многообразие са необходими условия за съществуването – за битието с другите, за срещата с Другия. Следвайки стичането индивидът постепенно осъзнава, че Другият не е враг, не е чужденец, не е алтернатива, а понякога дори не е Друг, а само огледало за разните възможни лица, на множествените разбирания за човешкото съществуване, на променливите определения на принадлежността, до които може да се достигне.
Трябва да се вгледаме в това огледало, не да се губим в объркването, а да видим себе си и възможностите си с по-голяма яснота.