Клептокрацията и пеликаните на българското кино
През 1665 г. Даниел Дефо написва “Чумата в Лисабон“. В нея той хронологично и безпристрастно описва епидемията. Проследява как рухват социалните връзки, как изчезва всичко онова, което определя обществото като уникален феномен, как човек за човека се превръща във вълк. Триста години по-късно Камю, по подобие на Дефо, написва друга знаменита книга – “Чумата “, в която разказва за чумната епидемия в един алжирски град през 30-те години на ХХ век. Новото при Камю е, че чумата придобива метафорично значение. Чума за обществото може да се окаже една глупава идея, една измамна религия или идеология.
Във Франция наричаха немските окупатори “кафява чума”. С разпадането на световната колониална система след войната избухна “зелената чума” – може би най-страшната от всички болести на обществото. Това е всъщност клептокрацията, възникнала от сливане на организираната престъпност с държавата и обществените институции. Две трети от света – Африка, Южна Америка, Южна Азия, живеят в условията на клептокрация. След падането на Берлинската стена зелената чума зарази Източна Европа и Русия.
И така, ние живеем по време на “чума”. Нашето общество е болно. Това е факт извън всяко съмнение и той мотивира идеи за реформи в българското кино.
Клептокрацията създаде митове за българското кино
Защо създаваме своите филми, за кого са предназначени? Единственият смисъл да се занимаваме с кино в съвременна България, според нас, е да се противопоставим на “чумата”. Да се борим, доколкото силите и талантите ни позволяват, тъй че тълпата самотни, мразещи се хора, които говорят български език, да се превърне в гражданско общество. Това е колосална задача! Нашето кино като част от обществото също е болно. То е парализирано от няколко мита, родени от клептокрацията.
Първият мит е, че сегашната система за производство на филми е демократична и ефективна. Поради политически предразсъдъци, некомпетентност, чиновническо безхаберие и най-вече в резултат на клептократичното влияние се установи сегашната производствена практика. Нейна същност е, че държавата субсидира 100 % от филмопроизводството (уникална практика в света), без да има какъвто и да е контрол върху това кой, как и защо харчи държавните пари. Продуцентите имат пълен, безотчетен контрол върху тях (сигурно някои ще възразят, че не е вярно, че те се отчитат пред НФЦ. Това е аргумент обаче само за хора, които са извън системата. Всеки, който е снимал през последните десетина години, знае как става това “отчитане“).
Статутът на своеволно, безконтролно харчене на държавни пари, който продуцентите имат, е безпрецедентен за една държава с пазарна икономика (поне на книга). Икономическата последица е, че бюджетите на филмите са гротескно надути. Средният бюджет на пълнометражен игрален филм вече надхвърля милион и половина лева. Тъкмо продуцентите “аргументирано“ доказват, че такава е цената за производство на среден филм, а институцията, която отпуска парите – НФЦ, приема твърденията им без никакви възражения.
През 2007–2008 г. заснех един игрален пълнометражен филм като сценарист и съпродуцент, “Малки разговори“. Най-общо казано, това е театрален филм – пет актьора и пет интериора с единство на време, място и действие. Бюджетът на филма беше един милион лева. За съжаление като съпродуцент имах пълномощия върху творческия процес, но никакъв достъп до финансите.
Като свободен продуцент в Канада, където живея, без никакви проблеми бих заснел същия сюжет за половин милион долара (като се има предвид, че средната заплата в Канада е десетина пъти по висока, отколкото в България). Това може да потвърди всеки, който има сведения за свободно продуцираното кино на запад.
От години пиша и говоря, че бюджетите на нашите филма са смехотворно раздути, че се харчат некомпетентно и недобросъвестно, че е недопустимо за услуги при реализацията да се плаща по европейски тарифи, след като надницата на работник-специалист в България е 30-40 лв, и хиляди квалифицирани работници стоят без работа.
Аргументът против мен беше, че това са тарифите – ако не платиш 700 евро на седмица за осветител, няма кино. На никой от опонентите ми (главно продуценти) не хрумва, че той самият би могъл да грабне прожекторчето и да го премести или собственоръчно да бута фартовата количка (както прави всеки свободен продуцент на запад) и по този начин да спести маса средства на продукцията.
Голяма част от така наречените “услуги“ могат лесно да се поемат от основния екип. Господа, не става дума за квантова механика. Много емоции и приказки изхабих по този въпрос, но за съжаление се оказа права една от най-зловещите мъдрости, които националният ни гений е родил – дума дупка не прави. Последица от тия неоправдано големи бюджети за отделен филм е, че с отпуснатите субсидии се правят само 5-6 филма годишно и огромна армия специалисти в областта на киното стои без работа.
Вторият мит е, че над 45 % от парите за българското кино идвали от Европа. Че бъдещето на нашето кино е в интеграцията с европейското – процес, който вече е започнал и се развива динамично. Този особено вреден мит се появи през последните няколко години, когато отделни, по- инициативни продуценти участваха в някои нискобюджетни европейски копродукции, предимно за телевизията.
Налага се да спомена общоизвестни факти, за което предварително се извинявам. Като членове на Обединена Европа ние имаме право да кандидатстваме за държавни субсидии за кино във всички европейски страни, но в секцията “копродукции”. Съществуват обаче стриктни правила и ограничения за финансирането на такива проекти. Тяхната цел е отпуснатите пари да отидат в граждани от съответната страна.
И най-важното, продуцентските права, правата на собственост върху филма са пропорционални на финансовото участие. А тъй като нашето финансово участие като правило е много скромно, чуждият продуцент държи тези права. В изключителни случаи нашето финансово участие е по-значително и тогава филмът се възприема като български с чуждо участие, но чуждото финансиране пак отива за чуждите граждани, участници в проекта, а не у нашего брата, окаяния български кинаджия.
Вярно, съществуват безброй фондове, фондации и програми на частни организации, срещат се и филантропи, които имат благородната цел да помогнат на културата и изкуството, но това са по-скоро благотворителни инициативи и става въпрос за много скромни суми. Несериозно е от тях да се очаква финансиране на филмов проект. Впрочем всички тези факти могат да се проверят с няколко кликвания в интернет. Най-важното е да се разбере от кинообщността, че никоя чужда държава не е загрижена за нашия хляб и не бива да си правим илюзии, че Европа ще ни извади от кризата.
Това обяснява и защо след всяко отлагане или спиране на държавните субсидии родното кино изпада в кома. Коопродукциите в най-добрия случай могат да бъдат форма за оцеляване на отделни български проекти, но не бива да се възприемат като решение на многобройните ни проблеми. По дефиниция и по същество българското кино е национален феномен. То ще се интегрира с европейското кино, когато България се интегрира в Европа икономически, политически и интелектуално. А горчивата истина е, че това ще стане след много поколения, ако въобще някога стане, независимо какво мислим за себе си и какво глаголят политиците ни.
Негледаеми филми – не за публиката, а за фестивали
Третият мит е, че съвременното българско кино се реализира главно по екраните на чуждестранните кинофестивали и това всъщност е неговото предназначение. Непрекъснато получавам съобщения от СБФД или чета заглавия в масмедиите – “нечуван триумф на българското кино“, “главозамайващ успех на български филм“,
“вулканични овации със сеизмични последствия предизвика български режисьор”. И когато прочета съобщението докрай, се оказва, че някой от новите български филми бил селекциониран за някаква програма на някакъв фестивал. Отначало мислех, че авторът на тези съобщения си прави майтап с мизерната ситуация, в която се намира българското кино. Но не, оказа се, че той (или тя) напълно сериозно ни “информират“ за събитие в културния живот на човечеството….
Неоспорим факт е, че главният критерий, по който се дават отличията и наградите за изкуство и литература в наше време (включително Нобеловите награди) е политически, не художествен. Филмовите фестивали рефлектират политическите проблеми, пристрастия и комплекси на страните, които ги финансират. А те не съвпадат с националните ни. Много са случаите, когато някой наш филм има “грандиозно завоевание” на чужд фестивал, а се приема хладно, дори враждебно от българската публика.
На ум ми идва “Обърната елха“ (б. р. – виж тук откъс). Този творчески безпомощен, нетърпимо маниерен и претенциозен филм също беше “зашеметяващо завоевание “ на родното ни кино. Присъствах на прожекцията му на поредния Варненски кинофестивал, когато публиката масово напускаше залата. Би трябвало организаторите или авторите на филма да спрат потока от хора: „Дами и господа, къде сте тръгнали, филмът е международен триумф на българското кино и струва само милион и половина!” (по думите на продуцентката).
Ние живеем в зоната на “чумата“. Големите фестивали са в обетованата, хуманната зона. За хората, живеещи там, ние сме социална екзотика, зверилница. Да, от общохуманни съображения те ще ни забележат, ще се трогнат, ще отронят някоя сълза, ще ни наградят. Зажаднелите за похвала и признание колеги от зоната на “чумата“ се борят да постигнат точно това – да привлекат вниманието им, да направят впечатление, да ги шашнат, ако могат. Ето защо техните филми имат естетиката на поръчкови произведения – този филм го правя за този фестивал, онзи филм – за онзи фестивал. Такава “естетика“ ограничава творческата свобода, принизява художествените критерии, накърнява достойнството на авторите й. Тя е свидетелство за провинциализъм и комплекс за малоценност.
Най-сигурната гаранция, че ще бъдем забелязани и оценени по фестивалите е, ако стане нещо неконтролируемо у нас (да пази Господ!) и се изколим по площадите. Колегата, който ще има шанс да фиксира тези събития, ще обере всички “палми“, “мечки” и “слонове” по фестивалите. Но не е ли по-добре да не доживеем този “нов, главозамайващ триумф“ на родното ни кино? Истинското признание на българското кино ще дойде не с някоя фестивална статуетка, а единствено от родната ни публика. И това ще стане, когато то заеме подобаващото му се място в общественото съзнание, когато се превърне в оръжие в битката със “зелената чума“.
Четвъртият мит е, че българското кино ще си върне зрителите в киносалоните. Зрителският успех на 2-3 филма напоследък актуализира този мит. Това може би е най-голямата заблуда, от която страдаме. Киното като масмедия претърпя няколко революции от златното време на Холивуд – 30-те–40-те години на миналия век, когато във всеки квартал имаше по няколко киносалона и киното беше най-евтиното и масово народно развлечение (така беше и у нас до 1989 г.).
Наивно е да се разчита на успех с „Дзифт“ в мола
Телевизията, интернет, електронните игри драстично промениха нещата. За да оцелее, киното влезе в моловете. Там има и много други развлечения – ресторанти, барове, бутици, и киното установи симбиоза с тях, за да продължи съществуването си. Това се случи със закъснение от 30-40 години и в България. Носталгията ни по кварталните кинотеатри е разбираема, но безплодна. Живеем в друга епоха.
Посещението на кино в наше време има друго място и стойност. Преди всичко то вече е скъпо, празнично удоволствие. Настроението на хората, които са дръзнали да си го позволят, е приповдигнато, бих казал – карнавално, доколкото това е възможно в “зелената зона“, разбира се. Билетът за кино в мола струва десет лева. За да си позволи това удоволствие, едно средно, четиричленно семейство, трябва да плати 40 лева само за билетите. Като се прибавят пастичките и количките за децата и жената, биричката за отеца, сумата става двойна. Да не забравяме, че средната заплата у нас е 500-600 лева.
Та как можем да си представим, че човек ще изхарчи 15-20 % от месечния си доход, за да отиде на кино със семейството си и се “наслади“ на черната като дзифт неоекспресионистична картина на първите, най-мрачни години на комунизма след войната, да послуша метафизични разсъждения за злото в човека („Дзифт” ) или пък да се “развлече” от реалистичния, на места натуралистичен разказ за обхванат от бесовски страсти тъмен балкански субект, който зверски е заклал брат си и опитва да се измъкне от правосъдието (“Следствие”)?
Искам да уточня, че и двата споменати филми имат безспорни художествени достойнства и ми харесват. Нещо повече, те трасират най- верния, според мен, път, по-който нашето кино трябва да върви в битката си със зелената чума. Но да се показват такива произведения в моловете е нелепо, смешно. Телевизията е единственото място, където подобни филми могат да се представят, да стигнат до публиката. Знае се, че един и същ сюжет е от три до пет пъти по-евтин, когато се реализира за телевизията. Това е още един аргумент да се ориентираме към малкия екран. Просто трябва да забравим, че съвременното българско кино, пък и европейското, има шанс да нямери място в киносалоните. Ясно е кои са босовете там. Ние там нямаме място. “Малко “у”, недей се бута! Там са само главни “У”-та” – както казва Валери Петров.
Може би като успокоение и с известно злорадство трябва да приемем факта, че и киното в моловете води отчаяна борба за оцеляване (поне в Щатите и Канада ). Електронните игри отнеха най-голямата му публика – тийнейджърите. Ако опитате последното поколение електронни игри, в които всяко движение на тялото ти рефлектира на екрана и ти си главният герой на история, развиваща се в зависимост от бързината на реакцията и находчивостта ти, ще разберете защо големите продуценти на екшъни в Холивуд са загрижени за бъдещето на професията си.
По-добре 15-20 филма с нисък бюджет, отколкото 5-6 по за 1,5 млн. лв.
Освен изброените митове, в нашето кино битуват още много, по-малки, но сега няма да се занимавам с тях, защото ще се окаже, че сме сътворили повече митове от древните гърци.
Алтернативното кино е противоотрова на описаните по-горе четири главни мита в нашата киносубкултура. Състои се в създаването, по-скоро, в завръщането към нискобюджетно кино, директно насочено към актуалните социални и политически проблеми на нацията. Кино, което казва истината по-ярко, по-емоционално, по-гръмогласно от другите масмедии и чиято пазарна стратегия е телевизията. В нашето кино има вече достойни примери – “Източни пиеси“, “Дзифт“, “Следствие “, някои от новопоявилите се филми на младите.
Нискобюджетното кино е ключът към реформата. Казано още по-просто, вместо да се произвеждат годишно 5-6 филма с бюджет от милион и половина, да се произвеждат 15-20 с бюджет 300 до 500 хиляди. Тук трябва да направя една уговорка. Политиката е изкуство на възможното. Не е възможно да искаме повече пари от държавата и в същото време да признаем официално, че бюджетите са безсъвестно раздути. Според настоящия закон държавната субсидия се изчислява на базата на няколко средни бюджета.
Затова реформата, за която се борим, е на филмите да се отпускат не 80-100 %, а 30-35 % от същите тези “средностатистически“ бюджети. Това ще звучи много по-приемливо от политическа гледна точка, защото ще свидетелства, че ние също правим усилия да съберем нужния бюджет. Доколко наистина ще го правим, ще зависи от амбицията и способностите на продуцентите.
На пръв идеята е проста, ясна и лесна за възприемане. Но в действителност не е така. Тази идея е провокативна. Тя ще раздели отново кинообщността на две нетолерантни една към друга групи. Тези, които нямат шанс да снимат при сегашната конюнктура (това е голяма, но безправна група, маргиналите, както ги наричате), и тези, които са си осигурили възможност да оперират в днешни условия (това е много малка, но социално адаптивна, силна група; ще ги наричам аристократите). В това разделение се крие потенциална конфронтация.
Да проявим добра воля и здрав смисъл, да направим първата крачка към цивилизовано, гражданско общество. Разбира се, това се отнася преди всичко за „аристократите”.
Зелената чума замени солидарността с егоизъм, взаимопомощта с предателство. Поради предателство ние загубихме Киноцентъра, статута си на важна масмедия, разпаднахме се на враждуващи гилдийки и съюзчета. Създадохме система за селекциониране и финансиране на кинопроектите, типична за клептокрацията, когато малка групичка хора снимат филм след филм, а мнозинството стои без работа от десетилетия.
Благодарение на предателствата, дори сега, когато киното отчаяно се бори за държавна подкрепа, някои от водачите на общото недоволство, всъщност лъжепатриоти, си “плетат кошничката”, за да бъдат отново най-облагодетелствани при евентуалното разпределение на средства за киното. Това е толкова жалко…
Между алтруизма и Жоро Пеликана
Какво всъщност е алтруизмът? Не е ли той ирационално, илюзорно чувство, което не се среща в природата, а само човек с пълен тумбак може рядко да изпита? С този проблем се е сблъскал и Дарвин. В неговата еволюционна теория няма място за алтруизма. Организъм, който го притежава, има по- малък шанс да оцелее.
Не, като че ли има някаква надежда! Наскоро ми попадна една книга на руския зоолог Пьотър Кропоткин, за съжаление в превод – Mutual Aid – a Factor in Evolution (Взаимопомощта – фактор в еволюцията, 1902 г. ). Това е същият Кропоткин, който по-късно става известен повече като анархист, отколкото като зоолог. В книгата си той документира много случаи на взаимопомощ и солидарност в животинския свят. Например пеликаните ловят риба, като се събират и образуват с телата и крилете си жива мрежа и така изтикват рибата в плитчините. В отделни моменти пред всяка птица гъмжи от риба, не тя не напуска мястото си в живата мрежа, за да плюска, докато общата цел не е постигната. Разбирате “тънкия” ми намек, нали?…
Като стана дума за пеликани… В началото на 70-те, когато работех в Българска телевизия, имах един колега, електротехник, с прякор Жоро Пеликана. Прибирайки се късно през нощта, Жоро минал край Зоологическата градина и видял на тротоара… един жив пеликан. Без да се колебае, той го завил с палтото си и го отнесъл вкъщи. Със злополучния пеликан беглец Жоро спретнал обилна гощавка, на която поканил само близки роднини.
Но бдителното око на съседите фиксирало на другия ден в боклукчийската кофа яки кости и огромен клюн, който не може да се идентифицира с никоя домашна птица по нашите земи. Позвънили в милицията. Оттук започнали патилата на Жоро. Месеци трябвало да се разкайва, да плаче, да моли за прошка на всевъзможни инстанции и да плаща глоби за ощетяване на общественото благо, Зоологическата градина. Най-лошото било, че скандалът имал и политически нюанс – как така сътрудник на Националната телевизия, важен идеологически институт, си дояжда с пеликани!?
В нашето многострадално кино социалнопсихологическият модел “Жоро Пеликана” е добре познат. Да, в киното има много суета, маниащина, глупотия. Не мога да си представя човек, гледащ сериозно на света и себе си, който е решил да се занимава с кино, просто защото обича киното. За моето поколение (бейбибумърс) киното беше изпълнение на граждански, на морален дълг. Ние вярвахме, може би наивно, че чрез него допринасяме за демократизирането, за хуманизирането, ако щете, на обществото. Вярвахме, че целта му е да направи хората по-разумни, по- добри. Слава Богу, тази вяра е още жива в много мои колеги и приятели.
Следвоенното поколение преживяхме страшни неща. Най-хубавата част от живота ни мина в общество, в което фуражките (явни и скрити) бяха повече от редовите граждани и ни управлявяха хора с интелигентността на шимпанзета. След това историята ги отнесе, рухна тоталитаризмът, но дойде по-лошото – зелената чума. Свирепи, безпощадни политици-престъпници, чието място е в затвора, ни третират като хора с понижени умствени възможности. Ние живеем с нищожни пенсийки, в дълбока мизерия като героите на Бекет и като тях чакаме да дойде Годо и ни връчи камерата: нà, снимайте! Да ни даде последен шанс, за да покажем, че и ние сме хора, че имаме достойнство, че сме мислещи, творчески личности.
Сега сме изправени пред алтернативата да се откажем въобще от професията си, от всяка надежда, че можем да направим нещо, или да променим реалността в киното, наложена от зелената чума. Да променим битието си. Да напишем отново прочутата пиеса на Бекет и тя да звучи така: действие първо, акт първи – влиза Годо!
Предстои да се избере ново ръководство на НФЦ. Сега е времето да заявим нашето недоволство, нашите проблеми и идеи за решаването им. Публиката очаква да чуе от нас не само че искаме пари за киното, но и че правим сериозни усилия да го реформираме. Това ще е нашият подарък на младите – шансът да правят кино, да имат това, което ни бе отнето.
Предстои ни избор между солидарността и егоизма, между толерантността и нетърпимостта, между пеликаните и Жоро Пеликана. От вашия избор зависи дали Съюзът за алтернативно кино ще просъществува и направи реформи , или ще умре в зародиша си. Името на нашия съюз е “Шанс”. Това име казва достатъчно!
––––––––––-
* Авторът живее в Канада от 1985 г. Бил е сценарист на игралните филми “Трампа” (режисьор Георги Дюлгеров, 1978 г..) и “Комбина” (режисьор Никола Рударов, 1982 г.), сценарист и продуцент на “Малки разговори” (режисьор Владимир Краев, 2007 г.) и др. Заглавията са на e-vestnik.