Рупърт Мърдок и разтегливите граници на медийните империи

РИА Новости

Скандалът около медийната империя на Рупърт Мърдок стремително се превръща в политически. С тежки последици за британското правителство като цяло и по-специално за премиера консерватор Дейвид Камерън. Няма как: политиката, полицията и печатът са вещества, от които в известни условия се забъркват силно разяждащи смеси. Британският случай е точно такъв.

След оставката на сър Пол Стивънсън, комисар и началник на Скотланд Ярд, делото кажи-речи бе грижливо положено на прага на „Даунинг стрийт“ номер 10 (правителствената резиденция – б. р.). Шефовете на Скотланд Ярд не хвърлят оставка току-тъй, без политически последици. Някои британски вестници твърдят, че Стивънсън просто бил подкупен с почивка в шикозен СПА курорт. И всичко това е свързано с империята на Мърдок. След Стивънсън, вече в понеделник – на 18 юли, оставка подаде и един от заместниците му, Джон Йейтс.

Тежка сянка е хвърлена и върху печата в кралството. Трябва обаче да се отбележи, че в англоезичния, пък и в целия свят, британските вестници са образец на професионализъм. Там работят журналисти, предани на своята професия, отговорни, сериозни, с обективен и задълбочен подход, които държат летвата много високо. Сега проличава, че има и съвсем различни хора, но това е отделна тема.

Много са днес и въпросите към самия премиер. Как е могло да се случи тъй, че в апарата му – като шеф на отдела за връзки с обществеността – е работел Анди Коулсън? Той напусна „Даунинг стрийт“ едва през януари 2011 г., а преди това бе главен редактор на въпросния „Нюз ъв дъ уърлд“. Самият Камерън много често се срещаше с бившата вече изпълнителна директорка на „Нюз интернешънъл“ Ребека Брукс – почти 40 срещи, за последен път по Коледа миналата година. Шефът на Скотланд Ярд пък имаше за съветник Нийл Уолис, бивш заместник-главен редактор на „Нюз ъв дъ уърлд“. Голямо приятелство свързваше Мърдок и с всички британски премиери: че кой премиер би отказал да другарува с шефа на един от водещите световни медийни конгломерати (второ място по доходи след „Уолт Дисни къмпани“, най-голямата империя за медийни развлечения в света).

Съвпаденията стават твърде много. Така протича обикновено класическият процес, какъвто е срастването между власт, бизнес и информационни носители. И успоредно с това на информационния пазар се формира олигополия – там започват да доминират само няколко големи фирми. И Европа, и Америка доста отдавна вече вървят по този път. Междувременно развлекателният компонент се сраства с информационния сектор, а последният се свива. Което предизвиква качествени промени в него, новините се представят все по-примитивно, акцентира се върху скандалите – от политиката до шоубизнеса.

И трябва да посочим, че Мърдок не е най-големият нарушител на приличието в тази сфера. Просто са колосални мащабите, в които действа. Неговата „Нюз корпорейшън“ (а тя включва вестници, телевизии, радиа, интернет доставчици, компании за развлечения, киностудии, издателски къщи), както вече казахме, заема второто място след „Уолт Дисни къмпани“. По-долу в петорката следват „Тайм уорнър“, „Си Би Ес корпорейшън“ и „Виаком“.

Но колкото до концентрацията на инструменти за обработка на общественото мнение в едни ръце, тук начело пред всички е Кавалера – италианският премиер Силвио Берлускони. Неслучайно пак той бие рекорда и по брой на премиерските мандати, и по общата им продължителност в цялата следвоенна история на страната.

Неуморен и енергичен любител на жените, властта и духовитите реплики, Силвио Берлускони чрез своя холдинг „Фининвест“ притежава компанията „Медиасет“. Тя на свой ред е собственик на 3 от 7-те национални телевизии в Италия. В ръцете му са една от най-големите издателски къщи – „Арнолдо Мондадори едиторе“, и мощната рекламна агенция „Публиталия“. Чрез брат си той контролира популярния седмичник „Джорнале“, а на бившата му жена се води още един вестник – „Фолио“. Като оставим настрана цял куп тематични, регионални и специални издания. Нещо повече, като премиер Силвио определя информационната политика на още три държавни телевизии в Италия – част от системата РАИ.

Ако сложим в сметката и това, ще се окаже, че Берлускони сам контролира 90 на сто от целия италиански пазар на информация. Мнозина критици на премиера заявяват, че стига италианците да бяха по-взискателни и да четяха повече (те научават новините главно от радиото и телевизията – собственост или подконтролни на Берлускони), премиерът едва ли би успял толкова пъти да прелъсти Италия на изборите.

Друг пример е Чехия; там обаче нещата са изкривени не в посока еднолично управление, а в полза на чуждестранната доминанта. Осемдесет на сто от всички вестници и списания в страната са под контрола само на два медийни концерна: германския „Райниш-Бергише друкерай унд ферлагсгезелшафт“ и швейцарския „Рингие“. Фактически е останал само един чисто чешки вестник, без чуждестранен капитал – левоцентристкият „Право“. Запитани как се е стигнало дотам, не са ли явно пресилени нещата, чехите обикновено отвръщат, че тук нагледно е въплътен принципът за пълна пазарна свобода в страната.

Щом разумната достатъчност в границите на медийните империи се определя единствено от техните собственици, това буди единствено тъжни мисли. Защото страничният резултат от този процес е твърде нерадостен. Уви, журналистиката вече губи чертите на интелектуално производство, превръща се в стока – и нищо повече. Особено в информационната сфера. В стока – със съответната потребителска стойност (за онези, които имат нужда от нея) и себестойност (производствените разходи).

Тук естествено се случват и доста любопитни обрати. Ще посочим за пример лондонския вечерен вестник „Ивнинг стандард“ и всекидневника „Индипендънт“, купени от руския банкер Александър Лебедев през 2009 и 2010 г. съответно. Оттогава тиражът на „Ивнинг стандард“ нарасна двойно, а Лебедев разшири „Индипендънт“ с електронното издание „I“. Придобивки, които са твърде пикантни поради факта, че Лебедев е бил някога служител на тъй недолюбвания от британците съветски КГБ и всъщност никога не го е криел. Но щом ги пое, всички негови вестници запазиха редакционната си независимост.

Обратното, една малка следа свързва Мърдок и с Русия. По косвен път, чрез „Файненшъл таймс“ и „Уолстрийт джърнъл“, неговата „Нюз корпорейшън“ притежава дял от руския вестник „Ведомости“. В Русия впрочем „печатната собственост“ не се концентрира толкова в едни и същи ръце.

БТА, със съкращения