Антъни Капела: Сладоледът се ражда като политическо оръжие

Антъни Капела. Снимка: личен сайт

Антъни Капела е роден през 1962 г. в Уганда, Африка. Получава образованието си в Сейнт Питърс Колидж, Оксфорд, където следва английска литература и завършва първи по успех. Първата му книга „Ако искаш да си легнеш с мен…, сготви ми!“ постига световен успех и е преведена на деветнайсет езика. „С дъх на кафе“ и „Изкушение с дъх на лимони” затвърдиха славата му на създател на омагьосващи истории. „Императрицата на сладоледа” (ИК „Кръгозор“) е четвъртият му роман на български език.

– Защо решихте да пишете за сладолед?

– Беше чисто съвпадение. Правех проучване за съвсем друга история, когато прочетох книгата на Елизабет Дейвид (един от най-известните гастрономи на миналия век) „Урожаят на студените месеци” (Harvest of the Cold Months) – история на сладоледа и ледовете. Книгата е издадена посмъртно, така че на места е с доста странна структура, но в нея има няколко глави за процеса на измисляне на сладоледа. Както повечето хора, имах някаква смътна представа, че сладоледът е донесен в Европа от Китай от Марко Поло. Бях запознат и с другата версия – че има нещо общо с арабите, които покорили Сицилия. Но Елизабет Дейвид разбива убедително тези митове и показва, че някъде до 1660 г. са били познати само ароматизираните водни ледчета – това, което италианците наричат granite. Създаването на сорбето и в крайна сметка на сладоледа е част от сложен процес, в който технологиите на замразяване (прибавянето на селитра или сол към леда, за да се направи смес, достатъчно студена, за да може да се замразяват течности), постепенно са се придвижили от Севера из цяла Европа.

Знае се, че Луи ХІV е обичал леда и е имал „лимонадиер” в своя двор, който е правел сорбета и студени сладкиши. Но е забележителен фактът, че първото писмено споменаване на „сладкия лед” изобщо в света идва от Англия, в двора на крал Чарлз ІІ. През Гражданската война той прекарва известно време в Европа и в двора на Луи ХІV, но и на други места, а когато се завръща в Англия, се постарава да промени английската дворцова среда – въвежда френската мода в облеклото, в театъра и в храната. За нещастие е взел от Франция и идеята, че кралят е абсолютен диктатор, което му докарва проблеми с Парламента. Както и да е, той започва да основава ледени къщи – неговата кралска ледена къща е била в сегашния Грийн парк, близо до хотел „Риц”. Оттам, разбира се, е идвал ледът за ледени деликатеси през лятото – и за замразените кремове, които някой умен сладкар или готвач са създавали от него. Хареса ми идеята, че това чуждо по същността си ново изкушение е било съчетано с традиционната английска кухня – всякакви кремове и сладкиши с яйца и т.н., – за да се получи нещо различно, по-добро и от двете.

– Сладоледът в тази книга като че ли има по-различна роля от храната в другите ви книги?

– Да – във всяка книга, която пиша, се опитвам да покажа нещо различно, свързано с храната, и да го използвам в историята. В „Императрицата на сладоледа” сладоледът е преди всичко политическо оръжие – средство да се демонстрират богатството и статутът на властващите, белег за кралското благоволение. За Луи ХІV подаръкът, който прави на Чарлз ІІ, като му изпраща един майстор на сладолед, е малък подкуп в допълнение към милионите, обещани му в замяна на войната срещу холандците. Придружен от още един „подарък” – придворната дама Луиз дьо Керуал.

– Луиз е изключително интересен герой. Мислите ли, че истинската Луиз има нещо общо с жената, която сте описали?

– Аз просто запълвам малките празнини между известните факти. Знае се със сигурност, че тя е устояла на атаките на Чарлз ІІ повече от година, преди най-накрая да стане негова любовница. И същевременно е проявила сама желание да отиде в английския двор седмици след смъртта на своята покровителка, сестрата на Чарлз ІІ, която умира във Франция. Какво я е накарало да се постави в това положение и все пак така упорито да отказва да направи последната крачка, очевидно планирана от самото начало от хората, които са я изпратили там? Трябва да е имало някаква лична нейна причина, някаква борба, която е водила със самата себе си.
По-късно е известно, че тя се „корумпира” – в смисъл, че започва да приема подкупи и се възползва от сексуалността си. Но преди да я осъдим прекалено сурово, трябва да си припомним, че нейният любовник, кралят, също е вземал подкупи; че е била изпратена в Англия напълно разорена и все пак се е очаквало да участва активно в дворцовия живот; освен това в тогавашна Англия се е гледало по друг начин на подкупите. Англия след Гражданската война е била място почти без закони, нестабилно и благоприятстващо всяка неморална инициатива: нещо като следкомунистическа Русия или следколониална Африка.

– Вярно ли е, че родителите на Луиз са се отрекли от нея, когато са разбрали какво е направила?

– Да. Откритието, че те са дошли в Англия, но не са посетили собствената си дъщеря в двора, беше едно от нещата, които ми показаха какво е било в действителност нейното положение.

– Споменахте, че тази книга е различна от предишните ви. В какво отношение най-вече?

– Първо, тя не е толкова комедийна като „Ако искаш да си легнеш с мен…”. Любовната история съществува, но има по-странична роля. В този смисъл това е по-скоро исторически, отколкото романтичен роман. Какво ще бъде мнението на феновете ми, още не съм сигурен. Но просто не бих могъл да разкажа тази история по същия начин като „Ако искаш да си легнеш с мен…”.

– И въпреки това има някои красиви комични моменти. Като първоначалните противоречия между Луиз и Карло…

– Опитах се да представя комичните ситуации по начин, съответстващ и подходящ и на историята, и на периода, който описвах. Отношенията между Карло и Луиз например са отражение на начина, по който са се държали двойките през париода на Реставрацията. Може да ни се струва странно, но всички пиеси от онова време създават представата за точно такъв тип отношения между мъжете и жените.

– Без да издаваме прекалено много, трябва да кажем, че краят на тази история, е изключително изненадващ…

– Така ли? Аз просто исках да бъда верен на известните факти. Но имаше и нещо повече от това… От цялото ми проучване за въпросния период останах с едно основно впечатление, което беше доста стряскащо за мен – че той е бил ужасно циничен. Кралете са се подкупвали един друг; мъжете и жените са си изневерявали и са предавали доверието си, сключвали са се съюзи, правели са се заговори за всякакви неща… Може да се види в някои от комедиите от онова време, да го прочетете в кореспонденцията между френските дипломати, които цитирам и т.н. Била е епоха, в която хората първо са мислили възможно най-лошото един за друг и това е било напълно оправдано. Това ми се струваше едновременно и проблем, и възможност: проблем, защото мнозина от героите ми изглеждаха доста неприятни личности, и възможност, защото можех да покажа, че най-важните ми персонажи са били повлияни от този цинизъм, но и, в крайна сметка, са го отхвърлили.

– Студеното и топлото са теми, които се повтарят непрекъснато на страниците на „Императрицата на сладоледа”.

– Да. Те са доста самостоятелни образи сами по себе си. Ледът не е просто модерен продукт: той символизира един цялостен подход към живота – студен, блестящ, повърхностен, показен, само за привилегированите…

– Днес идеята за сладоледа е, че той е простичко, безвредно удоволствие, достъпно всеки ден.

– Точно така, но невинаги е имало същото отношение към него. Исках да покажа как се е стигнало дотук и как лесно е можело той да остане привилегия само за кралските особи.

– Какво ви накара да напишете книгата от името на двама герои, Карло и Луиз?

– Напълно ясно съзнавах, че разказвам две истории, които ще се съберат в самия край на романа. След като реших, че ще се опитам да бъда верен на историческите факти, но от друга страна имам измислената от мен личност на майстора на сладолед, трябваше да намеря начин да го вплета в историята. Знам, че читателите може би ще очакват Карло и Луиз да се съберат много по-рано, но се надявам, че начинът, по който съм развил отношенията им, ще направи очакването приятно.

– Казвате, че сте били верен на историческите факти. И въпреки това на моменти в книгата има ехо от приказките…

– Мисля, че във всички мои романи има ехо от приказките и легендите. Отчасти, защото всяка история за храната автоматично ни връща към онези древни истории в културата на човечеството – магически врящи казани, ябълки на изкушението, къщи от сладкиши и т.н. Но също така и защото определено се интересувам от митовете и как те влияят на всяка реална история. Когато пишех „Императрицата на сладоледа”, бях поразен как определени приказни мотиви присъстват в реалната историческа действителност. Например един от най-старите митове в нашата култура е за „скръбния крал” – за владетел, който е така поразен от скръб, желание или алчност, че е неспособен да управлява. В определени периоди Чарлз ІІ е бил точно такъв – абсолютно документирано е, че след смъртта на сестра си е бил направо смазан от скръб. Друг такъв мит е за „ледената земя” – за крал и кралство в плен на красива, но жестока принцеса, където царува вечна зима. Англия, за която пиша, е била през този период в нещо като „миниледена епоха” почти всяка година. Темза е замръзвала и градът е потъвал в сняг; достъпът до него е бил почти невъзможен в продължение на три-четири месеца.

– А заглавието? Как стигнахте до него?

– Стихотворението на Уолъс Стивънс „Императорът на сладоледа” отдавна ми е много любимо. На пръв поглед е доста стряскащо – възрастна жена е мъртва и човекът очевидно организира погребението й. Той явно е неин съсед, може би погребален агент. И непрекъснато повтаря тази странна фраза:

Зад маските днес истината гледа –
единственият император е императорът на сладоледа.

За мен смисълът е следният – след всичко, което сме били и сме имали, се оказва, че в живота си сме притежавали само най-простичките житейски наслади; че властта и политиката, и амбициите са се разтопили и от тях не е останало нищо; че всеки опит да се престорим на нещо, което не сме, е осъден на провал. Може би това е доста цинична представа за света, но пред лицето на смъртта е също така и най-честната.

Интервюто е предоставено от ИК „Кръгозор“. Виж повече за книгата тук.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.