Защо арсеналите в Русия ще гърмят, докато изгорят докрай
в. Новая газета
През далечната 1991 г. Русия получи от Съветския съюз заедно с другото наследство безчетни количества всякакви боеприпаси, бомби, ракети и бойни глави. И „обикновени“, и бойни химически, и ядрени, а също и проблема какво да прави с всичко това. Засега няма съобщения за катастрофи със старите ядрени бойни глави и отровни газове, но складовете с конвенционални боеприпаси пламват и избухват редовно – било защото са много повече, било защото са по-малко предпазните мерки и грижите за тях.
След два пожара с масови експлозии за една седмица – първо в Башкортостан, после в Удмуртия, президентът Дмитрий Медведев заяви: „У нас вече втори път напоследък настава пълна неразбория – снаряди избухват, има ранени и безследно изчезнали“. „Два пъти – това вече е система“, установи той, без да обясни обаче каква точно. Министърът на отбраната Анатолий Сердюков получи нареждане да проучи нещата и да открие виновниците, от които „пак ще се наложи да сваляме пагони“.
Медведев заяви направо, че катастрофите в складовете с боеприпаси се дължат на „разхайтеност“. През 2009 г. в Уляновск на два пъти експлодираха боеприпаси, имаше убити и ранени, после се проведе съвещание, Медведев уволни поголовно разни началници от средно ниво и „ситуацията беше под контрол“. А сега какво – пак същото, значи контрол май няма.
Излиза, че във всеки отделен случай (според официалните разследвания) виновникът е било някой немарлив офицер, било войник наборник от тия, дето служат една година (след 1 януари 2008 г.), който нещо сбъркал, докато товарел снарядите и артилерийските барутни заряди, или пък хвърлил фас. Е, също и немарливите началници, неосигурили надлежния контрол, ред и дисциплина. Дори всичко да си е точно тъй, проблемът с купищата ненужни, с изтекъл срок на годност боеприпаси в Русия не може да се реши глобално само с административно дърпане на ушите, даже ако Медведев махне министъра за наказание. Боеприпасите в Русия не са започнали редовно да горят и да избухват по времето на Сердюков и това няма да спре и след него.
Нашият Генщаб изчисли навремето, че при пълна мобилизация американците и техните съюзници ще изправят срещу Съветския съюз и страните от Варшавския договор от 5 до 10 милиона бойци, а Китай – още 50 до 100 милиона. Затова залягахме как ли не да правим най-различни боеприпаси, та да ги разгромим всичките.
Нямаше обаче никаква ясна система за тяхната утилизация, освен да бъдат взривявани или изстрелвани, за предпочитане срещу хора – в локалните конфликти по време на Студената война. Ядрените бойни глави бяха разглобявани и от компонентите им тутакси сглобяваха нови. Химическите оръжия отиваха в складове, конвенционалните по принцип също.
Натрупахме десетки милиони тонове боеприпаси, докато не свърши Съветският съюз. Започна масово разглобяване на ядрените оръжия; според експерти от Арзамас-16 (военен център за ядрени изследвания), имало е опасни моменти с някои модели дълбочинни бомби например. Размина ни се някакси, а САЩ ни помогнаха да оборудваме хранилища за оръжеен уран и плутоний. Освен това, западните държави ни съдействаха безплатно да организираме безопасна утилизация на химическите бомби и снаряди.
С „обикновените“ боеприпаси все нещо не е наред, постоянно стават експлозии и пожари, и то тъкмо при утилизацията им, както стана в Башкортостан и Уляновск. Старите съветски боеприпаси са нестабилни, трагедии се случват не само в базите, но и по време на учения и бойни действия. През април на маневри на подразделения от 106-а Тулска дивизия от Въздушно-десантните войски край Псков един снаряд избухна в цевта на самоходно оръдие „Нона“, след което се взриви целият боекомплект. Четиримата войници от екипажа загинаха.
Естествено трябва да разработим и внедрим сигурна, ефективна и безопасна система за утилизация на стари боеприпаси вместо обичайното, вредно и опасно изстрелване или взривяване. Трябва да оборудваме сигурни бази за складиране с предпазни стени – обваловка, и стабилни бетонни укрития. Остава обаче и друг проблем, неразрешим за момента: след 1991 г. Русия на практика спря серийното производство на всички боеприпаси за артилерията и авиацията, тъй че много технологии са изгубени, изглежда безвъзвратно. Затова независимо че расте опасността от разни експлозии и трагедии, старите боеприпаси все още се пазят и използват, както и старата техника, навремето снета от въоръжение.
Навсякъде във войските, а и в сраженията в Кавказ продължава да се използва старата 122-милиметрова гаубица М-30 модел 38-а година – основната полева гаубица на Червената армия през Великата отечествена война. За по-модерната подобна гаубица Д-30 са останали малко снаряди, тъй че я пазят, а М-30 са извадени от арсеналите и пуснати в употреба, защото снаряди за тях има безброй, останали още от сталинско време.
По същата причина – няма какво да ги жалят, а и снаряди за тях има много – в битките и антитерористичните операции в Кавказ се използват и до ден днешен танкове Т-54 55 и Т-62. През август 2008 г. полковете от 42-ра дивизия влязоха с тия раздрънкани антики от Чечения в Грузия – добре че нямаше сериозни сражения. Снетите от въоръжение свръхтежки (240 милиметра) самоходни миномети 2С4 „Тюлпан“ модел 1972 г. бяха извадени от арсеналите, за да разрушат Грозни през втората чеченска война, тъй като са мощни, а и подходящи снаряди колкото щеш.
Когато началството казва, че 90 на сто от въоръженията в армията и флота са остарели, това е вярно – но без да е цялата истина. Също толкова, ако не и повече, са остарели боеприпасите за тях. Сиреч старите боеприпаси влизат в работа, съответно се пазят на склад, а те са капризни и отвреме навреме експлодират – осакатяват и убиват хора, разрушават сгради. Такава е системата, че няма начин да се избегнат трагедии и катастрофи. И занапред те явно само ще се множат, защото оръжията и боеприпасите остаряват все повече, а с тия полусурови реформи дисциплината във войската пада все по-ниско.
БТА