52 въпросителни изречения за президентските избори
Не е ли крайно време, след опозоряването и обезличаването на президентската институция от заминаващия си Гоце Първанов, да се замислим по-сериозно какъв президент ни е нужен? Защо да не се опитаме (поне един път в живота си) да направим отговорен и информиран мажоритарен избор?
Но как все пак да се ориентираме сред толкова различните кандидатури? Кой би ни помогнал компетентно и безпристрастно да направим оценките си? Може би работещите като пчелички „независими” социолози или още „по-независимите” аналитични медии, като тези от медийната група на Делян Пеевски? Но всички те вече не ни ли обясниха простичко няколко пъти, че колкото и да се тръшкаме, личностите и имената нямат никакво значение, тъй като на първо място ще бъде неизвестният Кандидат Бойков, а битката ще е за почетното второ място?
Дали не прекалих с горчивата ирония за такава сериозна тема? Но нали това е тягостната политическа и медийна среда, в която живеем? При парализиращия всякаква умствена дейност култ към личността на Бойко Борисов, какво значение може да има един нов президент пред първата копка на една нова магистрала? И при тази ситуация, при която не останаха ленти непрерязани, глупости неизговорени и противници неохулени, какво можем да направим „ние с гайдите”? Не е ли дошло нашето време да се замислим и заслушаме не в медийните фанфари и компроматното змийско съскане, а в собствените си гласове? Нали все пак всички се надяваме, че поне бюлетините още не са преброени?
Не можем ли сами да преценим какви са кандидатите като личности, откъде идват и накъде отиват? Какво е тяхното символ-верую и имат ли изобщо такова? Ще се опитат ли наистина да обединят нацията, както се очаква от тях по конституция и в каква посока ще търсят националните ни интереси? Как виждат те образа на България и как ще го представят навън, в ЕС и по широкия свят? Какво биха желали да променят в този образ по време на мандата си и как ще го направят?
Защо да не започнем с кандидата на управляващите, въпреки че е неизвестен? Щом социолозите могат да го оценяват, защо и ние да не можем? Не е ли забавна параноичната игра в стил „активно мероприятие на службите”, която играе ГЕРБ? Забелязали ли сте отделните стъпки на хорцето – първо висиш една седмица пред ЦИК, за да се регистрираш първи за изборите, а след това обявяваш своя кандидат в последната възможна минута, като междувременно нагнетяваш напрежението и разпространяваш чрез медиите десетки абсурдни имена като възможни кандидати? Нали е много яко? А не е ли вълнуващо, ще успее ли все пак щабът на ГЕРБ в малкото дни до 4 септември да намери най-подходящия кандидат, който е едновременно и по-компетентен от Румяна Желева, и по-почтен от Калина Илиева, и поне толкова верен на вожда, колкото Цветан Цветанов?
Дали Ивайло Калфин като човек на толкова важни хора (вече бивши) като Георги Първанов, Александър Томов, Николай Камов и Сергей Станишев действително осъзнава, че никога не може да спечели тези избори? Ако не зависеше от преплитащите се кръгове на АБВ, КДС и МГИМО, щеше ли този нелош евродепутат да позволи да го пренесат от Брюксел на Бузлуджа и да му набутат това комунистическо слово в устата? Има ли изобщо избирател в България, който е готов да избере Георги Първанов за трети мандат, дори и маскиран като Ивайло Калфин? И на края, няма ли да се намери някой ляв модернист във великата коалиция за България, който да си сложи ръка на сърцето и да си признае, че е крайно време 120 годишната БСП да се раздели отново на тесни и широки социалисти, за да се нормализира лявото в България?
Ако не бяхме преживели скандалния и драматичен сърцераздирателен разрив между Павел Чернев и Волен Сидеров, който сложи край на „химията” между двамата, щяхме ли да имаме щастието да се радваме днес не на един, а на двама, дори трима националистически кандидати за президенти, ако броим и Красимир Каракачанов от ВМРО? Дали все пак тримата са достатъчни за една малка България, разположена на кръстопътя между Европа и Азия и известна като „остров” на етническата и религиозна стабилност? Не е ли по-добре пъпкуването и клонирането на националистите да продължи, за да може ГЕРБ винаги да има до себе си верни партньори? И ако тези достойни мъже все пак не успеят да ни изкарат от ЕС, то ще допуснем ли да ни „изкарат за пореден път сърмите от Бъдни вечер”?
Ако не беше оглушителният медиен шум около арестуването на Алексей Петров като митичният шеф на „Октопода” и последвалата импотентност на управляващите да докажат вината му, щяхме ли някога да видим този човек с много лица, прякори и маски като един от главните герои на българския сапунен политически сериал? Нямаше ли да е по-добре за всички нас, вместо да се кандидатира за президент, той да продължаваше да си живее охолно и щастливо като много други, маскиран някъде под прикритие в дълбоките сенки на тайните служби и още по-тайния сенчест бизнес? Или съм пропуснал нещо специално в неговата богата биография, приличаща на криминален роман, което го прави незаменим като „обединител на нацията”?
Виждали ли сте билбордовете, от които симпатичният доктор по европейско право Атанас Семов ни обещава „Ще уволня Бойко Борисов“? Не ви ли се струва, че това е едновременно много смешно и много тъжно послание? Не е ли РЗС една много странна партия, в която всички, от председателя до кандидата им за президент, отдавна са се издигнали над нивото си на компетентност? Колко години и колко избори трябва да минат, колко пари още трябва да се хвърлят в безсмислени билбордове, за да разберат тези хора, че да опищиш орталъка и да спечелиш гласовете на избирателите са две съвсем различни неща?
Не ви ли се струва след тази кратка разходка, че почти няма кандидати, за които можем да формулираме въпроси с надежда и граждански интерес? Не останаха ли всъщност само двама, заслужаващи нашето внимание? Не са ли само Меглена Кунева с толкова различната си и нестандартна „гражданска” кандидатура и Румен Христов, избран на демократичните първични избори на Синята коалиция , личностите, които могат да разсеят лятната ни политическа скука и да ни мотивират за участие? Не е ли важен за нас богатият опит на човек като Румен Христов, работил не за Гоце и неговата клика, а за двамата достойни президенти д-р Желю Желев и Петър Стоянов, които създадоха институцията и съхраниха стабилността и престижа й в най-трудните години на прехода? Но не е ли този опит едновременно и недостатък, едно обединяващо повторение на досегашните модели за седесарски президенти като носталгичен спомен за минало величие? И не е ли добре известно, че всеки опит за повторение на миналото е една гротеска?
Не мислите ли, че е по-отговорно да подкрепим кандидатурата, насочена изцяло към бъдещето? Не се ли оказа много приятно за всички ни, когато чухме Меглена Кунева да се самоопределя като кандидат на гражданите и разбрахме, че тя не иска да ни „подслушва”, а иска да ни „послуша” за това, което смятаме да й предложим? Можем ли да намерим по-добро решение за разбиване на статуквото на арогантната силова мъжкарска политика от обединението около една дама президент? Кога ще ни се отдаде друга възможност да подкрепим една толкова модерна личност в една нова роля на президентската институция за правене на политика чрез широко гражданско участие? Дали можем тук да сложим последната въпросителна на надеждата и да се втурнем да печелим изборите? Или все пак да си оставим една вратичка за суровия реализъм, тъй като бюлетините може наистина вече да са преброени? Кой ще ни каже? Да попитаме ли председателя на изборния щаб на ГЕРБ?
22 август 2011
В статията си авторът изразява личната си гражданска позиция и не ангажира фондацията за свободата «Фридрих Науман», за която работи в момента.