След Либия НАТО трябва да се преосмисли

В сравнение с намесата на западни държави на Балканите, в Персийския залив или в Афганистан войната в Либия бе относително скромна – използвани бяха по-малко от сто бойни самолета и най-много десетина ударни хеликоптера. Тя обаче ще има извънредно големи стратегически последици за държавите от Северноатлантическия алианс, както и за Европейския съюз.

Причина е на първо място двойното решение на САЩ, оповестено дни след началото на войната, да изтеглят пилотите и бойните си самолети и да не ръководят конфликта: за пръв път, откакто приключиха войните за деколонизация, Щатите се отказаха от лидерството в една коалиционна война. Инициативата изненада европейските членки на коалицията, които обаче съумяха да се нагодят към нея. Липсата на американски самолети, поддържащи бойните действия, вероятно е удължила войната, колкото французите и британците да изпратят свои ударни хеликоптери, необходими за съответните мисии.

Като оставим настрана, че французите и британците имат право да се гордеят с победата, постигната при тези условия, последиците от новата политика на САЩ – „да ръководят тайно“ („leading from behind“), са твърде многобройни. Първо, войната за щастие не бе водена „по американски“, тоест „с превъзхождща сила“ („overwhelming force“) или чрез „шок и ужас“ („shock and awe“), което означава да бъдат разрушавани електроцентрали, водопречиствателни станции и други инфраструктурни обекти – това създаде доста трудности при възстановяването на нормалния живот в Ирак, Косово и Сърбия след войните. Ако успеят да възпрепятстват евентуални погроми, новите либийски власти ще разполагат с инфраструктурата, критично необходима за битовите нужди на населението.

Промяната в ролята на САЩ ще се отрази тежко на европейските военни разходи. По време на студената война и след нея имаше разпределение на труда между отделните членки на НАТО – американците осигуряваха по-специално потискането на противовъздушната отбрана и огневата поддръжка от въздуха и нямаше нужда европейците да инвестират средства за целта. Така бе избягвано онова, което американците наричат „ненужно дублиране на усилията“.

Въпросът обаче отново застава на дневен ред и в своите бюджети, изтънени от кризата, нашите държави ще трябва да предвидят средства, с които да купят самолети за огнева поддръжка или да разработват с ускорени темпове системи за зареждане във въздуха.

Поне ако позицията на САЩ по време на войната в Либия е била прецедент, а не изключение. Както показва затварянето на Щатите в себе си след иракската авантюра и безкрайната война в Афганистан – а да не забравяме и твърде големите съкращения в американския бюджет за отбрана, планирани до 2020 г. (споразумението за дълга предвижда орязване на 550 до 900 милиарда долара), – става дума по-скоро за прецедент.

За да могат в бъдеще да водят операции като тази в Либия, европейците ще трябва вероятно да намалят досегашния си принос към дейността на коалиции под командването на САЩ далеч от страните им, например за войната в Афганистан. В нея участват днес над 30 000 европейски войници и за разлика от войната в Либия повечето са изложени на същите рискове като бойните си другари американци. С други думи, НАТО съвсем не е на път да се „глобализира“ и все повече ще се превръща в регионална организация.

Пагубен в стратегически план бе също изборът на повечето държави членки на ЕС и НАТО, решили да не участват под никаква форма във войната в Либия, независимо че имаше изричен мандат от Съвета за сигурност на ООН и решение на алианса за оперативен контрол над задействаните сили. В своя отказ Германия стигна дотам, че забрани на германците от екипажите на натовските самолети-радари Ауакс да изпълняват задълженията си. Германия се върна с 20 години назад – в епохата, когато се сблъска с проблеми от същия род по време на първата война в Залива и в Босна.

Може само да се надяваме, че евентуални промени в германската политика – участие на социалистите или дори на „зелените“ в управляващата коалиция, ще подтикнат голямата ни съседка да проявява повече солидарност, както преди. Остават по-мащабните и вероятно по-трайни последици от отказа на повечето европейски държави да участват в съвместни военни операции, легитимирани от Съвета за сигурност. Сред пострадалите е и НАТО.

Интегрираният технически механизъм за координация на НАТО изигра фундаментална роля за успешните действия на войските ни в Либия, но при все това алиансът не успя да осигури съответното политическо поведение, както по време на въздушната кампания в Косово през 1999 г. И как да стане иначе, щом толкова важни страни като Полша, Турция и Германия отказваха да прибегнат до сила в Либия?

За нещастие Европейският съюз бе сполетян от същите неприятности; външната политика и отбраната на общността се озоваха в задънена улица. Също като кризата с държавните дългове, войната в Либия хвърли светлина върху дълбоките пукнатини в европейския проект.

БТА