Буш и Чейни ни припомнят как се озовахме в тази бъркотия

в. Вашингтон пост

Благодаря ви, Джордж Буш и Дик Чейни, че излязохте от сигурните си, тайни места, за да ни припомните как се озовахме в тази бъркотия: това не стана случайно. Няма значение какво казва Буш в интервю за „Нешънъл Джиографик“ или какви стари сметки се опитва да уреди Чейни в своите мемоари. Това, което има значение е, че завръщайки се в полезрението на обществото, те привличат вниманието върху историята на погрешните си политически решения, които спомогнаха за това да се доведе страната до едно неприятно състояние на оскъдица.

Въпросите относно това дали президентът Обама беше достатъчно агресивен в подхода си към републиканската опозиция – или достатъчно амбициозен в съставянето на своя дневен ред – изглеждат несъществени, когато бъдат разгледани в този по-голям контекст. Обама се опитва да се справи с огромни проблеми, които са се натрупвали в продължение на много години. Неговият стил на управление е важен дотолкова, че да повиши или да намали неговата резултатност, но важността му бледнее пред в повечето случаи справедлива същина на това, което той се опитва да постигне.

Администрацията на Буш беше тази, ще си спомните, заради която държавният дълг скочи до небесата и понижи федералните приходи до животозастрашаващи нива. Буш и Чейни решиха да водят две войни, без дори да се отчетат за това – да не говорим да платят – за тях. Вместо да увеличи данъците, за да покрие разходите за военните кампании в Афганистан и Ирак, Буш избра да поддържа неразумни и ненужни намаления на данъците. Дотук войните и намаленията на данъците струваха на хазната между 4 и 5 трилиона долара. Ако Буш само беше оставил на мира нивата на приходите от налозите, никой освен Рон Пол нямаше да говори за дълга.

Целта ми не е да нападам Буш, а неговата философия. Когато той се съревноваваше за Белия дом през 2000 г., правителстовото очакваше планиран излишък от около 6 трилиона долара през следващото десетилетие. Буш нееднократно заявяваше, че това е твърде много и искаше да намали излишъка – оттам през 2001 г. последва първото от двете му големи намаления на данъците. Буш се подчиняваше на това, което вече бе станало догма за републиканците, и към този момент се превърна в нещо подобно на пасаж от Библията: налозите винаги трябва да се намаляват, защото правителството винаги трябва да се лишава.

Партията приписва това златно правило на Роналд Рейгън – удобно забравяйки, че Рейгън през осемте години, в които беше президент, повиши данъците 11 пъти. Той може и да е вярвал в идеята за малко правителство, но вярваше в самото правителство. Днешните републиканци извратиха философията на Рейгън в някакъв антиправителствен нихилизъм – безотговорна, почти детинска настойчивост, че основните аритметични закони могат да бъдат отменяни, когато те си пожелаят.

Администрацията на Буш също така тласкаше напред Рейгъновата политика на дерегулация – не обръщайки внимание, например, на критиците, които казваха, че раздуващият се пазар на ипотечните кредити се нуждае от по-голям надзор. Когато настъпи кризата през 2008 г., Буш си възвърна доверието в правителството за достатъчно дълго време, за да събере на бърза ръка 800-те милиарда долара държавна помощ за банките по Програмата за освобождаване от проблемни активи TARP . Но той не успя да използва преимуществото на пакета от мерки за финансова помощ, за да изиска реформи, които биха гарантирали, че финансовата система служи на икономиката, а не обратно.

Ако бъде поставено пред подобни обстоятелства, дали ръководството на републиканците изобщо ще реагира по някакъв начин? Или партийният възглед е, че правилната роля на правителството би била да седи настрани и да гледа как катастрофира и гори световната финансова система? Това е сериозен въпрос. Само преди няколко седмици републиканското мнозинство в Камарата на представителите заплаши правителството на САЩ, че може да се стигне до неплатежоспособност по дълговите облигации – едно преди това немислимо водене на политика на ръба. Сега вече всичко е възможно.

Администрацията на Буш прекали твърде много с Рейгъновата философия за намаляване на данъци и правителствени лишения. Днес Републиканската партия я отвежда до един непреклонен абсолютизъм, който щеше да изглежда смешно, ако не беше без последствия. Изправени сме пред ужасяваща безработица. Мнозина консервативни икономисти се присъединиха към хора, призоваващ федералното правителство към повече краткосрочни разходи като начин да се даде тласък на растежа. Но радикалните републиканци вече не обръщат внимание на консервативните икономисти. Републиканската идея за лекарство срещу рака би била орязване на разходите и на данъците.

Може би те просто по циничен начин се опитват да държат икономиката в застой до догодина, за да намалят шансовете на Обама за преизбиране. Притеснявам се, че фанатизмът им е искрен – че една от нашите партии е напълно обезумяла. Ако е така, нещата ще се влошат, преди да са се подобрили. Появата на Буш и Чейни ни напомня да отстъпим назад и да погледнем срещу какво е изправен Обама. Може да поискате да му дадете още малко време.

БТА