Израел и арабите – лоши граници, добри съседи?
Ефраим Снех*
Когато представители на САЩ, ЕС, Русия и ООН се срещат във Вашингтон, за да обсъдят бъдещето на близкоизточния мирен процес, израелският премиер Бенямин Нетаняху остава непоклатим в позицията си, че мирно споразумение, основано на връщане до границите на Израел отпреди 1967 г. създава недопустим риск за сигурността му.
Прав е – границите на страната от 1967 г. не са военно защитими. Обаче използването на този аргумент, за да се отхвърли единствената жизнена формула за израелско-палестински мир – договорено решение с две държави въз основа на взаимно приети размени на територии – е погрешно и не е в услуга на интересите на Израел в областта на сигурността.
Израел има нужда от мир с палестинците и това вероятно ще наложи връщане до границите от 1967 г. с някои корекции. Тези граници могат да бъдат направени годни за отбрана, ако са придружени от пакет от мерки в сферата на сигурността, а именно съвместни израелско-палестински сили за сигурност по границата на Западния бряг с Йордания, демилитаризирана палестинска държава и тристранен израелско-йорданско-палестински отбранителен договор. В комбинация с такъв пакет, балансираната формула, която президентът Обама очерта в речта си от 19 май може да даде на Израел сигурността, от която се нуждае и която заслужава.
До юни 1967 г. израелците се бояха, че евентуална арабска военна офанзива би „прерязала“ Израел на две през най-тясното му място – районът близо до град Нетания, където страната широка около 15 км. По този начин арабските танкове и артилерия биха могли да достигнат Тел Авив за няколко часа. През изминалите оттогава 44 години географията не се е променила, но се е променил характерът на заплахата.
Днес има нова заплаха, пред която не бяхме изправени през 1967 г. Доставяните от Иран минометни снаряди и ракети с малък и среден обсег превръщат в кошмар живота на израелските цивилни. Хиляди такива ракети са били изстреляни от ивицата Газа по израелски градове и села откакто Хамас насилствено взе контрола над Газа през 2007 г. – и ако на Западния бряг се появи една независима Палестина, тези оръжия може да се озоват и там.
Ето защо границата между Западния бряг и Йордания трябва да бъде направена непробиваема. Това не може да стане от разстояние, от линиите на 1967 г. – ще е нужно съвместно израелско-палестинско военно присъствие по протежението на река Йордан. Такава съвместна военна дейност не би била в нарушение на палестинския суверенитет и би могла да е по модела на настоящата координация на Израел с палестинските сили за сигурност на Западния бряг. Това би било далеч по-ефикасно от разполагането на международни сили. В крайна сметка силите на ООН в Южен Ливан не съумяха да предотвратят колосалното повишаване на военния капацитет на Хизбула откакто Израел се изтегли от този район през 2000 г.
Второ, палестинската държава трябва да се демилитаризира. В границите й не трябва да има никакви танкове, артилерия или ракети. При отсъствието на такова въоръжение международните гаранции ще обезпечат сигурността и териториалната цялост на Палестина.
Трето, един израелско-йорданско-палестински отбранителен договор е необходим за защитата на общите им стратегически интереси. Спойката на такъв договор би дошла от съвместно военно планиране и споделянето на системи за ранно предупреждение за предотвратяване на заплахи от Иран, неговите марионетки и други джихадистки сили в региона.
Този пакет от мерки за сигурност би направил защитими границите от 1967 г. и би попречил на Палестина да се превърна в поредната платформа на терор. Нещо повече, едно израелско-палестинско споразумение би довело до драматична стратегическа промяна в Близкия изток. То би премахнало препятствието, което пречи на умерените елементи в региона да се обединят срещу въоръжените ислямистки екстремисти и би създало основите за нов стратегически съюз в региона, включително със страните от Персийския залив, които са естествени търговски партньори за Израел, Йордания и Палестина.
В резултат на това Израел ще може да подаде ръка на новите демократични и светски правителства в арабския и мюсюлманския свят. А хората, които са се посветили на унищожението на Израел ще се изправят пред нов съюз с огромна икономическа и военна мощ.
Посветил съм над три десетилетия от живота си в защитата на Израел, от река Литани в Ливан до западния бряг на Суецкия канал в Египет и никога не бих подкрепил безотговорни и рисковани решения на проблемите на Израел в областта на сигурността. Не вярвам, че траен мир в региона е възможен освен ако Израел не остане най-голямата военна сила между Техеран и Казабланка.
Нямаме друг избор освен да се защитаваме в един опасен свят на агресивни ислямистки фанатици и сговорчиви, нежелаещи конфронтация западни демокрации. Обаче подхранването на еврейски селища на Западния бряг и поддържането на окупационни сили с цел защитата им не е правилният начин да се прави това.
Следването на този път ще доведе до катастрофа. Израел може да се превърне в двунационална държава с воюващи помежду си граждани от първа и втора класа. Може да избухне трета интифада, която да навреди на икономиката на Израел и да разруши зараждащата се инфраструктура на Палестина. Или политиката в подкрепа на преговори на палестинския президент Махмуд Абас може да се разпадне, което да позволи на Хамас да вземе властта на Западния бряг. Ако това се случи, може да се изпълни апокалиптичното предсказание за дъжд от ракети над международното летище Бен Гурион.
За да избегнем тази съдба, трябва да прегърнем предложенията на нашите американски приятели, да сложим край на този конфликт и да позволим на Израел да стане активен член, а не изолиран играч, в бързо променящия се Близък изток.
БТА
–––––––
* Ефраим Снех е о.р. генерал от израелските въоръжени сили. Бил е заместник-министър на отбраната на Израел от 1999 до 2001 и от 2006 до 2007 г.