Десет години война в Афганистан, нищо не е ясно
Асошиейтед прес
Вече десет години, откакто рухнаха кулите близнаци, САЩ воюват в далечна страна – с надеждата, както твърдят те, да защитят американските интереси и да спасят света от тероризма. Сега, когато президентът Барак Обама планира до до 2014 г. да сложи край на американските бойни операции в Афганистан, въпросът остава все така неясен: Какво се случи там?
Имаше победи, имаше и поражения. Загинаха над 1522-ма американски военнослужещи. Говореше се за по-стабилен и по-сигурен Афганистан, а често фактите сочеха обратното. Отношенията между президента на Афганистан и САЩ са сложни, и с една дума, трудно е историята от последното десетилетие да се събере в едно единствено кратко обобщение.
Което не е изненадващо. През повече от 30-те години на войни в Афганистан рядко е имало яснота. Невинаги може да се каже кой на коя страна е, а понякога хората воюват и за двете страни. Конвенционалните сражения са нещо обичайно, както и партизанската война. Вчерашният враг е днешен съюзник. Утре отново става враг.
Хиляди афганистанци умират в конфликт, който започна с целта да ги освободи от Ал Каида, чиито лидери се крият най-вече в Пакистан – поне на думи съюзник на САЩ.
Американската глава в история на войните в Афганистан върви към края си. Президентът Барак Обама заяви, че ще изтегли една трета от почти стоте хиляди американски войници до следващото лято и ще прекрати бойните операции най-късно до 2014 г. – със или без дори подобие на траен успех.
Доста работа остава недовършена дори и след почти десетилетие на война и милиарди долари финансова помощ. Въпреки че са отслабени, бунтовниците все още контролират големи части от страната и е почти невъзможно да се пропътува сигурно разстоянието от столицата Кабул до южния град Кандахар.
Усилията да се установи ефективно управление, особено на местно ниво, са постигнали в най-добрия случай ограничен успех. Собствените сили за сигурност на Афганистан остават неспособни самостоятелно да защитят страната си. И едва 2000 от наброяващите според различни оценки между 25 000 и 40 000 бунтовници са се присъединили към прехвалената програма за реинтеграция в обществото.
Обявявайки графика за изтегляне, Обама спомена за създаване на партньорство с афганистанския народ, което да трае дълго след като и последният американски военнослужещ си е заминал. Думите му целяха да уверят афганистанците, че Америка няма да ги изостави.
Това обещание напомня за уверенията на Съветския съюз към неговите афганистански клиенти, когато, подобно на британците век по-рано, руснаците заключиха, че войната в Афганистан не си струва жертвите и средстата и се оттеглиха през 1989 г.
Москва остави след себе си приятелски настроено правителство и добре въоръжена афганистанска армия. Три години по-късно това правителство рухна, армията се разпадна, а страната отново затъна във война.
Америка навлезе в Афганистан през октомври 2001 г., за да нанесе удар на Ал Каида след атентатите от 11 септември в САЩ. Друга цел беше да бъдат отстранени и управляващите талибани, които се родиха от хаоса след съветското поражение, както и Осама бен Ладен и неговата мрежа.
Талибаните бяха победени с относителна лекота от американската въздушна мощ и сухопътните сили, осигурени от милициите, противници на твърдолинейното ислямистко движение. САЩ и техните партньори създадоха правителство в Кабул, полагайки основите за провеждане на демократични избори. Но администрацията на Буш пренасочи своето внимание и ресурси към Ирак и нова война – за свалянето от власт на Саддам Хюсеин.
Изправен пред огромно предизвикателство и разполагайки с ограничени ресурси, афганистанският президент Хамид Карзай се обърна за подкрепа към милициите и военните командири, които Вашингтон беше използвал, за да прогони талибаните. По този начин новото правителство затъна в блатото на корупцията и протежирането, отваряйки пътя за възраждане на талибаните. Към 2006 г. страната се оказа изправена пред пълномащабен бунт.
Старите съюзи се променяха постоянно. Човекът, поканил Бен Ладен в Афганистан, сега е в парламента и приближен на Карзай. Военният командир, който помогна за спасяването на Карзай от боевете в Кабул през 90-те години, сега оглавява една от главните бунтовнически групи, воюващи срещу правителството.
Обама пое президентския пост с обещанието да фокусира вниманието върху конфликта в Афганистан, който той определи като „война по небходимост“, за разлика от този в Ирак, който е „война по избор“. Той удвои числеността на американските сили в Афганистан и през декември 2009 г. изпрати още тридесет хиляди войници в опит да бъде спряно настъплението на талибаните. По този начин Обама на практика промени характера на войната. Неговите командири прилагаха стратегията за борба с бунтовници, която постигна някакъв успех в Ирак, допълваща военната мощ с отделни масирани офанзиви за изтласкване на бунтовниците от техните бази, за да могат местните власти да изградят система от услуги и институции и да спечелят лоялността на хората.
Военните винаги са знаели, че във войната никога няма да има победител. Вместо това те се надяваха да положат необходимите основи, за да може процесът на помирение и реинтеграция да насърчи бунтовниците отново да станат част от афганистанското общество.
Инвестицията обаче се оказа твърде голяма за американското общество, уморено от войната и борещо се с икономическите трудности като загуба на работни места и нарастващ дефицит.
Дори и след намаляване на военното присъствие, САЩ пак ще бъдат изправени пред огромни разходи, ако се придържат към плана на Обама. Изграждането и финансирането на 300-хилядна афганистанска армия и полиция ще струва според оценките между 6 и 8 милиарда долара годишно дори и след 2014 г. САЩ вече платиха 22 милиарда долара през 2009 и 2010 г., за обучение и въоръжаване на афганистанците.
Дилемата е че без такава инвестиция в Афганистан отново може да избухне гражданска война както преди 22 години, когато се изтеглиха съветските войски. Предотвратяването на това ще изисква не само силни сили за сигурност, но и споразумение за подялба на властта между многобройните етнически групи, включително и пущуните, от които талибаните черпят сили.
В Афганистан етническият конфликт лежи в основта на цикъла от войни, започнал в началото на 70-те, когато клика с леви убеждения свали монархията и се опита да наложи социалистическо светско правителство на едно дълбоко религиозно и консервативно общество, базирано на племенна основа.
Различните етнически групи се обединиха, за да се бият със съветските войски, които нахлуха през декември 1979 г., за да защитят лявото правителство. Дългогодишният конфликт обаче изостри различията между пущуните, които съставляват 40 процента от населението, и таджиките, узбеките и хазарите – другите етнически групи, живеещи в Централен и Северен Афганистан. Талибаните влязоха в Кабул през септември 1996 г., но не успяха да завладеят цялата страна.
Северният съюз на таджикски, узбекски и хазарски военни командири се присъедини към американските войски през 2001 г. за свалянето на режима на талибаните. Тези лица заеха влиятелни позиции в правителството. Сега, когато дните на чуждестранните сили са преброени, Карзай протяга ръка на талибаните – процес, подкрепян негласно от Вашингтон. Тези опити разтревожиха мнозина таджикски, узбекски и хазарски политици, които се страхуват, че Карзай ще даде прекалено много власт на своите пущунски съплеменници.
„Той сменя врагове с приятели, смесва приятели и врагове и обърква нацията“, казва Абдула Абдула, таджикски лидер, който беше победен от Карзай на президентските избори през 2009 г. „Това лишава страната ни от най-голямата й сила, а именно волята и силата на нашия народ. Народът е объркан, лишен от права и се възмущава“, твърди той. Изявлението на Обама за намаляване на военното присъствие засили много от тези опасения.
Има опасения, че обявеното изтегляне върви паралелно с възможна сделка за подялба на властта с талибаните, която може да бъде сключена през това време. За афганистанците това беше началото на края на световната подкрепа за Афганистан, за трети път след 1989 г. и гражданските войни между различните фракции през 90-те“, писа наскоро в списание „Форин полиси“ Томас Рутиг, съдиректор и старши анализатор от Мрежата на афганистанските анализатори, базиран в Кабул мозъчен тръст,
При наличието на такъв сложен етнически и политически пейзаж, малцина вярват, че Афганистан ще се радва на мир в близко бъдеще. Оптимистите се надяват, че равнището на насилието може да бъде намалено, а боевете да бъдат ограничени до малки зони из страната.
„Смятам, че въпреки всичко ще има оптимистичен, обнадеждаващ изход, при който отделни гнезда на бунт ще се запазят след 2014 г., но с времето ще бъдат ограничени и, надявам се, ликвидирани от самите афганистанци. За нас ключът е да не допусне да се развият големи бунтовнически убежища. Аз съм оптимист“, казва Майкъл О’Ханлън, експерт по международна политика от института „Брукингс“.
Песимистите, включително мнозина афганистанци, се страхуват, че щом чуждестранните войски си тръгнат, страната ще бъде облхваната от нова гражданска война.
Губернаторът на провинция Кундуз, Мохамед Ануар Джигдалик заяви, че неговите сънародници от Севера вече се въоръжават отново, убедени, че „талибаните идват да ги завладеят с оръжие“. Цял Афганистан би приветствал помирението, но хората се страхуват и се въоръжават“, каза той.
БТА