Самоизолира ли се Израел?
в. Ню Йорк таймс
Ето какво пишеше в доклада на ООН за израелския рейд миналата година срещу кораба под турски флаг „Мави Мармара“ по повод убийството на 19-годишен американски гражданин на борда: „Най-малко един от убитите, Фуркан Доган, е бил застрелян от изключително близко разстояние. Доган е получил наранявания в областта на лицето, задната част на черепа, гърба и левия крак. Това предполага, че той вероятно вече е лежал на земята ранен, когато е бил произведен фаталният изстрел, както може да се предположи и от свидетелските показания в този смисъл“.
Четиричленната комисия, ръководена от Джефри Палмър, бивш премиер на Нова Зеландия, излезе с тези думи, за да покаже, че е възможно да е била извършена екзекуция или нещо подобно. Доган, който е родом от северната част на Ню Йорк, е имал амбицията да стане лекар. Без да се интересува особено от политика, той предприел пътуването на кораба за Газа, което спечелил на лотария. В доклада за него и останалите осем убити се посочва, че „няма доказателства, че който и да било от убитите е бил въоръжен със смъртоносно оръжие“.
Срещнах се с бащата на Доган – Ахмет, преподавател в университета Ерджийес в Кайсери, миналата година в Анкара. Скръбта му беше толкова дълбока, колкото и изумлението му от уклончивостта на САЩ. Трудно ми е да си представя какви други обстоятелства могат да предизвикат подобно изключително мълчание от американска страна за убийство от упор на американски гражданин от чужда сила.
Високопоставени турски представители ми казаха, че премиерът Реджеп Тайип Ердоган е обсъдил с президента Обама участта на Доган. Но разбира се, никой американски президент, и естествено никой американски президент в първия си мандат, не би казал онова, което каза британският премиер Дейвид Камерън: „Израелската атака по флотилията за Газа бе напълно недопустима“. Дори и да има убит американски гражданин, повдигането на такива въпроси за Израел е политическо табу. Така че това попада в осеяната със забрани задънена улица на американската външна политика по отношение на Израел, външна политика, която в голяма степен е вътрешна политика.
Докладът Палмър, изтекъл в „Ню Йорк таймс“ миналата седмица, е документ на компромиса, а членовете на комисията от Израел и Турция са включили бележки за несъгласие. Моят груб превод на заключенията би бил следното послание към Израел: „Имали сте право да го направите, но стореното от вас далеч надхвърля границата и е чиста глупост“.
Докладът посочва, че израелската морска блокада на Газа е законна и уместна – „легитимна мярка за сигурност“, заради това, че Хамас продължава да обстрелва Израел с ракети от територията; че флотилията е действала безразсъдно в опита да пробие блокадата; че мотивите на организаторите на флотилията повдигат сериозни въпросителни; и че израелските командоси са се сблъскали с „организирана и бурна съпротива“.
Но той също така нарича щурма, извършен на 72 морски мили от брега, „твърде тежък и твърде бърз отговор“. Флотилията, се посочва в доклада, далеч не е представлявала някаква военна заплаха за Израел. Преди това е трябвало да бъде отправено ясно предупреждение. Решението за щурм „е било прекомерно и неблагоразумно“. Докладът критикува Израел за това, че няма „адекватно обяснение“ за деветте жертви или за това „защо е била използвана сила до такава степен, че да се стигне до подобни наранявания“.
Комисията е смаяна от това, че Израел не е в състояние да даде подробности за убийствата. Тя смята, че израелската политика за достъп до ивицата Газа не може да се удържи като позиция. Като цяло, комисията установява, че Израел трябва да излезе с „подходящо изявление на съжаление“ и „да направи плащане в полза на загиналите и ранените и техните семейства“.
Да, Израел, който е все по-изолиран, трябва да направи само това. Едно извинение е правилният ход и е умна стъпка. Каквото е добро за Египет – извинение за погубения живот, е добро и за Турция.
Израел и Турция водят разговори повече от година. Феридун Синирлиоглу, високопоставен служител в турското външно министерство, се срещна с редица израелски представители. На моменти споразумението бе близо. Ехуд Барак и Дан Меридор, израелските министри на отбраната и на разузнаването, се обявиха за извинение по случая; външният министър Авигдор Либерман поведе ястребите, казвайки че Израел никога не се огъва; премиерът Бенямин Нетаняху само следеше накъде духа вятъра. Накрая Либерман и крайната десница надделяха, както можеше да се очаква при това жалко израелско правителство.
„Това е типичен случай, при който коалиционните съображения имат преимущество над стратегическото мислене, и това е трагично“, ми каза Шломо Авинери, израелски учен-политолог. „С палестинския въпрос в ООН и отношенията с нов Египет, ние можехме да използваме стратегическа проницателност“.
Това е така. Вместо това, заключен в своя манталитет на обсаден, воден за носа от Либерман и неговата пасмина, неспособен да улови промяната в Близкия изток, движена от арабското искане за достойнство и свобода, непреклонен по въпроса за заселниците, пренебрегващ американския подтик да се извини, Израел губи един от най-добрите си приятели в мюсюлманския свят – Турция. Експулсирането миналата седмица на израелския посланик бе очакван удар. Израелското общество заслужава много повече, както го показа чрез граждански протести.
„Няма за какво да се извиняваме“, се зарече Нетаняху в неделя и повтори това три пъти. Той избра излишния път към изолация, който отслабва Израел и подкопава стратегическите интереси на неговия най-близък сътрудник – САЩ. Не че очаквам Обама да каже нещо повече по този въпрос отколкото каза за Доган.
БТА