Големото копкане
Голем проблем е нагазил Бойко Борисов, голема жалост го мори. Не били останали копки за него – всичко били опоскали мискините от тройната коалиция и все осталная сволоч с Иван Костов начело. Съдете сами за тъгите премиерски по неговите собствени жалби, изречени пред Министерския съвет, който впрочем все по-малко прилича на централен орган на изпълнителната власт в държавата и все повече – на театро, което разиграва безплатни скечове за народно увеселение:
“За мен не остана да направя първа копка, на „Белене“ са направени три, на тунела под Шипка – три, на „Марица“ – Костов беше направил първа копка, на „Горна Арда“ пак първа копка, за „Люлин“ – първа копка…”
И така – освен мангизите, злите предходници и народни душмани били свили и копките, та да не остане нищо за самоотвержения бат` Бойко. При това не кои да е копки, ами магистралните за държавата – и затова сега на горкия ни премиер се налага да открива детски градини, будки и хоремази в село Долно Нанагорнище.
Това последното впрочем той го прави с успех и до ден днешен. Неотдавна се беше похвалил, че в който и джеб да бръкне, все на парче от лента се натъква. Прехранва се вероятно със залци от погачи – и чет нямат бутилките шампанско, разбити от него в разни бордове, стени и железа. Освен това премиерът прави безплатна образователна услуга на любимото си журналистическо съсловие, което покрай хождението по копките опознава родината, за да я обикне.
Всъщност е съвсем прав да се оплаква в недостиг от копки. Тъкмо копките са неговото основно достойноство, неговото овластяващо го битие. Те съставляват матрицата, която набива неговия образ в главите на електората. Те казват и показват: този човек прави нещо – и го прави за нас.
Виждаме ги кажи-речи всеки ден, а понякога и по няколко на ден. Не съм сигурен всъщност дали при това усилно ви свестранно копане българският премиер прави нещо друго, освен да пътува от копка на копка и от лента на лента.
Двете всъщност са свързани, макар и да не си даваме сметка за това. Копката е началото на съзидателния акт, а лентата – неговия финал. В този смисъл копката е по-ефективна, по-перспективна от лентата, по-насочена към бъдещето и основно – по-евтина. Свързана е по-пряко с намерението, отколкото с осъществяването. Защото е лесно и благородно да наченеш нещо, а дали ще го завършиш – един бог знае. Ако все пак съумееш – тогава идва лентата, а с нея и припомнянето на изпълненото обещание.
Копката и лентата имат всъщност и други, не по-малко важни функции. Те са трибуната, от която премиерът отправя най-важните си послания. Изрича ги с лопата или с ножица в ръка – уж някак си между другото. Чуват се обаче достатъчно добре – доста по-цветисто и автентично, отколкото ако бяха изречени на нарочно свикан брифинг.
Чрез този подход се създава впечатлението, че премиерът работи и няма време за празни приказки. Първото е съвършено вярно: да, работи. Реже ленти и копа копки. Второто не е – има време предимно за празни приказки, от които още на следващия ден може да се отрече. А понякога и за грандиозни словесни батаци, от които сетне министрите вкупом се чудят как да отбатачат държавата.
Тъй че според мен поне няма място за униние и тревоги. Съдейки по неговия ентусиазъм да открива и да копа първи копки, бих могъл да предположа, че настоящия дефицит ще бъде преодолян.
Първо – защото поредността на копките е нещо условно: копката винаги е първа, ако ще да е и третата поред – тъй че нищо не пречи на Бойко Борисов да копне още веднъж на Белене, на тунела под Шипка и на “Марица” – като използва случая, за да обяви предходните копки за фалшификат.
Второ – може да се копка на парче, но може да се копка и на част от него. Например може да се копне за следващите пет километра от “Марица”. А ако случайно се направят – да се реже лента и да се копне за следващите пет. Този номер вече сме го виждали – минава.
Трето – копването е ритуал, който става все по-малко зависим от своя повод. Поради което може да се копка за каквото и да е. За някоя квартална градинка или обществен писоар. Или за някой обект, който няма нищо общо с правителството, но чийто инвеститор иска да се подмаже на същото. Какво прави той, за да успее в това си начинание? Вика Бойко Борисов да копне основите му, разбира се!
Четвърто – копването е и механизъм, който при нужда се използва и за гарантиране целостта на правителството. Скарват се, да речем, двамата вицепремиери, хващат се задкулисно за гушите, а недобросъвестни журналисти разтръбяват свадата. Какво следва да се направи тогава? Ами да се представят публично техните прекрасни, братски чувства един към друг. Тогава премиерът им изтегля задкулисно ушите, а сетне ги хваща и ги повежда да копат. Задено, солидарно и отговорно.
Пето – копването е традиция, дълбоко вкоренена в бита и душевността на българския народ. Към половин век той четеше, слушаше и гледаше все първи копки и рязане на ленти. Прие ги като атрибут на властта, нещо като атеистичен скиптър на единовластието.
Сега му се припомнят тези практики – от новия партиен и държавен ръководител, който започна кариерата си като бодигард на стария такъв. Разгеле – сега цял Правец тръпне в очакване на стогодишнината от рождението на последния – дали пък това не е добър повод да се открие например паметник на първата копка, изобразяващ типичен български дръвник с лопата в ръка?
Виж още текстове в сайта на Едвин Сугарев svobodata.com