Самоубиецът и скитникът

Аугусто Кури. Снимка: личен сайт

Да наблюдаваш как някой яде сандвич с явна наслада пред човек, който всеки момент ще се самоубие, беше сюрреалистично изживяване. Сцена, извадена от филм. Самоубиецът притвори очи, задиша учестено и смръщи лице. Не знаеше дали да скочи, да вика или да се ядоса на непознатия.
– Върви си! Ще скоча! – задъхано извика и едва не падна. Изглежда, този път наистина щеше да се размаже на паважа. Тълпата изкрещя уплашено, а шефът на полицията закри очите си с длани, за да не стане свидетел на ужасната гледка.
Всички очакваха, че за да предотврати инцидента, непознатият незабавно ще напусне мястото. Можеше да каже: Не го прави! Тръгвам си!, както сториха психиатърът и полицаят. Или да го посъветва нещо като: Животът е хубав. Можете да се справите с проблемите. Имате толкова години пред себе си. Вместо това той скочи на крака и за всеобща изненада, и най-вече на самоубиеца, започна високо да декламира някаква философска поема. Говореше на небесата с ръце, насочени към този, който искаше да спре животворния си дъх:

Нека денят, в който този мъж се е родил, бъде изтрит от архивите на времето!
Да бъде разпръсната росата, която в онази сутрин е погалила тревата!
Да бъде отнета светлината, която през онзи следобед е донесла радост на хората навън!
Нека нощта, в която е бил заченат, бъде завладяна от тъга!
Скрий се, блясък на звездите, които са обсипвали небето!
Идете си, усмивки и страхове на неговото детство!
Приключения и перипетии, бягайте от младостта му!
Изчезнете от живота му, сънища и кошмари, просветления и лудости!

След като изрецитира поемата с цяло гърло, непознатият внезапно се натъжи и съвсем необяснимо започна да брои: Едно… Изумени, хората от тълпата се питаха дали всичко това не е театрална постановка на открито. Полицаят също не знаеше как да реагира. Дали бе по-добре да се намеси, или пък да изчака развоя на събитията? Шефът на пожарната погледна към психиатъра, очаквайки обяснение. Онзи объркано каза:
– Не познавам произведение, което да говори за изтриване на съществуването и отнемането на усмивки. Не разбирам от поезия… Този сигурно е луд!
Самоубиецът стоеше втрещен, почти в състояние на шок. Думите на непознатия отекнаха в съзнанието му. Възмутен, той реагира агресивно:
– Кой си ти, че да погребваш миналото ми?! Кой ти дава право да унищожаваш детството ми? Що за нахалство?! – След като се нахвърли върху натрапника с тези думи, изведнъж се опомни и си помисли: Дали самият аз не извършвам убийство? Опита се да прогони тази мисъл.
Като забеляза колебанието му, мистериозният господин се осмели да го предизвика още повече:
– Внимавай. Мисленето е опасно. Особено за тези, които желаят смъртта. Ако искаш да умреш, не мисли.
Самоубиецът се смая. Натрапникът сякаш четеше мислите му. Запита се: Този ме подтиква да го направя или какво? Дали не е някакъв садист? Може би обича да гледа кръв. Разтърси глава, сякаш така можеше да прогони фантазиите си, но мисленето винаги пречи на импулсивните желания. Усещайки объркването му, непознатият заговори спокойно, но твърдо:
– Не мисли. Защото, ако се замислиш, ще осъзнаеш, че самоубийците извършват двойно убийство: първо убиват себе си, а после – малко по малко и тези, които остават. Ако се замислиш, ще разбереш, че вината, грешките, разочарованията и нещастията са привилегии на един осъзнат живот. Смъртта няма тези предимства. – В следващия момент самоувереността напусна непознатия и беше изместена от меланхолия. Каза цифрата четири и тъжно извърна глава.

Самоубиецът замръзна. Искаше му се да отхвърли идеите на непознатия, но те заразяваха съзнанието му като вирус. Какви бяха тези думи? Объркан, опитвайки се да не мисли, той се развика:
– Що за човек си, щом вместо да ме спасиш, ме предизвикваш? Защо не се държиш с мен като с нещастен психопат, достоен за съжаление? – Повишавайки тон, заяви: – Остави ме! Аз съм обречен!
Вместо да се притесни, непознатият изгуби търпение и притисна събеседника си:
– Кой е казал, че си слаб човек или потиснат нещастник, изгубил удоволствието от живота? Отхвърлена душа, която се е провалила? Или един умиращ, неспособен да понесе товара на своите загуби? За мен ти не си такъв. За мен ти си горделив човек, който живее в емоционална клетка, изолиран от трагедии по-големи от неговата.
Самоубиецът скри ръце зад гърба си и уплашено се отдръпна от ръба на сградата. С пресипнал глас гневно попита:
– За кого се мислиш да ме наричаш горделив затворник в емоционална клетка? Да казваш, че съм затворен за чуждите страдания, по-тежки от моето?!
Усещаше тежест в гърдите си, едва си поемаше дъх. Натрапникът беше уцелил в десятката. Неговите мисли проникнаха като лъч в главата на самоубиеца. В този момент отчаяният мъж се замисли за баща си, който му бе причинил много болка и бе съсипал детството му. Този човек му беше емоционално чужд, далечен, затворен в себе си. Но самоубиецът не говореше с никого за това; за него беше изключително трудно да се справя с болките от миналото. Очите му се насълзиха. Завладян от тези тъжни спомени, той заговори с по-мек тон:
– Замълчи. Не казвай нищо повече. Остави ме да умра на спокойствие.
Човекът, който го разпитваше, разбра, че е засегнал болезнена тема, и тихо рече:
– Уважавам болката ти и не мога да градя тези върху нея. Твоята болка е неповторима, само ти можеш да я почувстваш. Тя принадлежи единствено на теб, на никого другиго.
Тези думи отвориха съзнанието на ридаещия човек.
Той разбра, че никой не е в състояние да осъжда чуждата болка. Осъзна, че мъката на неговия баща е единствена, затова не би могла да бъде почувствана или анализирана от никого освен от него самия. Той упорито обвиняваше баща си, но сега за пръв път погледна на него с други очи. В този момент за негова изненада натрапникът изтърси нещо, което беше трудно да се определи дали е комплимент или укор:
– Освен това смятам, че си много смел, тъй като възнамеряваш да станеш на пихтия в замяна на дълъг сън в гробищата. Това несъмнено е красива илюзия… – Тук той спря, за да може самоубиецът да си даде сметка за непредвидимите последствия на своите действия.
Нещастният човек за пореден път се замисли за този странен тип, който се беше появил, за да провали плановете му: Кой е този мъж? Що за глупости? Дълъг сън в гробищата… Тази мисъл го отвращаваше. Въпреки това, решен да довърши започнатото, той се заинати:
– Не виждам смисъл да живея скапания си живот! – процеди през зъби и сбърчи чело, измъчван от мислите, които го обземаха въпреки волята му.
Натрапникът се прокашля и бързо каза:
– Скапан живот? Каква неблагодарност! В този миг сърцето ти сигурно копнее да разкъса гръдния кош и с кървави сълзи да протестира срещу погубването на живота! – И със завидна изразителност преправи гласа си в опит да имитира гласа на сърцето на самоубиеца: – Не! Не! Имай милост! Аз неуморно изпомпвах твоята кръв! Милиони пъти! Задоволявах нуждите ти… Бях твой роб, без да се оплаквам. А сега искаш да ме накараш да спра, дори без право да се защитя?! Стига… бях най-верният ти роб. И каква е моята награда? Какво получавам в замяна? Ти ще прекъснеш ритъма ми само за да спреш страданието… О! Ти си абсолютен егоист! Иска ми се да можех да ти дам кураж вместо кръв! Изправи се пред живота, егоцентрик такъв! – и подкани самоубиеца да постави ръка на гърдите си, за да усети отчаянието на собственото си сърце.
Мъжът почувства, че ризата му вибрира. Не беше забелязал, че сърцето му бие до пръсване. Струваше му се, че то наистина крещи в гърдите му. Самоубиецът се почувства изтощен. Беше поразен от начина, по който този странен човек говори за мислите му. Но въпреки поражението събра цялата си решителност и заяви:
– Обречен съм да умра. Няма надежда.
Тогава скитникът нанесе последния удар:
– Значи вече си обречен? Знаеш ли, че самоубийството е най-несправедливата присъда? Защото този, който го извършва, прилага едно фатално правосъдие, без дори да има право да се защити. Защо се осъждаш без защита? Защо не се аргументираш пред своите фантазии, не посрещнеш паденията и не се бориш с черните мисли? По-лесно е да кажеш – няма за какво да живея… Ти наистина си несправедлив към себе си.
Непознатият изглежда отлично знаеше, че тези, които посягат на живота и планират смъртта си, всъщност нямат представа от измерението на края на съществуването. И ако видят тъгата в очите на близките си и непредвидимите последствия от самоубийството, ще се върнат назад и ще се защитят. Знаеше, че никакво писмо или бележка не би могло да бъде аргумент на защитата. Мъжът, който седеше на покрива на сградата Сан Пабло, беше оставил съобщение на единствения си син, опитвайки се да обясни необяснимото.
Освен това беше обсъждал с лекари и психолози идеята за самоубийство. Те я анализираха, тълкуваха, диагностираха. Беше чул различни тези за своите проблеми с метаболизма и психичните си разстройства, а също и съвети да се пребори с конфликтите и да погледне на проблемите си от различен ъгъл. Но нищо не трогваше този упорит интелектуалец. Нито една от тези интервенции и съвети не го измъкна от емоционалното му блато.
Този човек беше непробиваем. Но сега за пръв път бе разколебан от този странен господин, който го разпитваше на покрива на сградата. Съдейки по дрехите и по скромния му вид, той беше просто клетник, който проси милостиня. Но неговите възгледи и начин на говорене разкриваха професионалист, който прониква в заключеното съзнание. Думите му вдъхваха по-скоро тревожност отколкото спокойствие. Изглежда знаеше, че без тревожност няма въпроси; без въпроси няма алтернатива и ветрилото от възможности не се отваря. Вълнението на самоубиеца дотолкова нарасна, че той реши да зададе на непознатия един въпрос. Отначало се въздържаше; може би заради първите им словесни схватки, че ще нагази в минирано поле. Така и стана.
– Кой си ти?
Очакваше кратък и ясен отговор, но той не последва. Вместо това прозвучаха още въпроси:
– Кой съм аз? Как може да ми задаваш този въпрос, когато не знаеш ти кой си? Кой е този, който иска от смъртта да изгаси живота му пред уплашената публика?
Пренебрегвайки въпроса на мъжа, той отговори с нескрит сарказъм:
– Аз? Кой съм аз? Аз съм човек, който скоро няма да е жив. И тогава няма да знам кой съм и кой съм бил.
– Ами, аз съм различен. Защото ти си спрял да търсиш себе си. Превърнал си се в бог. Докато аз всеки ден се питам кой съм? – И проницателно добави: – И знаеш ли до какъв отговор стигнах?
Смутеният самоубиец поклати глава. Непознатият продължи:
– Ще ти кажа, ако първо ми отговориш на един въпрос. Каква философска, религиозна или научна литература си чел, за да поддържаш тезата, че смъртта е краят на съществуването? Нима ние сме живи атоми, които се разграждат и никога повече не възстановяват целостта си? Дали сме само организиран ум, или имаме също и психика, която работи наравно с мозъка ни и надхвърля неговите граници? Знаеш ли това? Кой свещеник може да аргументира възгледите си, без да има вяра? Кой невробиолог може да защити идеите си без своите изследвания? Кои атеисти или агностици могат да ни убедят в думите си, без да предизвикат съмнения и тълкувания?
Непознатият, изглежда, добре владееше Сократовия метод. Задаваше куп въпроси, които смутиха самоубиеца. Той беше атеист, но осъзна, че това всъщност е резултат от натрупани хипотези. Като много ”нормални” хора той също анализираше тези феномени с неоснователна убедителност, без никога да ги разглежда извън пристрастията и тенденциите.
Мъжът с вехтите дрехи и сериозния вид насочваше своята машина за въпроси и към себе си. Преди да получи какъвто и да е отговор – конкретен или абстрактен – от своя слушател, той заяви:
– Ние с теб сме невежи. Разликата между двама ни е, че аз го признавам.

* От книгата „Продавач на мечти. Призванието“, подготвена от ИК „Ера“. Аугусто Кури е бразилски психиатър, психотерапевт, учен и писател. Книгите му са публикувани в повече от 50 страни. В Бразилия са продадени над 15 млн. копия от тях, в Китай Кури е номиниран за най-добър чуждестранен писател, а в Португалия са организирани читателски групи, които дискутират книгите му. Кури изследва изграждането на интелекта, работата на мозъка и функцията на мислите. Той разработва мултифокална теория за функционирането на ума и процеса на изграждане на мисълта. Виж повече тук.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.