Проклятието на еврото и краят на „метода Моне“

Да го наречем проклятието на еврото. Когато политиците обсъждат в Брюксел кризата с единната валута, пазарите неизменно оценяват действията им като твърде недостатъчни и твърде закъснели. А когато се върнат в родните си страни, там ги обвиняват, че са отстъпили твърде много и твърде бързо. В резултат на това пазарите на облигации изпадат в паника, а лидерите – в политически нокдаун. Такава бе съдбата на сделката, постигната на срещата на върха през юли, за второ спасяване на Гърция и укрепване на зараждащия се Европейски валутен фонд. Правителствената задлъжнялост е опасно нестабилна в Италия и Испания, и въпреки това политическото одобрение на сделката срещна проблеми в Германия и Финландия.

„Европейският съюз,“ както се оплака един еврократ ветеран, „не е проектиран да се занимава с кризи“. За това трябва да обвиним Жан Моне – кръстника на ЕС. Френският функционер вярваше в постепенното обединение на следвоенна Европа чрез дискретни проекти, управлявани от каста технократи, като крайната цел нарочно не бе ясно формулирана. Европа, казваше той, „няма да бъде изградена изведнъж, или като единно цяло: тя ще бъде изградена с конкретни постижения, които на първо място ще създадат фактическа солидарност.“ Методът му сполучи в перспектива. Европейските държави доброволно се отказаха от част от суверенитета си, постигайки забележително съдружие.

Но „методът Моне“ създаде два проблема. На първо място отчуждава избирателите. Избраните правителства все по-често трябва да носят отговорност за политика, която не контролират напълно, докато гласоподавателите нямат власт „да изхвърлят онези безделници“ в Брюксел. Европейският парламент – самовеличаещ се и посредствен – не може да запълни дефицита на демокрация. Другият недостатък на метода е явната му мудност. Властта в ЕС е разпръсната и много решения все още трябва да се вземат с консенсус от 27-те страни членки (или 17-те, що се отнася до еврозоната).

Еврото бе създадено без поддържаща структура от хазна, пълномощия за вдигане на данъците и съгласувано вземане на решения. При нормални условия такива компромиси, корекции и балансиране облекчават дефицита на демокрация, като гарантират, че държавите членки няма да се чувстват твърде мачкани. В кризисни времена, обаче, те обричат ЕС на мъчителни действия. Всеки отговор на дълговата криза бе подлаган на вето от правителства и парламенти. Търговците на облигации могат да реагират за секунди или часове, държавите за дни или седмици, но на ЕС типично са му нужни месеци, години, дори десетилетия. Най-отзивчивият играч в цялата еврозона по време на кризата бе Европейската централна банка, която не е избираема и зависима от което и да е правителство.

Но дори в този момент, когато лидерите на ЕС се мъчат да приложат половинчатите стъпки, които са договорили досега, в хор се разнасят искания за още по-пълна интеграция. Малцина отиват толкова далече, колкото Йошка Фишер, опитния държавник и икона на германските Зелени, който се обявява за Съединени европейски щати. Но някои даже извън еврозоната имат силно желание 17-те да се сближат по-плътно. Ян Винсент-Ростовски, финансовият министър на Полша (която е ротационен председател на ЕС), формулира проблема така: „Изборът е: по-тясна макроикономическа интеграция в еврозоната или разпадане на еврозоната. Няма трети път.“

И все пак поддръжниците на интеграцията не са на едно мнение каква да бъде тя на практика. Оформят се две визии. Едната, издигната от френския президент Никола Саркози, е идеята за „икономическо правителство“. Не е ясно какво точно би могло да представлява то. Вероятно би означавало 17-те членки на еврозоната да се събират на високо ниво два пъти в годината, за разлика от традиционните сбирки на 27-те, както и за разлика от новия „пакт Евро плюс“, хибрид от 17-те и шест други страни, желаещи да участват в по-тясната икономическа координация. Официално или неофициално Херман ван Ромпой, президентът на Европейския съвет (който председателства срещите на върха) ще стане „г-н Евро“ за сметка на капризния Жан-Клод Юнкер, който председателства срещите на финансовите министри от еврозоната.

За Саркози икономическото правителство би било средство за разширяване на френското влияние и поддържане на паритет с Германия. За германската канцлерка Ангела Меркел създаването на „клуб вътре в клуба“ е единственият начин за налагане на дисциплина на вироглавите страни членки. Но държавите от ЕС, които не използват еврото, ще се притеснят, че са ги отпратили във втора класа. По-малките страни, които го използват, ще се притеснят, че големите ще ги изнудват. А новите препирни между институциите едва ли ще възстановят доверието на пазарите.

Алтернативен модел предвижда емитиране на общи еврооблигации. Според привържениците на идеята, стойностите на дълга и дефицита в еврозоната, взети като цяло, са благоприятно сравними с тези на САЩ и Великобритания, чиито облигации са смятани за сигурни. Но Меркел не дава да се издума за еврооблигации. А намаляването на разходите по кредитите за прахосниците би довело до увеличаването им за примерните и би ограничило стимулите за реформи. Така че еврооблигациите неумолимо ни връщат към въпроса за фискалния, а следователно и за политическия съюз. А какво да правим с дефицита на демокрация?

Пазарите в момента се държат като прислужници на интеграцията в еврозоната. Каквато и форма да приеме, тази интеграция неминуемо ще се сблъска с националните демокрации: тя означава, че други страни и Брюксел ще имат повече правомощия да диктуват икономическата политика на всяко едно правителство. Валутата може и да бъде европейска, но портфейлите са национални, а парламентите няма да си разменят охотно кесиите.

Един от начините да се постигне невъзможното е да се убедят националните парламенти да приемат правила за балансиран бюджет, вдъхновени от ЕС. Италия, Испания и Франция са сред онези, които заговориха за приемане на подобни поправки в конституциите. Бедата е, че златните правила не могат да бъдат заместител на икономическата политика. А колкото по-малко свободен избор имат държавите по отношение на заплатите и благосъстоянието, толкова повече губят суверенитета си.

Така че пределите на метода на Моне са вече достигнати. Правителствата изчерпват арсенала си от скромни стъпки, които да пробутат като технократични стимуланти. Ако не настъпи неочаквана промяна на пазарите или внезапен икономически растеж, те трябва да вземат фундаментално политическо решение: ако еврозоната желае да избегне ядрения вариант на пълен разпад, тя трябва да извърши скока към фискален съюз. След като се вземе това решение, други спорове като емитирането на еврооблигации може би ще бъдат уредени. Така или иначе, време е да пратим Моне в пенсия. И да кажем на избирателите какви са истинските им варианти за избор.

БТА