Модерно ли е политическото убийство?

в. Вашингтон пост

Настина ли САЩ се опитват да ликвидират Муамар Кадафи? Не, поне официално. За да не бъркаме нещата, трябва да уточним, че САЩ подкрепя мисията на НАТО за защита на цивилното население в Либия от частите на Кадафи. Изтребители на НАТО бомбардират центровете за командване и контрол на правителствените части. Но САЩ плащат над една пета от разходите на НАТО и осигуряват част от високотехнологичното разузнавателно оборудване, което се използва при бомбардировките.

Ако Кадафи бъде убит при някой от тези удари, Америка много трудно ще успее да убеди света, че не Кадафи е бил мишена. Президентът Обама никога няма да си позволи да бъде толкова груб, че да каже „искам го жив или мъртъв“. Пред Конгреса той заяви, че няма намерение да използва американските военни като инструмент за ликвидирането на Кадафи. Но давайки да се разбере, че настоява за промяна на режима, и осигурявайки подкрепа за ударите на НАТО, той косвено поема и отговорност за евентуалното убийство на един държавен глава.

За американски президент това не е малка крачка. И въпреки това и в медиите, и в Конгреса почти нямаше дебати на тема „политическо убийство“. А трябваше да има такъв дебат. Заслужава си да погледнем назад към историята на политическите убийства и да си зададем въпроса дали президентът и Конгресът наистина искат САЩ да подкрепи опитите да бъдат ликвидирани държавни глави, дори когато са толкова откачени, колкото е Кадафи. Дори ако оставим моралната страна на нещата настрана, едно политическо убийство винаги води до нестабилност и винаги предизвиква ответна реакция.

На Запад политическите убийства бяха често използван инструмент до края на 18-и век. Именно в този период националните държави направиха крачка назад. Според правилата на войната, макар страните да са в състояние на война една с друга, държавните глави трябва да бъдат защитавани. През 1789 г. Томас Джеферсън тогава все още бъдещ трети президент на САЩ писа в писмо до Джеймс Медисън бъдещия четвърти президент на САЩ : „Убийства, отрова, лъжесвидетелстване… Всичко това са били законни принципи през тъмните векове между съвременната и древната цивилизация, но експлодираха и бяха третирани с ужас едва през осемнайсети век.“

През 1938 г. британското правителство отхвърли предложението на своя военен аташе в Берлин да ликвидира Адолф Хитлер с аргумента, че това нямало да бъде „спортсменско“. И чак до края на 1944 г. британското правителство не можа да намери единна позиция по план на командването на частите за специални операции за ликвидиране на нацисткия лидер.

Професор Уорд Томас, преподавател в Колежа на Светия кръст, пише в своята книга „Етика на унищожението“, че нормите за ограничаване на политическите убийства постепенно били разхлабени след Втората световна война. Тогава се стигнало до убеждението, че един държавен глава може да бъде терорист и военен престъпник – ако не и истинско чудовище. През 1986 г., когато Кадафи бе обвинен за терористичен акт в нощен клуб в Берлин, при който загинаха американски военнослужещи, САЩ бомбардираха шатрата на Кадафи в Либия, при което загинаха някои негови близки.

Още с първите удари на войната в Ирак през 2003 г. американски бомбардировачи се опитаха да убият Саддам Хюсеин, надявайки се, поради неверни разузнавателни данни, че той се намира в една от резиденциите край Багдад. Изпълнителната заповед, подписана от президента на САЩ след като през 1975 г. станаха известни заговорите на ЦРУ срещу Фидел Кастро и други държавни ръководители, забрани политическите убийства. Но тази заповед не е валидна по време на война. „Правилата на войната ясно позволяват страните да използват смъртоносна сила срещу членовете на командната верига на въоръжените сили, които участват във въоръжен конфликт“, твърди бившият главен юридически съветник на ЦРУ Джефри Смит. „Но ние трябва много внимателно да използваме тази сила, за да сме сигурни, че не създаваме опасен прецедент.“

Миналата седмица се изговориха много приказки как технологии от типа на „умни бомби“ и безпилотни самолети позволяват на САЩ да насочват ударите дори срещу конкретно лице. Безпилотните самолети са ефикасни и в повечето от случаите ограничават жертвите сред цивилното население. „Умните бомби“ обаче не са нищо повече от опит обикновена бомба да бъде превърната в снайперистко оръжие. Америка е много по-напред от останалите в надпреварата да бъдат създадени нови и по-добри безпилотни самолети, те вече са с малки размери, а в бъдеще могат да станат дори миниатюрни, да заприличат на зловещи птици и насекоми. Но останалите страни и терористите ще ни догонят. Не мога да не мисля за онзи не толкова далечен ден, когато те могат да използват такива оръжия срещу нас. В края на краищата Кадафи взриви пътнически самолет, след като ние му бомбардирахме шатрата през 1986 г.

Така и не стана ясно дали президентът Дуайт Айк Айзенхауър е наредил на ЦРУ да ликвидира Кастро и конгоанския лидер Патрис Лумумба през 1960 г. Но Айк определено е бил наясно как стоят нещата, когато скастрил човек от антуража си, предложил на шега „да ударим Лумумба“. „Такива неща са недопустими“, отвърнал Айзенхауър, по спомените на директора на неговата канцелария Ендрю Гудпейстър. „Няма да обсъждаме такива неща. Ако тръгнем по този път, никой не може да ни каже докъде ще стигнем“.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.