Обикновени герои – срещу корупцията, олигархията и мутрите
Б.р. – „Обикновени герои“ е документален разказ за журналисти, служители на полицията, висши чиновници, банкери, обикновени граждани. Обединява ги едно: че волно или неволно са надникнали в скрития свят на корупцията и финансовите манипулации, проявили са куража да издигнат глас и са пострадали заради това.
Една от главите е посветена на България и на наши разследващи журналисти. Мария (Николаева), Асен (Йорданов), Росен (Босев) и др. са нашите обикновени герои, които са намерили важно място в книгата. Техните свидетелства пред журналистката Мария Малагардис, която събира материалите за очерците на Ева Жоли, изграждат мрачната картина на посткомунистическа, олигархична България, в която мафията и пипалата на Държавна сигурност душат свободата на словото и ако тя се размърда, я заливат с киселина, или я смазват с чукове.
Ева Жоли е магистрат, прочула се като безкомпромисен борец срещу корупцията. Водила е някои от най-скандалните съдебни дела, като това срещу петролния гигант Elf. Понастоящем е член на Европейския парламент.У нас е позната като представителката в Европейския парламент, която подложи на кръстосан разпит Румяна Желева и показа несъстоятелността на нейната кандидатура за еврокомисар. Издала е няколко документални книги, всяка от които е бестселър не само във Франция, но и извън нейните предели. Удостоена e с награда от „Прозрачност без граници”. Предлагаме откъс от книгата, подготвена от ИК „Фама“.
Когато преди повече от двайсет години отворих кутията на Пандора, каквато представляват финансовите “сделки”, животът ми се обърна с главата надолу. Съдбата е като билярдна топка, която те удря и запраща някъде другаде. Възгледите ми за света непрестанно се променят и обогатяват. След като напуснах поста си на съдия-следовател, заживях като чергарка – от един часови пояс към друг, от една среща към друга, която на свой ред отваря нова перспектива, загатва за възможно действие… “Събитието трябва да бъде наш вътрешен господар” – пише философът Еманюел Муние на съпругата си.
Човек трябва да се остави на досега с живота. Редовно оставям онова, което съм научила, да отлежава в съзнанието ми. Опитвам се да разбера и подредя плетеницата от думи, лица и истории. Ето защо на всеки етап стигам до необходимостта да публикувам книга – да предам, каквото съм узнала, и да напиша нова страница.
Не съм човек на абстракциите, нито пък боравя с общи понятия. Пред думите предпочитам действителността. Обичам подробностите и установените със сетивата неща. Те разбулват цялото, така както в листото се съдържа цялото дърво. Корупцията се разпознава най-добре по ценните картини по стените на внезапно придобит апартамент.
Открива се във фактури, скрити в кутии от обувки. Проличава си в дребни неща, като сейфовете в стаите на хотел “Роаял”, същински палат в сърцето на Люксембург – всеки от тези сейфове може да побере куфар… При едно водено от мен следствие се уверих с очите си, че чужд гражданин може преспокойно да внесе по сметка в Лихтенщайн 40 милиона швейцарски франка, при това в брой, и никой да не му задава въпроси. Защото е нещо нормално, нещо обикновено.
Абсурдността на света си личи и в пейзажа. Достатъчно е човек да се разходи по улиците на някое градче в Мали, за да съгледа зад поредната ограда приказна вила, или поскоро дворец, собственост на най-обикновен митничар… Разбирате за какво става дума. В Неапол сметищата за токсични отпадъци подсказват какъв е обхватът на корупцията. Другаде – незаконните строежи, които покриват с бетон крайбрежието, например в Испания, или при земетресение се сриват подобно на пясъчни кули, както в Турция.
В Париж дълго изучавах света от стола в съдийския си кабинет. Папките с делата за финансови престъпления бяха като рентгенови снимки на обществото. Всичко беше там, в колонките числа – необятни картини на отклоняване на средства, но още повече в свидетелските показания, пропити от чувство за безнаказаност, цинизъм и стремеж към сплашване на противника. Понасяла съм и снизходителни погледи, и подигравателни отговори, които оставят незаличими следи, защото ти позволяват да зърнеш за миг действителността в света…
От 2002 година работя за Норвегия, която обяви борбата срещу корупцията за свой приоритет. Малка страна, но историята й може да служи за пример. През 70-те години на миналия век Норвегия изведнъж забогатява благодарение на открития в Северно море петрол. Печалбите от експлоатацията на нефтените находища се управляват от независим инвестиционен фонд – втори по големина в света – под формата на вложения за идните поколения. Само 4 % от приходите от черното злато постъпват в държавния бюджет и се изразходват краткосрочно. Останалото не се пипа.
Норвежките граждани разбират гнева на лишените от полагаемото им се ограбени африканци. В съзнанието ми непрестанно отекват думите на камерунския писател Монго Бети: “Кога се е чуло и видяло в Африка петролът да води до прогрес и благосъстояние на местното население? Всеки път става точно обратното – у нас петролът означава проклятие за народите, диктатура, насилие, гражданска война… В Габон има само разбити пътища, минаващи за болници приюти за смъртници, подобни на кучкарници училища… Въпросът е къде отиват парите от габонския петрол. Нима “Елф” се ограничава само с жалък бакшиш за местния диктатор?”
(Името на държавната петролна компания “Елф” се свързва с грандиозен скандал за корупция. През 90-те години няколко френски правителства са използвали фирмата за оръдие на външната си политика, особено в Африка, като огромни суми са били давани като подкупи и комисиони на местни лидери. Част от сумите впоследствие са се връщали във Франция, където са се вливали в джобовете на топ-мениджърите на “Елф”. През 2003-а са изправени на съд и обвинени в присвояване на стотици милиони 37 души от средите на бизнеса и политиката, сред които и бившият външен министър на Франция Ролан Дюма.)
Светът всъщност е една малка планета и онова, което вършим отвъд националните си граници, най-накрая ще зарази и нас. Всичко е взаимно свързано – постоянното замърсяване на околната среда, неспирното разхищение на ресурсите и трайната бедност, незаконните парични потоци, местата, наречени “данъчен рай”… Борбата с едрата финансова престъпност ме научи, че ракът на корупцията трябва да се лекува в самия му зародиш, преди да е обхванал целия организъм. Ето защо реших да дам думата на неколцина важни свидетели на разпространението в Европа на това съвсем не природно бедствие. Почистването трябва да започне от собствения дом.
“Днес в Италия мафиотът е по-скоро бизнесмен, който извършва престъпления, отколкото престъпник, който върти бизнес” – пояснява Роберто Савиано, прочул се с разкритията за мафиотите предприемачи в района на Неапол. От появата на първата му книга “Гомор” Савиано живее в анонимност, под специална полицейска закрила. Двайсетина години след Салман Рушди и над младия италиански писател тегне фатва.
Но вече не религиозният фанатизъм осъжда на смърт, а престъпните връзки между капитализъм, мафия и корупция. За да не изгубим всякаква надежда, трябва да се срещнем с хората, които се противопоставят на безконтролните и тайни финансови потоци. Макар и тези хора да не живеят във Франция, те се борят за нас. Скоро няма да е възможно да замитаме боклука под килима. Все още границите спират правосъдието, но не и престъпленията. Примери за това има всеки ден.
През януари 2009 година Франция бе принудена да приеме решението на български съд за убийство, което обаче е извършено в Париж. Български студент е намерен мъртъв в апартамента си там – убит е с над деветдесет удара с нож. В хода на следствието френската полиция бързо натрупва безспорни доказателства – намерените следи от ДНК я насочват към друг млад българин. Следователите отиват в България, но изобщо не успяват да издействат от тамошните си колеги да призоват на разпит заподозрения младеж – той е син на местен влиятелен адвокат. Процесът се състои девет години след деянието.
И завършва с оправдателна присъда от две инстанции. Българските съдии пренебрегват събраните от френската полиция доказателства. Престъплението ще остане ненаказано. (През февруари 2010 г., след излизането на настоящата книга на френски език, извършителите Георги Желязков и Стоян Стоичков бяха признати за виновни и осъдени съответно на 19 и 17 години лишаване от свобода.)
В София всеки ден човек може да бъде убит, ако по някакъв начин влезе в сблъсък с мафията. А България е член на Европейския съюз. Онези, които незаинтересовано ще извърнат поглед, ще сбъркат. Границите вече не съществуват. Мартин Борилски – жестоко убитият в Париж младеж – е бил блестящ студент по право. Току-що е бил одобрен за работа в престижна адвокатска кантора. Напълно е бил интегриран във френското общество. Бил е българин, но и европеец.
Заедно с Мария Малагардис избрахме най-различни мъже и жени. Сред тях има адвокат, икономист, журналист, полицай, висш държавен служител и активист на гражданско сдружение. Наричат се Хелън Гарлик, Джон Кристенсен, Даниел Льобег, Марк Пит, Драго Кос, Рафаеле дел Джудиче и Мария Николаева. Имената им не ви говорят нищо, ала техните истории са израз на същинско посвещение. Те отразяват обратната страна на нашата Европа, скритото лице на икономиката ни, опасните връзки на политическите ни лидери.
Знам какъв гняв изпитват тези обикновени герои, уязвими, когато разследваният от тях случай ги обсебва и не им дава мира ден и нощ, как не могат да го споделят и се отчуждават от околните. Разбирам самотата на онези, които живеят с охрана и така биват откъснати от семействата си. Близките са нашето слабо място. И на мен, разбира се, ми беше трудно да живея с бодигардове (по време на следствието по аферата “Елф” в един момент бяха шестима), но знам, че никога нямаше да понеса децата ми да бъдат застрашени. Те бележеха моята граница, оттам нататък започваше неизбежната ми уязвимост.
Мъжете и жените в тази книга са обикновени хора, замесени в необикновени истории. Те са просто хора, които “искат спокоен живот” – по думите на един жестоко пребит български журналист, позволил си да изкаже публично някои неудобни истини. Човек не избира сам опасността, но понякога животът се завърта така, че се ангажираме с цялата си личност – когато неприемливото стане непоносимо. Нужни са смелост и упорство. Нужно е най-вече доверие в човешката природа, непоклатима вяра в идеята, че едно общество може да върви напред, ако правилата са еднакви за всички.
До вчера знаменити люде хвалеха силата на егоизма, на “особените пороци”, в които философите на ХVIII век като Адам Смит или Бернар дьо Мандевил вече провиждаха силата на капитализма. Героите в тази книга отхвърлят подобна логика. Те, всеки посвоему, са носители на надежда. Всяка тяхна победа, била тя малка или голяма, е наша обща победа. Те притежават ключ към разбирането на вилнеещата в момента криза. Заедно с тях ще намерим част от отговорите, които трябва да дадем, когато дойде времето да изградим един по-уравновесен и справедлив свят върху развалините, оставени от финансовия произвол и неговото наследство от дългове за стотици милиарди.
Превод Мариана Широва-Симандре
Следва: Последните непримирими в София