Право на гняв или право на безредици?

в. Гардиън

Размириците в Лондон. Снимка: ЕПА/БТА

Аз съм учителка в гимназиален колеж в Нюам, едно от най-бедните предградия в страната, и през последната година моите колеги и аз наблюдавахме с все по-голямо отчаяние как и последните парченца от чергата бяха издърпани изпод краката на нашите деца. Програмата ЕМА (държавна финансова схема, отменена през 2010 г., която осигуряваше средства за британските студенти по време на следването им – бел. пр.) я няма вече. Младежките центрове са затворени. Таксите за обучение бяха увеличени тройно. Местата в университетите бяха намалени. А сега един мозъчен тръст предупреди, че за учащите от семейства с по-ниски доходи е още по-малко вероятно да получат места в университетите догодина.

Дали смятам, че това дава право на младите хора да ограбват магазини? Не. Дали смятам, че това им дава право да създават безредици из централните части на градовете и да нападат обикновените трудещи се хора? Не, не смятам. Но попитайте ме дали смятам, че младите хора имат правото да са ужасно гневни, и ще отговоря с категорично „да“. А това, което видяхме неотдавна, беше просто изливане на тяхната безумна ярост срещу системата.

Отвратително е, нали? Но не може да имаме и двете неща. Ако безредиците са непростими, то също толкова непростима е липсата на образование и инвестиции в бедните райони на града. Грабежите са криминално деяние, но също толкова неморално е обричането на цели райони от градския пейзаж на разруха и закона на бандите. Тези млади хора трябва да са нашето бъдеще, но ден след ден аз преподавам на ученици, които сменят по три автобуса, докато стигнат до колежа, за да избегнат пътуването през вражеска територия. Те пристигат в клас в девет сутринта с обтегнати нерви, изтощени още преди да е започнал денят.

И въпреки това по някакъв начин тези от нас, които работим в училища, младежки центрове и обществени организации в бедните райони на града, сме поставени на мушката на моралисти, които не биха издържали и пет минути на такова място. Няма училищна дисциплина. Всеобщо неуважение в класната стая. Тези упреци са обида за цяла група отдадени на работата си професионалисти, които се стремят да постигнат възможно най-високите стандарти за своите ученици. В доста от колежите в предградията сега се е установил дух, който би учудил предишните поколения, със силен акцент върху личната отговорност и принос към общността.

В голяма степен е налице и старомодната дисциплина. Разходете се по някой коридор в моя колеж само пет минути след започването на часовете и ще станете свидетели на мъмрене и наказания за закъснели ученици. А за мнозина учители тази професия далеч не се ограничава само с класната стая. Аз лично съм придружавала мои ученици в съда, в полицейското управление, в центровете за закрила на жени, пострадали от насилие – многократно. Мнозина учители правят същото. Животът в бедните квартали изправя тези млади хора пред предизвикателства, при които повечето възрастни биха затънали. Не казвам това, за да оправдавам безсмисленото насилие. То ме потресе, както потресе и по-голямата част от моите ученици. Но ние трябва да го разберем в контекста на света, в който тези деца живеят.

Когато излизат отличните резултати с рекордни нива на успеваемост, пресата гледа в захлас фотогеничните момичета, радващи се на своите отлични оценки. Пожелавам им успех – те са се трудили много и заслужават своите места в университета. Междувременно една от най-добрите ми ученички дори не можа да се яви на изпитите си, защото я очаква дело, след като полицията нахлу в дома й. Те я обвиниха в притежание на късоцевната пушка на приятеля й. Той я помолил да я скрие заради него. Тя не искала, но почувствала, че няма друг избор. Глупаво? Да. Грешно? Да. Но в какво друго положение да се окаже една 17-годишна ученичка от Източен Лондон, която живее на две мили от луксозните апартаменти на Канари Уорф и е възможно най-далече от живота на отличничките.

Можем ли да направим повече? Да. Мнозина от тези млади хора, които участваха в безредиците по улиците, са отпаднали от училище. Загубили сме връзката с тях, а когато това се случи, децата могат да тръгнат по надолнището бързо. Образователните институции трябва да са подготвени да задържат учениците с лоша успеваемост за по-дълго, да работят с по-широк кръг младежки групи, да ангажират проблемните ученици по един по-креативен начин – колежите също трябва да предлагат по-гъвкава програма на учебните занятия така, че младият човек да може да съвместява ученето с работните смени. Не е идеалното положение, както не е и това да работиш по 30 часа седмично, подхвърляйки хамбургери, за да оцелееш финансово, защото държавните помощи вече ги няма.

Също така смятам, че трябва да дадем на учениците шанс да развиват практическите си умения от доста по-ранна възраст, за да им предложим професия, в която те могат да видят бъдеще. За някои деца традиционният път на образование е един чужд свят, просто старомоден – и все пак те трябва да седят там година след година, кретайки сред слабите ученици до деня, в който ще могат да се махнат. Щяхте ли да искате да останете?

Трябва да се приспособим към условията на строги финансови ограничения във Великобритания. Трябва да дадем на младите хора цел, надежда и финансов интерес в обществото, ако искаме те да участват в него. Това не са някакви празни либерални приказки, а обикновен здрав разум. И сега е време възрастните да излязат отпред. Вместо да се обвиняваме, сега трябва да действаме заедно, за да предотвратим загубата на цяло едно поколение. Без значение дали ни хресва или не, тези деца не са проблемът на някого другиго. Те са наш проблем и е крайно време да ги посрещнем отново вкъщи.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.