Къде са отломките от СССР двайсет години след преврата
Асошиейтед прес
Първо дойде Михаил Горбачов, който тласна монолитния Съветски съюз към реформи. После през август 1991 г. един опит за преврат, зле подготвен от непохватни и понякога пияни мъже, отвори пукнатина, която вече не можеше да бъде запълнена. Няколко части от империята се откъснаха и отплаваха. Скоро остатъкът рухна. Триумфалисти на Запада възприеха разпадането на СССР като неизбежен триумф на демокрацията или даже като „край на историята“. Други, както впоследствие направи руският лидер Владимир Путин, го оплакаха като „най-голямата геополитическа катастрофа на века“.
Това, което е останало след Съветския съюз, е някъде между тези две крайни гледни точки: загадъчна купчина от държави, заемаща една шеста част от сушата на света, които са толкова различни, едни с обещаващо, а други с проблемно бъдеще. Ислямистки въстания заплашват да експлодират в мащабни сражения, а два „замразени конфликта“ сякаш не могат да бъдат решени.
Тези страни варират от най-бедната европейска държава Молдова до Русия, която ражда магнати с несметни богатства. Някои са истински демокрации; други са неубедителни или цинични имитации на демокрация; Туркменистан е неприкрита диктатура, а Беларус и Узбекистан – на практика също. Според оценката на „Фрийдъм хаус“ три от 15-те бивши съветски републики са свободни, седем не са, а останалите са някъде по средата.
Русия е сред „несвободните“, губейки точки през последното десетилетие. Това е най-голямата бивша съветска република с най-богати природни ресурси и единствената, която още има ядрено оръжие, така че пътят, по който тя поема, е от голямо значение за света. А този път никак не е ясен. През първите години след разпадането на Съветския съюз руската политическа сцена изглеждаше широко отворена и на нея излязоха реформатори, опортюнисти и бесни националисти. През 1996 г. надпреварата в президентските избори бе толкова оспорвана, че се наложи втори тур, спечелен от Борис Елцин с едва 53 на сто от гласовете.
Обаче Путинова Русия, макар и демократична на думи, стегна със здрава хватка всички опозиционни политици с изключение на тези от все по-маргиналната комунистическа партия. Властите редовно не разрешават на опозиционни групировки да организират митинги и полицията с твърда ръка разтуря непозволените събрания; промените в избирателния закон през последните десет години издигнаха почти непреодолими препятствия пред независимите и истински опозиционните групи.
Президентът Дмитрий Медведев многократно говори за необходимостта от реформи, но като слаб президент, поел поста само защото през 2008 г. Путин не можеше да кандидатира за нов мандат, думите му нямаха голям ефект. Мнозина очакват, че настоящият премиер Путин ще се яви на президентските избори догодина и ще ги спечели. Това би укрепило т.нар. система на „контролирана демокрация“, която според много наблюдатели може да доведе до катастрофа.
„В Русия многократно са започвани политически реформи, когато вече е било много късно. И сега държавата отново върви в същата посока“, казва Борис Макаренко от независимия Център за политически технологии в Москва. „Правителството не може до безкрай да пренебрегва общественото мнение. Ако те опитат да направят това, може да се стигне до сценарии като тези от 1917-а или 1991-а година.“
Стабилността на Русия напоследък и склонността на нейните граждани да приемат намаляването на политическите свободи са тясно свързани с поразителното богатство, разцъфтяло в страната заради световното търсене на петрол и природен газ. Но световните икономическа кризи от 2008 и 2011 г. ярко илюстрират колко уязвима е Русия от намаляването на цените на въглеводородите. Продължителната икономическа стагнация или спадът могат да разклатят политическата система.
„Без ръст за правителството ще бъде трудно „да се откупи“ от недоволството“ казва професор Дениъл Трелсман от Калифорнийския университет в Лос Анжелос в свое изследване за Московския Карнеги център. Русия страда и от ислямистко въстание в кавказките си провинции, последица от двете постсъветски войни с чеченските сепаратисти. Насилието периодично стига и до вътрешността на страната – през януари атентатор самоубиец уби 35 души на най-голямото московско летище.
Казахстан, който е по-малък от Русия, но е по-голям от всички държави в Европа, също просперира заради залежите си от природен газ и други природни ресурси. Но изгледите за демократизирането му са още по-съмнителни, отколкото са в Русия. Нурсултан Назарбаев, който ръководи страната от разпадането на СССР, твърдо държи властта и неговата партия разполага с всички места в националния парламент. Но Назарбаев заема по-прогресивна позиция от тази на руските лидери. Той охотно се отказа от наследените от съветско време ядрени оръжия и прокламира етническа и религиозна толерантност.
Безпокойство обаче буди съседен Киргизстан. Заради съпроводената с насилие вражда между етническите групи, която миналата година доведе до погроми на юг със стотици убити. И САЩ, и Русия имат военновъздушни бази в тази страна и стабилността там е основна грижа на Москва и Вашингтон.
За Киргизстан моментът на истината може да се окажат изборите през октомври, които ще покажат дали страната може да поеме отново по пътя на демокрацията, от който се отклони през последните години. Смятаният на времето за „остров на демокрацията“ Киргизстан от 2005 г. насам преживя две насилствени промени във властта.
Две други бивши съветски републики вървят към демокрацията. Украйна, където през 2004 г. масови протести доведоха на власт прозападно и пронатовско правителство, почти веднага затъна във фракционни борби, които на практика парализираха страната. Избирателите изхвърлиха този режим миналата година, за да го сменят с приятелски настроен към Русия президент, който е остро критикуван от Запада заради политически мотивирани съдебни преследвания и натиск върху независимите медии. Междувременно Украйна се прочу по света с честите си кавги в парламента, така че дали страната клони към Запада, или към Изтока остава под въпрос.
Грузия, чиято Революция на розите от 2003 г. проправи пътя към промени в района чрез масови протести, твърдо върви към членство в НАТО и ЕС под ръководството на реформатора Михаил Саакашвили. Но процесът са забави след петдневната война с Грузия с Русия през 2008 г., която според Кремъл и мнозина грузинци бе плод на необмислените действия на Саакашвили. Вследствие на войната грузинските области Южна Осетия и Абхазия се отцепиха, а Грузия ги нарича окупирани територии, използвани като плацдарм за руски терористични атаки.
Недалеч от Грузия е друг костелив проблем – Нагорни Карабах. Тази територия с размерите на Люксембург, разположена като анклав в Азербайджан, се контролира от арменски войници и местни арменски бойци след примирието от 1994 г., сложило край на сепаратистки сражения. Продължаващото повече от десетилетие международно посредничество не показва напредък към решение. Двете страни често съобщават за малки конфликти в ничията земя, която ги разделя. Възобновяването на мащабни сражение може да разклати европейските пазари, защото през Азербайджан минава важен петролопровод в посока запад.
Съпроводен с по-малко насилие, но също толкова стагнирал е въпросът за статута на Приднестровието – отломка от Молдова, подкрепяна от руски войски. На единия полюс на постсъветския период са Естония, Латвия и Литва. Те първи се отделиха, когато се разпадаше СССР, и заеха твърдо прозападна позиция, като се присъединиха към НАТО и ЕС.
На противоположната страна стоят авторитарните Узбекистан, Беларус и Туркменистан. Няма ни най-малка вероятност за промяна в Узбекистан, докато силният човек Ислам Каримов не се оттегли от властта. Беларуският президент Александър Лукашенко, който преследва опозицията и независимите медии, сега е изправен пред най-голямата заплаха в 17-годишното си управление, след като съветската командна икономическа система започна да се разпада.
Туркменистан, където огромните приходи от природния газ превърнаха едновремешната неприветлива столица в блестящ град насред пустинята от типа на Лас Вегас, отхвърли до голяма степен култа към личността на ексцентричния лидер Сапармурат Ниязов, който бе забранил златните зъби и балета. Страната остава с еднопартийна система, въпреки че приемникът на Ниязов покани опозиционни лидери да се завърнат от емиграция и да участват в парламентарните избори догодина, което може би е плаха стъпка към откритост.
Различните съдби и перспективи на страните подсилват историческата ирония: Съветският съюз се стремеше да разпространява една-единствена идеология по света, а сега бившата й територия е разнообразна като света.
БТА