Военното обучение се връща. И нещастният школник Митев?
Простаците пенсионирани военни – пак в училищата
„Въвеждане на военно обучение в средните училища предвижда Законът за резерва. Очаква се той да влезе в сила от 1 януари 2012 година“. Това каза в Шумен министърът на отбраната Аню Ангелов. Обучението ще бъде под формата на ЗИП или в часовете на класния ръководител за учениците от 11 и 12 клас. Начална военна подготовка ще бъде въведена и за държавните висши училища. Всички желаещи ще могат да получат военно звание и да се включат в резерва на Българската армия, предвижда още законопроектът.
Винаги когато стане думата за могъществото на Българската народна армия по времето на соца се сещам за школник Митев, който безпомощно лежеше по гръб в снега и махаше в ръце и крака във въздуха. Но всичко поред…
В тогавашната елитна Школа за запасни офицери властваше генерал Г. И. (Бог да го прости). Неговата представа за съвременна военна доктрина беше останала някъде между времената на Суворов и Жуков, макар че и двамата са били доста напредничави за времето си. Въпросният генерал обаче смяташе, че силата на боеца се крепи в умението му да марширува, да е добре остриган и да не спи. Общо взето нещо като материализация на култовия марш „….и мокър, гладен, уморен, без отдих бий се ден и нощ“.
По тази причина огромният плац на школата се тресеше от всекидневни маршировки, а нощните тревоги се редуваха почти всяка седмица. Така и не разбрах в какво се състои силата на една армия, в която 18-годишни момчета търчат, извадени с крясъци от леглата им, напред-назад из района на поделението. Факт е обаче, че както казват любителите на банални мъдрости, такива бяха времената.
Тогавашният смел войник беше облечен в някакви отвратителни дрехи изработени от шаяк и при тревога трябваше да носи по себе си: сумка (т. е. чантичка – от руски език) с четири пълнителя, нож, с който да мушка противника, лопатка, с която да се окопава в земята, автомат и огромна торба на гърба, наричана „мешка“ (пак от руски). Тя беше пълна с всякакви боклуци, уж вещи от първа необходимост, включително и голяма дървена кутия с тоалетни принадлежности. Все едно като те думнат американците с няколко килотонна атомна бомба, най-важното ти задължение ще бъде да си обръснат и с измити зъби в строя. Като цяло войникът беше опакован в огромен и корав, дебел шинел, който се влачеше като шлейф по земята.
Та по време на една от тези тревоги посред една зимна нощ възпитаниците на школата търчаха напред назад опитвайки се да балансират между земното притегляне и собственото си увеличено два пъти тегло. Някъде, насред една от алеите, лежеше школник Митев. Огромната раница-мешка го беше преобърнала на земята, той беше проснат по гръб върху нея и с ръце и крака безпомощно риташе във въздуха като огромна буболечка, в опитите си да се изправи, оплетен и в шинела. Само че нямаше кой да му помогне, защото възпитаниците на елитното военно-учебно заведение тичаха в очакване на врага – турците, например. Сцената не беше нито героична, нито трагична, а сто процента карикатурна.
Тогава ясно си дадох сметка, какво щеше да направи турският командос, воювал години с кюрдите в Анадола, с школник Митев, ако наистина ни бяха нападнали. Пак тогава осъзнах, че всичко това е една огромна и доста тъпа бутафория. Че един лош командир може да нанесе поражения, по-големи от вражеските. Че военната ни стратегия се крепи на уродливата идея да се използват купища младежи за пушечно месо, докато дойдат руснаците. Всичко в обучението, облеклото и техниката беше остаряло, някакви плесенясали останки от времето на Първата и Втората световна война, когато огромни армии от хора тичат една срещу друга в развети шинели и се ръгат с щикове в коремите. Армията ни беше голяма, но да си признаем – твърде безпомощна. Просто нещата се развиха добре за нас, за да не се налага да осъзнаваме с болка тая мрачна истина.
Държа да отбележа, че бъдещите запасни офицери бяха преминали и задължителното военно обучение в средното училище. То беше неотменимо за всичките години на гимназиалния курс през соца и целеше да подготви младежите за бъдещата война. От това обаче те не ставаха нито по-добри войници, нито по-умели в оцеляването по пътищата на войната.
Учителите по тази дисциплина бяха яростни простаци, най-често пенсионери от армията, които се държаха грубо и арогантно с учениците и им се щеше страхливо и похотливо да попипват ученичките. Те ръсеха глупост след глупост, а когато бяха в добро настроение и се правеха на пичове, разказваха мръсни, тъпи вицове. В резултат на тяхното обучение се роди шегичката „Как трябва да държим автомата при ядрен взрив? Далеч от краката, за да не ни капе по тях.“ Основната задача на тези „педагози“ беше да командват с ревове от мегафон тренировките в училищния двор за поредната идиотска соцманифестация. Тогава учениците чудесно разбираха тъпотията на това, с което се занимават, но беше безсмислено да се възразява.
Затова пък сега се роди поредната идиотщина – завръщането на военното обучение в училищата. Сегашните армии са високо технологични, свързочните средства са на несравнимо ниво, войниците и офицерите – професионалисти със специална подготовка, съотношението на силите – друго, изобщо „студената война“ завърши, ако пенсионираният генерал Аню Ангелов още не е разбрал това. Впрочем в един вестник той беше представен като генерал, който знае английски – огромно преимущество и белег на свръхвисока интелигентност за повечето българи.
Управляващите и техният военен министър явно живеят с носталгия за времето на школник Митев. Добър и по-лесен за контрол е ошашавеният младеж, чиято глава е натъпкана с глупости. Те искат учениците да изучават пораженията в епицентърът на ядрения взрив, да пресмятат разпространението на радиацията с дозиметрични кръгове, да ходят на стрелби, а защо не и на паравоенни лагери в гората, галено наричано от едно по-старо поколение „Военното в 10-и клас“. Което си беше чиста мизерия и гнусотия.
В цялата идея има ентусиазъм повече достоен за Северна Корея, отколкото за страна член на Европейския съюз. Инвестициите и обучението в професионалната армия са далеч по-важни и полезни, отколкото да говориш глупости на ученици и студенти. „Мъдрости“, които те приемат с ирония и забравят на секундата.
Да, в Европа има модел какъвто е швейцарската армия – всеки швейцарец всяка година е в казарма по 2 седмици до месец. Зачислена му е карабина, която държи вкъщи. Швейцарските Алпи са пълни с оръжия и най-модерна военна техника. Но това е една богата и добре организирана държава. В страните от ЕС няма такава като нея. Какво иска сега да прави България с това военно обучение в училищата?
О. р. генералът Ангелов може би не е разбрал, че поколението в България в момента не е следвоенно. То е на хора, които повече мислят за образованието и реализацията си и за оцеляване в кризата, отколкото да лягат върху амбразурите на танковете.
Далеч по-голям смисъл има да се обяснява на децата още от детската градина и през цялото училище, какво трябва да се прави при земетресение и наводнение. Какви са възможностите у нас да стане трус и как да оцелеем след него. Дори да се правят реални тренировки, както в Япония, които успяха да спасят живота на 90% от засегнатите от чудовищно цунами. Защото, докато вероятността за бъдеща война се върти основно в главите на пожарникари и о. р. генерали, то възможността у нас да стане голямо земетресение е съвсем реална. И пораженията от него ще бъдат далеч по-големи, дори по-големи и от тези на глупавите идеи.