Как се снима игрален филм с „Канон“ 7D и Миленита?

Синът на Константин Коцев разказва за баща си и за игралния си дебют – „Лора от сутрин до вечер“

Димитър Коцев – Шошо е син на известният актьор Константин Коцев. Снимка: Архив на продукцията

Режисьорът Димитър Коцев-Шошо е роден през 1971 година, син е на българския актьор Константин Коцев. В момента на екраните върви дебютният му игрален филм „Лора от сутрин до вечер” с певицата Миленита в главната роля и с участие на непрофесионални актьори.

Димитър Коцев-Шошо  завършва английска филология в Софийския университет и кино и телевизионна режисура в НАТФИЗ. Бил е режисьор на предаванията “Каналето”, “Другата България”, реклами.  В настоящето продължава да прави реклами и работи върху документалeн филм. Има десетгодишна дъщеря и осемгодишен си син.

Градската история за красивата млада Лора, чийто живот се преобръща заради фантастично събитие, предизвика спонтанен интерес с няколко неща. Сред тях е решението филмът да се заснеме с вид фотоапарат, скромният бюджет и участието на певицата Миленита.

– “Лора от сутрин до вечер” е заснет с фотоапарат. Това най-вече на вид авангардизъм ли се дължи, или на липсата на средства?

– Всички независими филми започват с непреодолими пречки, които преодоляват. В случая този фотоапарат беше част от решението. Но много относително е да се нарече фотоапарат, защото с този „Канон“ 7D се снимат филми в Щатите, тоест той се ползва като кинокамера и има много предимства, свързани с постановъчната част на филма. Когато се снима на локации, в които нямаме възможност да променяме неща, декори, така решаваме голяма част от проблемите си – с подобно малко снимачно тяло.

Димитър Коцев обсъжда сцена от филма с Миленита, която играе главната роля. Снимка: Архив на продукцията

– Много по-икономично ли излезе снимането по този начин, отколкото с камера?

– Ами да, но не е само въпрос на пари, по-скоро на удобство на снимане. Резултатът, който виждате по кината, по много малко неща отстъпва на неща, заснети с кинолента, така че особено в нашия случай това не беше голям недостатък, дори е предимство.

– Това е дебютът ви за пълнометражен игрален филм, както и за сценарий за филм. Трудно ли е да се прескочи от телевизия към кино?

– Много реклами снимах през годините, те ми дадоха възможност да не ръждясвам. И късометражни филми също (б. а. – “Шопинг” на Димитър Коцев беше финалист на конкурса за късометражни филми “Джеймисън” тази година). Но много бяха трудностите. Най-голяма трудност беше да си кажа “Хайде!”. Знаех, че кажа ли го на всички ангажирали се да ми помогнат, вече няма как да се откажа.

– Как се стигна от идеята до готовия филм?

– Романът, който излезе преди осем години, беше началото. Колеги ми казаха, че от него става филм. Аз започнах да се замислям, казах си “Я да видя!”. Работата почна отпреди седем години, но това не беше непрестанен труд – имаше застой, търсихме пари, кандидатстваме в НФЦ, БНТ… пари не идваха. И така, минаха години, аз все още имах илюзията, че някак ще намеря пари. В един момент осъзнах, че това няма да се случи и някак на инат, с рогата напред, си казах: “Това няма значение, какво другите мислят, аз ще го направя този филм”. И миналата година февруари беше моментът, в който скочих. Казах на себе си и на другите, че се хвърляме с главата напред. Веднъж тръгнали, в психологически план беше по-лесно.

– В крайна сметка колко струваше филмът?

– Този въпрос много често ми го задават. Аз, честно казано, на моменти почвам да съжалявам за това, което казвам. Не за друго, а защото ми се струва, че хората си мислят, че като са похарчени 10 хиляди лева в брой за филма, той струва толкова. Не, той струва много повече. Той струва труда на много хора, които са високоплатени професионалисти и просто са се навили да правят това без пари заради идеята. Ако трябва да им се плаща, щеше да струва 300-400 хиляди лева.

http://www.youtube.com/watch?v=ecSs1ZbZpgQ

– И успяхте да направите игрален филм по този начин?

– Най-щастливите моменти бяха първите прожекции, когато видях пълни салони, хора, които се радват на филма, смеят се там, където съм искал да се смеят, внимават, където съм искал да внимават в действието. Това са неща, които на пръв поглед са даденост за един филм, но… Гледал съм много филми, на които хората си гледат часовниците, сещат се за хиляди свои неща… Когато видях, че хората дишат с филма, бях страхотно щастлив. Още по-щастлив бях когато, излизайки от салона, виждах че са усмихнати и смятат, че това, което са платили да гледат, си струва.

– Това дори не е нискобюджетен, а “небюджетен” филм.

– Предпочитам винаги да гледам на това, което правя без да мисля, че правя нещо невероятно. Нагледал съм се на хора, които казват:” Моят филм е невероятно събитие”. И гледаш, и казваш: “Да бе, филм е, ама…”. Струва ми се, че колкото по-скромно човек предлага труда си, толкова по-добре би бил възприет.

– Миленита в ролята на Лора беше ли задължителна предпоставка за успеха на филма?

– Тя изнася действието на раменете си. Миленита изобщо е изключително интересно лице за българското кино и телевизия. Имах късмета да попадна на нея чрез приятели, които ми подсказаха, че тя може да е Лора, след като бяха чели книгата. Тя беше поизчезнала от медийното пространство 3-4 години, роди две деца. Запознаха ни и реших да опитам.

Димитър Коцев – Шошо и операторът гледат кадър по време на снимките. Снимка: Архив на продукцията

– Как влезе тя в ролята?

– Не си спомням да е имала затруднения. А все пак това, което на хората им изглежда лесно, което тя прави за филма, всъщност никак не е. Защото тя не е Лора, а отделен човек, със свой характер, с различна чувствителност от тази на Лора. Но тя е много мислещ творец, който не разчита, че просто ще застане пред камерата, подготвяше се много старателно за всяка сцена. Говорихме за всяка ситуация във филма.

– Кое е най-важното за вас при изпълнението на роля?

– За мен най-важното беше да се държи естествено. Кошмарът ми е да гледам филми, от които ти става неудобно заради героите, знаеш, че хората не се държат така. Има една недобра тенденция в българското кино, която е добре известна, не говоря аз пръв за нея. Големият плюс не само на Миленита, но и на другите непрофесионални актьори във филма, е че не са учили в НАТФИЗ как да рецитират репликите си, да ги разчленяват  и когато им излязат от устата, да са различни от нормалното.

– А каква е идеята в документалния филм, който подготвяте?

– Той е по автобиографията “Следеният човек” на драматурга и режисьор Веселин Бранев. Реших да я купя от интерес, защото ми е преподавател. Взех я аз вечерта към осем, и си казах: “Я да видя какво става”. И я завърших към шест сутринта…Тя е сред най-хубавите книги, които съм чел. В нея той разказва за живота си на “следен човек”. Той разбира, че по време на творческия си и жизнен път е следен от Държавна сигурност през цялото време. Нещата, които е мислил за причини за случващото се, се оказват други. Дори се оказва, че братът на жена му, с който всяка вечер са хапвали заедно, на другия ден е пишел доклади какво са си говорили. Веселин Бранев е от десет години в Канада. Обадих  му се и го попитах иска ли да направим филм по книгата, и той се съгласи. Преди две години започнахме снимки. “Лора” прекъсна някак проекта.

Тези сериозни теми са част от възможността да бъдем несериозни в живота. За да мога да правя “Лора от сутрин до вечер”, това е защото са минали 20 години от комунизма. Първо, тогава изобщо нямаше някой да ми позволи сам да се хвърля да правя, каквото си искам, да събирам хора. Така че тези два филма са свързани. Много ми се иска хората на една възраст, гледали “Лора”, да гледат и документалния филм.

Димитър Коцев и Миленита по време на снимки. Снимка: Архив на продукцията

– Мислите ли, че въпреки таланта си и славата си, баща ви е имал ограничения на свободата  – на изява или на друг вид. Бил ли е в определена степен „следен човек“? Имате ли наблюдения?

– Смятам, че всеки има огромни ограничения на свободата си при комунизма, защото самата система се основава на идеята, че група от хора налага силово на всички други групи от хора своето виждане за света. И баща ми, като всеки друг в онези години беше контролиран от системата. Един пример: Майка ми почина през 86-та и той искаше да заведе мен и сестра ми в Австрия при нейна близка приятелка, за да се разсеем от гадостите, през които бяхме минали. И един генерал от МВР пита баща ми: „Ама защо ви е да ходите в Австрия?“ Баща ми му казва: „Да попътуваме, да видим Алпите…“ Генералът: „Че какво ще им гледате на Алпите? Я какви планини си имаме тук! Идете в Пирин – по-хубаво е от Алпите!“ И ни отказаха изходна виза, без която в онези години не можеше да се напуска страната.

– Как ви е повлиял баща ви?

– Всичко, което съм извлякъл за себе си от него, от работата му, са били лично усилие и внимание към това, което той прави. От тези наблюдения разбрах, че няма лесен начин да бъдеш добър в това, което правиш. Дори и най-добрият футболист трябва да тренира, за да е добър, той може да е надарен, но ако не тренира, няма да е най-добрият.

– Какво му коствало това?

– Баща ми беше мислещ актьор, има немислещи актьори, които карат по най-малкото съпротивление, докато той беше човек, който работеше и мислеше много върху ролите си. И най-голямото нещо, на което ме е учил, е да не се поддавам на съвети, влияния, и колкото по-малко се взирам в това какво правят другите, толкова по-добре. Просто трябва да си вървиш по своя път Той никога не ми е давал лично съвет, примерно да каже, “Шошо, ела сега тук, да ти обясня как се правят роли, филм.”. По-скоро, когато съм правил нещо, е казвал:” Да, приятно е, харесва ми”. Това е другият начин да се научиш, да видиш, че трябва сам да спечелиш вниманието на хората, не да очакваш, че ще дойде от само себе си.
Много неща съм научил от него. Научил съм как се обича. Че няма нищо неудобно в това, нищо немъжко да обичаш– жена, деца, приятели, роднини. И да ги обичаш все едно се виждате за последно, защото наистина никой не знае кога ще е за последно. Това е нещо, което в нашето патриархално общество често се отбягва. То се отразява по много начини в отношенията.

– В този ред на мисли, какво е мнението ви за нашумялото изрисуване на Паметника на съветската армия?

– Това е гениален начин да се говори за това, гениална провокация за това какъв е този паметник, на кого, какво е направил този човек с шмайзера за мен и за вас, за всички тук? Лошо ли е направил, поканен ли е дошъл, като е дошъл непоканен, какво е правил? Това са толкова много въпроси, и ако едно по-младо поколение не види тази провокация, то няма дори да си ги зададе. Затова съм страхотен почитател на това, което направиха. Защото много млади хора си казаха:” Добре бе, чакай сега, вярно, защо?”, “Каква е тази съветска армия?”, Какво е направила?”. Неща, които ще се разказват. На Русия, когато й е изгодно, поставя знак за равенство със Съветския съюз, когато не е изгодно, си е нова държава. Тъй като ние сме близо до тях, всички тези неща ни влияят. Аз не казвам това като някакъв див русофоб, а защото е нормално. Ако живееш в Панама, нормално е да не понасяш САЩ, защото ти се навират във вътрешната политика. По същия начин ние сме в зоната на влияние на Русия и трябва да говорим за това, както правят Чехия, Полша, всички по-приятни за живеене държави.

– Как бихте определили жанра на това, което ни се случва в това общество?

– В живота има много сценарии, те се преплитат като радиостанции. Ако си черноглед, ще търсиш мрачни истории. Ако си с друга настройка, ще видиш, че все по-малко деца живеят в социални домове, все повече хора не се притесняват да осиновяват деца. Така че зависи от зрителите. Всеки си следи неговия филм. От филма, който аз гледам, хората излизат по-скоро усмихнати, отколкото съсипани от живота. Дори и когато в крайна сметка финалът е ясен. Поне на този филм финалът е ясен (смях). Зависи преди това какво правиш.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.