Испанска рапсодия 2011 или граматика на протеста

в. Култура

Протестите на пл. Пуерта дел Сол. Снимка: АФП/БТА

– Ти за какво дойде тук? – модераторката пита хората, насядали в кръг срещу нулевия километър на централния мадридски площад Пуерта дел Сол.

– За да променя света – се провиква един.

– За да се променя – добавя друг.

– Защото… всеки път, като минавам, започвам да се вълнувам, сякаш ме прегръщат много ръце – казва госпожата, която е слязла да разходи кучето си, но е останала с протестиращите.

Отзад група момчета и момичета са се скупчили около облепена с плакати маса. Някой диктува на някого:

– Трябват ни чували, въжета, кашони. Събираме боклука и вдигаме палатките…

Събота следобед е. Площадът е пълен с хора. На другия ден лагерът трябва да се евакуира.

– Ще вдигнете палатките, но боклукът ще остане – репликата е от минувач, който сочи отсрещната сграда на областната управа.

На плакатите пише: Аполитични ли?! Суперполитични! System error. Reloading! Не сме против системата. Системата е против нас. Няма хляб за толкова много суджуци. (“Суджук” – на тукашния жаргон означава крадец.) Не сме стока в ръцете на политици и банкери!

Встрани се излежават двама от добродушно брадясалите бездомници на Мадрид – леко унесени, леко усмихнати, благи, безгрижни и доволни: безплатна храна, разнообразна компания, медийно внимание… И бира!

Последните дни на окупирания мадридски площад Пуерта дел Сол между различните зони на къмпингуващите се усеща умора, изтощение, липса на сън, напрежение от съжителството, отпадналост. И несигурност – как да направим така, че да запазим енергията на протеста? Този въпрос няма ясен отговор.

Движението няма лидери. Философията на участващите е прилагане на “хоризонтална демокрация”, основана на откритите дискусии, на единогласието, на ротационния принцип на водещите, както и на солидарността, на истинската комуникация и взаимната подкрепа. Ден след ден, седмица след седмица, месец време…: “хоризонталната демокрация” показа своята слаба ефикасност – нито едно решение не може да се вземе, ако дори една от ръцете на седящите на площада се вдигне в знак на несъгласие. Умора…

Движението няма и общоприето име. Наричат го 15-М (от деня на началото, 15 май, в който започна мирната окупация на Пуерта дел Сол), наричат го DRY от акронима на гражданското сдружение “Истинска демокрация СЕГА” (Democracia Real YA), наричат го “Негодуващите” от апела на ветерана от френската съпротива Стефан Хесел, който написа в края на миналата година кратко есе, озаглавено Възмутете се!, (Indignez vous!).

Отпечатана на рециклирана хартия, малката книжка с пазарна цена 2 евро за няколко седмици би всички рекорди във френското книгоиздаване, като достигна близо двумилионен тираж.

Първо Пуерта дел Сол, после Площад Каталуния в Барселона, след тях Малага, Мурсия, Валядолид, Сарагоса, Валенсия, Овиедо… Окупирането на площадите взриви установения ред в испанското общество.

Протестиращите избраха гражданското неподчинение, за да изпратят на света един закъснял, но силен сигнал: “Негодуванието” е една от мощните идеи, които дефинират протестите, напомняйки онова Ya Basta!, с което започна първият бунт срещу т.нар. “нов световен ред”, обявен от Буш със сключването на Договора за свободна търговия в Северна Америка на 1 януари 1994 година.

Същият ден, няколко минути след полунощ, Сапатистката армия за национално освобождение пое контрола в мексиканския щат Чиапас, с което индианците заявиха, че не желаят друг да управлява земята, от която се изхранват, и фактически станаха първите антиглобалисти.

13 години по-късно “новият световен ред” доведе до световната икономическа криза, която ипотекира бъдещето на няколко поколения. Социалната реакция закъсня 4 години. Днес над 44% от момчетата и момичетата на възраст под 25 години в Испания са безработни. Над 70% от тях са професионално много по-подготвени от своите родители. Повече от половината от късметлиите, започващи някъде работа, са били принудени да подпишат договори за няколко месеца. Неподновяеми.

Забележително е, че кръстник на разбунтуваните млади стана 94-годишният Стефан Хесел с неговото страстно Възмутете се!. Когато човек като Стефан Хесел призовава гражданите към мирен протест, това е сигнал от особен порядък. Роденият в Берлин през 1917 г. политик, дипломат, правозащитник и писател, е участник във френската съпротива по време на Втората световна война, концлагерист, избягал от Бухенвалд; единственият все още жив съавтор на Всеобщата Декларация за правата на човека.

Въведение към испанско издание на манифеста на Хесел написа Хосе Луис Сампедро. Предговорът започва с думите: Аз също съм роден през 1917 година. И аз също съм възмутен.

Хосе Луис Сампедро седи под козирката на павилион 97 – в парка Ретиро, където преди няколко дни приключи 70-ото издание на международния Панаир на книгата с обща стойност на продажбите за периода 27 май – 12 юни 7 950 000 евро. Павилион 97 е щандът на книжарница Рафаел Алберти, която представя последната книга на Сампедро – Квартет за един солист.

Романът разказва историята на възрастен професор, при когото отиват на посещение четирите елемента: земя, вода, въздух и огън, след обиколка в четири града – Томбукту, Женева, Венеция и Кносос. Притча, алегория, интелектуално завещание за следващите поколения, текст, написан от един от малцината съвременни визионери-мечтатели.

Десетки посетители са се наредили пред павилион 97 на опашка, чийто край не се вижда. Сампедро не просто подписва книгите си. Писателят раздава великодушни уроци по мъдрост и човечност, разпитва, не бърза, разглежда хората; до него има бележник и молив, от време на време записва нещо. Слухът му е силно намалял, съпругата му, писателката Олга Лукас, 30 години по-млада от него, съавтор на последната книга, и асистенти от книжарницата помагат, повтарят въпросите, сменят чашата с вода. Сампедро гледа внимателно, гледа, без да мигне, с прозрачното синьо на едни огромни очи. Останалото е кожа и кокали, високи метър и деведесет. …

Живеем в разпадащо се общество, в което човекът е изоставил себе си. Трябва да възродим идеята, че ние – хората, сме част от природата. Трябва да осъзнаем, че съществува алтернатива на капитализма. … Нашето време е епоха на варварщина. До неотдавна мислех, че това е трагедия. Сега мисля, че е криза при еволюцията от една система към друга. … Тези, които атакуват протеста, са хора от миналото. Онези на площадите са бъдещето. Движението ще продължи. Ако се налага и в катакомбите, както е било по времето на първите християни, но трябва да е ясно – няма връщане назад. …

България? … Замисля се. Бяхме говорили до този момент за негодуванието, за младите, за политиците : Всички управници са за боклука!, казва. Съгласявам се, естествено! Бяхме говорили за неща, които се асоциират с европейските претенции за модерност, за култура… И дали защото България минава някак в периферията на всичко това, след кратко мълчание Сампедро продължава, забил синия си поглед в мен:

– Изпитвам симпатия към този европейски народ, който не винаги е приеман така, както заслужава.

Разтваря отново корицата на Етруска усмивка – една от най-известните негови книги, която съм донесла за автограф, и добавя тези думи на първата страница.. – Сампедро днес няма повече да подписва…

Лола, собственичката на книжарница „Рафаел Алберти“, се извинява на хората зад мен. Гледам ги притеснено. На мен ми отне час и половина да стигна до Сампедро. Аз съм последната му “гостенка”. Тези отзад са чакали повече… Няколко души се приближават, снимат. На голям бял картон се чете: Много обичаме Сампедро.

Останалите бавно се разотиват. Не протестират. Ние продължаваме да говорим. Икономист, литератор, мислител, мечтател, мистик, Хосе Луис Сампедро се превърна в нещо като интелектуална референция за разбунтуваните испанци. За онези, които споделят неговото кредо: “Да въздигнеш парите като върховна цел, води до катастрофа”.

Протестът на хилядите мирни демонстранти, окупирали испанските площади, заснет от десетки телевизионни камери и стотици репортери, обиколи света и стана символ на катастрофата в Европа. Пуерта дел Сол в Мадрид и Площад Каталуния в Барселона бяха последвани от Лисабон, Париж, Атина, Виена, Хамбург, Берлин… Нарекоха онези, които в продължение на месец останаха да нощуват на площадите, анархисти, антикапиталисти, левичари, утописти. Имаше опити за омаловажане на случващото се. “Нито знаят откъде са тръгнали, нито знаят накъде вървят….”, “Дори не могат да формулират исканията си!”…

Важно, обаче, е не какво искат, а какво отхвърлят: една затворена политическа система – заложник, както никога досега, на натрупаната от финансовите институции икономическа власт. Самото множество – тези стотици хиляди на площадите – са симптом на тежко заболяване. И то не може да бъде сведено до любопитен епизод от съвремието.

Възмущението е само началото. Исканията за пряка демокрация са тътенът на един нов тип мобилизация на “децата на кризата”, които стояха дълго в инкубатора на собствения си индивидуализъм, встрани от политическата реалност, и осъмнаха без хоризонт, без бъдеще, без перспектива в остарелия вече дом на своите родители.

Сравняват протестите в Испания с революциите в арабския свят. Но онова, по което Пуерта дел Сол прилича на Площад Тахрир, според Фелипе Гонсалес (бившият испански премиер, който оглави Групата на мъдреците към ЕС), е, че в Египет се бореха, защото не можеха да гласуват, а в Испания – защото това, че гласуват, не води до нищо.

Сравняват май 2011-та с май 68-ма. Негодуващите испанци, обаче, твърде малко напомнят на разбунтуваните около Сорбоната: днес протестът е за смяна на системата, преди 40 години френските студенти искаха да я взривят. Мирният характер на испанската пролет е онази характеристика на протеста, която обикновените испанци най-високо оценяват.

В тази страна, в която десетки семейства все още търсят костите на своите близки, разпилени в безименните могили на Гражданската война, този детайл се оказва решаващ. Не само заради това, обаче, основанията на стотиците хиляди, които се настаниха в палатковите лагери, за да заявят своето възмущение от плутокрацията, от корупцията, от безработицата, от безпътицата, намериха широка подкрепа сред останалата част от населението.

Данните от изследване на общественото мнение, публикувани на 5 юни, сочат, че 66% от испанците симпатизират на негодуващите; 81% се солидаризират с основните искания на протестиращите, а 84% смятат, че въпросите, които манифестантите повдигат, засягат цялото общество, а не само част от него. 83% от анкетираните смятат, че от началото на световната икономическа криза светът и Испания се управляват не от правителствата, а от “пазарите”, каквото и да значи това . 90%(!) изразяват своето категорично недоволство от начина, по който са организирани политическите партии и настояват за дълбоки реформи, за да се чуе мнението на “народа”.

Всеобщо е убеждението, че както Социалистическата партия на досегашия премиер Хосе Луис Родригес Сапатеро, така и Народната партия на утрешния премиер Мариано Рахой, представляват единствено собствените си партийни интереси. В същото време огромното мнозинство от анкетираните смята, че протестът е само предупреждение за реалните проблеми в обществото, че гражданското неподчинение няма да прерасне в партия, нито ще се радикализира, и че не след дълго никой няма да си спомня за него.

Възможна ли е друга система? Каква? С какви средства? Каква е алтернативата, която 15-М предлага?… Според Антони Доменеч, философ, публицист, политически коментатор, въпросът е грешно зададен. Трябва да се запитаме точно обратното – има ли алтернатива на демократичното движение от 15 май?

Бъдещето? Участие в работни групи, асамблеи, комисии и дискусии, които да продължат обсъждането на реформите в изборния закон, механизмите за контрол на гражданите, борбата срещу корупцията и ефективното разделяне на властите. Как обаче да функционира “хоризонталната демокрация”, засега е неизвестно. Нито е ясно как да бъде отвоювано публичното пространство, което повечето от хората оставиха в ръцете на професионалните политици, свеждайки собственото си участие до периодично явяване пред урните без намеса в начина, по който едни хора твърдят, че управляват от името на други хора.

Ние сме нормални, обикновени хора. Хора като теб!…: хора, които стават сутрин и отиват да учат, да работят или да търсят работа, хора, които имат семейство и приятели. Хора, които работят тежко ден след ден, за да живеят и да осигурят по-добро бъдеще на тези около тях. Някои от нас се считат за прогресисти, други – за консерватори. Някои имат ясно определени идеологически схващания, други се считаме за аполитични….

Но всички ние сме загрижени и възмутени от политическата, икономическата и социалната панорама около нас. От корупцията на политиците, предприемачите, банкерите… От беззащитността на обикновения гражданин. Това положение причинява на всички ни ежедневни беди. Но ако се обединим, можем да го променим. Време е да се раздвижим, време е заедно да изградим по-добро общество.

Така започва манифестът на “възмутените”. И завършва: Заради това негодувам. Вярвам, че мога да го променя. Вярвам, че мога да помогна. Знам, че заедно можем. Излез с нас. Това е твое право.

От в. Култура

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.