Опасната игра на Виктор Янукович с Русия

сп. Огоньок

Съдебният процес срещу Юлия Тимошенко, провалът на преговорите с руския президент Дмитрий Медведев – всичко това сочи, че Виктор Янукович вече няма да е „наше момче“. Надлъгването с взаимни отстъпки с Украйна приключи. Какви са новите правила на играта?

Външните наблюдатели бяха свикнали да гледат на Украйна през една и съща призма, виждайки в нея поле на геополитическа битка между Русия и Запада, някаква междинна (макар и доста голяма) територия, разкъсвана от разнопосочни вътрешни борби. Съответно смело разпределяха и местните политически сили по черно-белия принцип: едните са за сближаване с Русия, другите – за евроатлантическа интеграция.

Съдът над Юлия Тимошенко озадачи любителите на прости схеми. Юлия Владимировна е символ на омразната за Москва оранжева революция, а я съдят точно хората, яростно подкрепяни тогава от Москва – напук на нея. Подтекстът на процеса обаче явно е антируски. От всичкото многообразие на упреците, които би могло да се отправят към бившата премиерка, бе избрана тема, свързана с Русия и криеща потенциален голям конфликт: уж несъстоятелната договорна база в газовата сфера.

Киев се кани да оспори договорите с Москва, подписани от Тимошенко през 2009 г., и да направи съответните постъпки на Запад. Западът на свой ред остро критикува съдебния процес и ареста, избягвайки да осъжда въпросните договори: последното, което би желала Европа в разгара на икономическата криза, са нови руско-украински енергийни войни. Затова пък Русия – нещо твърде рядко, извиси глас в унисон с Вашингтон и Брюксел: не толкова в защита лично на Тимошенко (у нас не е прието да го правим), но срещу опита да бъдат преразгледани сключените от нея договорености. Общо взето, всичко се обърка, как да схванеш кой сега е наш, а кой не е…

Украинските политици по навик въвличат в това сражение всички, които успяват да въвлекат. Изходът от битката е трудно предсказуем. Сега вече нито властите, нито Юлия Тимошенко не бива да отстъпват – това е въпрос на принцип. При всяко положение Виктор Янукович заслужава благодарност. Той може би ще излекува най-накрая руския елит от вечния му стремеж да търси в някоя съседна страна „свои“ и да се опитва да залага на тях.

Украйна е независима от 20 години и през това време свикнахме Киев постоянно да маневрира между Изтока и Запада с цел да заздрави своите позиции – най-вече пред Русия, но също и пред Европа. Изключение бе периодът, когато управляваше Виктор Юшченко. Дошъл на власт при извънредни обстоятелства, третият президент на страната съответно реши, че с едно рязко усилие може да се укрепи от другата страна на барикадата.

Както знаем, не сполучи изобщо – и Янукович на пръв поглед се бе върнал към тактиката на Леонид Кравчук и на Леонид Кучма. Сиреч да не дразни Русия безцелно и същевременно да налучква пътя, водещ към Европа, но по възможност да извлича преференции и от двете страни.

Така е било може би единствено в началото. Повратен момент е станало вероятно подписването на Харковските споразумения миналата пролет – създадено бе впечатлението, че пробивът е налице и оттук нататък ще се развиват съвсем други отношения. Обаче стана ясно, че сделката „флот срещу газ“ не е била начало на подем, а апогей, след който връзките увиснаха, а после взеха да деградират.

Всички несбъднати очаквания в крайна сметка водят към по-лошо отпреди. И в този случай също. Русия е разочарована, че никой от обявените тогава проекти за интеграция изобщо не е помръднал. Украйна пък дори се чувства страхотно излъгана в цената – Черноморският флот е в Крим за десетилетия напред, а газовите договори от 2009 г., макар и с намаление, са непоклатими като скала.

Сблъсъкът около делото срещу Тимошенко рязко намали полето за маневри на Киев, но пределно ясно очерта същината на нещата. Украйна живее в своя собствена парадигма и местният елит възприема съседните държави и от двете страни като инструменти в твърде сложна и заплетена, но само негова си игра.

Така е било винаги, макар и в различни форми. Маневри – както по време на първите двама президенти. Интриги с елементи на шантаж, насочен и към Русия, и към Запада – както по време на „оранжевите“. И ето, днес виждаме желание украинският елит да прокара насила свой дневен ред, в който вътрешнополитическите аспекти са тясно преплетени с външните (хем да обезвреди опонента си, хем да промени газовите договори), без да обръща внимание как ще реагират партньорите му в Москва и в западните столици.

Накъде ще избие – това е голям въпрос – Янукович започва рискована игра, без да разполага с достатъчно козове. Това обаче си е проблем на Киев. Колкото до Москва, тя получава най-сетне шанса истински да диверсифицира своята политика спрямо Украйна, като я изчисти от ненужни емоционално-идеологически наслоявания.

Независимо дали ни харесва или не, Русия и Украйна са две страни, невероятно близки в културно-исторически план, но при все това изградени върху съвсем различни, да не кажем противоположни основи. През 2011 г. Русия отбелязва 20-ата годишнина от разпадането на Съветския съюз – събитие, което все така възприема по различни начини. За Украйна тази годишнина е 20-ят юбилей на независимостта й – и то не изобщо, а точно от Русия.

Украинските политици може да се карат до припадък за какво ли не; никой от тях обаче не поставя под съмнение ценността на суверенитета, защото само той ги е направил такива, каквито са. И независимо колко са силни личните им симпатии към Русия, хората от украинския елит няма да променят заради тях собствените си позиции като държавни дейци.

Виктор Юшченко е дълбоко и искрено убеден, че бъдещето на Украйна ще е толкова по-светло, колкото по-далеч се отдръпне тя от Русия. Но щом виждаме такъв подход не от него, а от Виктор Янукович – психологически разбираем и „наше момче“, време е да признаем, че други началници в Киев няма да има.

Украйна сигурно е най-трудният външнополитически партньор за Русия. Киев още дълго време ще гради политиката си върху опозиция срещу Москва – най-малкото, за да докаже, че стои „отделно“. А на Москва ще се наложи с огромен труд да преодолява илюзията, че „братските“ връзки между народите смекчават противоречията. Всъщност е точно обратното – утежняват ги.

Тук обаче пак трябва да благодарим на Виктор Янукович и екипа му. Стартирайки процеса срещу Тимошенко, те направиха заявка за една истински голяма игра. Русия би трябвало да приеме предизвикателството и окончателно да схване, че играта на взаимни отстъпки е приключила.

Речено – несторено

След избирането на Виктор Янукович за президент на Украйна Киев коригира позицията си по ключови „болезнени точки“ от двустранните отношения с Москва

Членството в НАТО

През февруари 2010 г. – малко след изборната си победа, украинският лидер заяви, че въпросът за влизане в НАТО „не стои пред страната“. През април 2010 г. президентът ликвидира междуведомствената комисия за подготовка на страната за членство в НАТО и националния център за евроинтеграция. През юни бе приет закон за основните насоки на вътрешната и на външната политика, който затвърди отказа от курса към влизане в НАТО. Това обаче не попречи на Киев да запази програмите за сътрудничество с алианса. През ноември 2010 г. Виктор Янукович създаде комисия по въпросите на партньорството между Украйна и НАТО. През юни 2011 г. се състоя украинско-американското военно учение „Сий брийз-2011“.

Флотът и газът

На 21 април 2010 г. президентите на Русия и на Украйна подписаха в Харков договор, удължил престоя на руския Черноморски флот в Крим до 2042 г. и предвидил възможността за по-нататъшни удължавания с по пет години. В замяна Москва предостави на Украйна намаление от 30 на сто, но не повече от 100 долара, за 1000 кубични метра от доставяния руски газ. През декември руският и украинският флот след дългогодишна пауза подновиха съвместните учения. Междувременно украинският премиер Микола Азаров, признавайки, че полученото намаление на цената на газа фактически е спасило украинската икономика, настоя ценовата формула да бъде преразгледана. Щом наближи лятото на 2011 г., украински експерти започнаха да предсказват нова „газова война“.

Руският език

По време на избирателната си кампания Виктор Янукович заявяваше, че смята да направи руския втори държавен език в Украйна. Щом обаче стана президент, той загърби идеята „една страна – два езика“ и лансира възможността руският да получи официален статут в районите с компактни маси рускоезично население. През април 2010 г. в украинските висши учебни заведения бе разрешено да се преподава на чужди езици, включително на руски. През юли руският получи официален статут като език на съдебното производство.Но законопроектът за езиците в Украйна, значително разширяващ сферата на употреба на руския език, не е приет и до ден-днешен.

БТА