Ерол от “Уикеда”: Понякога се налага да се връщам на работа в строителството
Трябва да се отнасяме към политиците като към подчинени, казва музикантът-поет
Една от най-популярните български групи „Уикеда” се задържа на сцената вече над десет години, след като за пръв път през 90-те години нашумя с парчета като „А ние двамата с Боби пием кафе”, “Уиски с фъстъци” и др.
Фронтменът Ерол Ибрахимов е автор на текстовете на повечето песни на групата, включително на всичките им хитове, същевременно е и бас китарист.
“Уикеда” се превръща в източник на идентификация за различни поколения млади хора, една от причините за което е не толкова оригиналната музика, колкото текстовете на песните им. Ерол е роден през 1969 година. Вече е преминал през славата, разочарованията и реалностите на правене на музика у нас. Ерол е свидетел на разочарованията и надеждите на младите българи през 90-те години, на имигрантската вълна на същите млади хора. „Уикеда” обаче успява да се съхрани, като запазва и известен оптимизъм. А фактът, че хората на изкуството, дори и популярните, живеят труден живот у нас, не разубеждава Ерол и съпругата му, която е художник, да създадат две деца.
– Оптимистично ли сте настроен?
– Аз по принцип съм оптимист, така съм решил да си прекарам живота, опитвайки се да гледам откъм светлата страна. Това е въпрос на избор, така че принципно съм оптимист, въпреки че често случващите се неприятности, въпреки обстановката, която ни заобикаля. Особено за музикант може би е нещастие да се роди в България в това време, но аз не искам да гледам на нещата по този начин, искам да живея живота си пълноценно. По някой път и аз изпадам в кризи.
(виж още песни тук)
– Кога става така?
– Най-вече това, което ме притеснява в България е, че ако човек има мечти и желания да постигне нещо, в крайна сметка се оказва, че е загубил. Говоря за финансовото положение, за положение в обществото… И това кара много млади хора да заминават навън. Това е основният проблем на страната – хората, които тук се трудят честно, не получават това, което заслужават. И общо взето, много хора мислят, че единственият вариант човек да постигне някакво средно ниво, е да се занимава с далавери. Защото мога да кажа, че съм от хората, които са успели…Постигнах това, за което съм си мечтал, за което съм се борил, работя, каквото искам, обаче се чувствам в някаква степен неуспял, като неудачник. Така стоят нещата в нашето общество. Това се отнася и за актьорите, писателите, ядрените физици, микробиолозите. За всички, освен няколко професии, където има начин да живееш нормално.
– Интересувате ли се от политика?
– Напоследък да. Някак си преди това се опитвах да живея, все едно няма политика. Защото много хора прекарват живота си в ядосване за политиката. Преди десетина години имаше и пренасищане сред младите хора, станаха аполитични. Аз тогава бях симпатизант на СДС, близка ми беше идеята за демократизиране на обществото, пазарна икономика, което в един момент се изроди…
– Сега какво ви вълнува политически?
– Когато мисля за политика, това е единственият момент, когато се чувствам песимист и разочарован, дори по някой път – депресиран. И си мисля, че колкото и да ни е трудно, говоря не само за себе си, трябва да вземаме отношение за тези неща. Най-малкото да не се съгласяваме вътрешно с несправедливостите. Ако например разберем за някой политик, че е мошеник, трябва да не одобрим това вътрешно. Звучи опростенчески, но аз съм на мнение, че има добро и зло и можем да се научим да го разпознаваме. Това е първата стъпка към промяната. А вярвам, че все пак трябва да има и добри хора в политиката, въпреки всеобщото мнение, че всички са маскари (смях). И трябва да се отнасяме към политиците като към подчинени, да търсим сметка за всяка грешка, мошеничество, когато ни обиждат. Когато ни сравняват с кучета, трябва да кажем: „Не, ние не сме кучета, ние сме хора. И вие, дето ни наричате кучета, ще си платите”.
– По-зле ли са нещата в сравнение с предишни години, според вас?
– Това е някакво постоянно положение последните 20 години.
– Само с музика ли се занимават хората от „Уикеда”?
– Главно да. Опитваме се да се занимаваме само с музика, което е много трудно. Винаги сме на ръба да се хванем на, как се казва – „сериозна работа” (смее се).
– Преди сте работил в строителството. Налага ли се често да се връщате към това?
– По някой път се налага. Има моменти, когато няма участия, защото основно от това са ни приходите, от концерти. От продажби и авторски права не се печели, което е другият проблем с българските артисти. Не знам какво става с тези права, но положението е зле. В момента се занимавам само с музика. Преди да започна да се изхранвам като музикант основно това съм работил, общ работник. Мога да направя ремонт на апартамент така, че да не ме набият тези, които са го поръчали (смее се). В тази работа ми харесва простотата на отношенията между хората. Там се казва „донеси вар” и толкова. Преди няколко години работих по правенето на изолация. Та тогава беше забавно. Някакви хора ме виждаха и не се сещаха веднага, но питаха: ”Ти не беше ли от телевизията?”.
– В какъв етап се намира групата в момента?
– Сега е малко преломен момент. Опитваме се от няколко години да съберем парчета и да запишем нов албум, но предстои да стигнем до краен вариант, да съберем вкусовете и желанията и накрая да го направим това нещо. Най-големите проблеми в групите са творчески. Тези ,които казват, че са финансови, значи правят нещо, което не им харесва. При нас, ако имаме желание, ако всичко върви в групата, това че не изкарваме достатъчно пари не може да ни спре, никога не сме изкарвали достатъчно. Даже и за да покриваме ежедневните си разходи. Единственото, което може да ни попречи на работата, е да стигнем до положение, в което не можем да се разберем за това, което правим. Сега сме в период, в който все още не можем да стиковаме нещата, да решим в каква посока да поемем. Аз междувременно започнах да работя по самостоятелен проект. Вече имам материал за цял албум, той е почти готов. Остават технически неща.
– Пишете ли поезия или текстовете са обвързани с музика?
– Някои от парчетата още не са излезли като музика и когато ги показвам, има доста позитивни отзиви…
– Междувременно какво правите в „Уикеда”, докато мислите върху новия албум?
– Стигнахме до етап, в който свирим неща, които най-много се харесват. Направихме много неща, които хората нямаха време като че ли да осмислят, поне при нас е така. Междувременно усещам нов прочит, смениха се поколения фенове на музиката. Повечето хора, които слушаха „Уикеда” преди десет години, вече имат семейства, сериозна работа, някои от тях са в чужбина. Имаше втора вълна фенове, с които се случи същото. Сега идват някакви деца, поне за мен, които са били на шест-седем години, когато издадохме първия албум. Те обаче слушат някак си по-цялостно „Уикеда”, не най-известните ни парчета. Свалят си например дискографията ни и чуват всичко. И някак си по друг начин реагират на това, което сме направили. Има парчета, за които съм си мислел защо не ги харесват хората. Защото те са свикнали с веселата „Уикеда”, с „А ние двамата с Боби пием кафе”.
http://www.youtube.com/watch?v=k7i0GIzekZo
– Какво стана с първото поколение, тези които първи ви приеха?
– Скоро видях едно момче, което не бях виждал отдавна. Когато свирехме в София, той дойде да ни поздрави и даже се разплака. И ми се стори малко смачкан от, да кажем, системата. Една част от тези хора ги поочука и смачка животът, друга част за съжаление не са в България. Имаше един период, в който свирехме тук и някак си намаляха хората… И почнахме тогава да пътуваме из Европа, доста време свирихме в Германия, Чехия, Унгария – за българските общности, на клубове, фестивали. И изведнъж почнаха да се появяват едни тълпи български студенти!…Същите тези хора, които бяха тука, виждахме познати. Сещам се за един американски университет, забравих в кой град в Германия, в който най-голямата общност бяха българи… И голяма част от тях преди това идваше на концертите ни. Не знам дали са се върнали, какво става с тях. Често се виждаме с някои, когато пътуваме. Някои ни канят да свирим на сватбите им, когато се връщат да се оженят в България, после си заминават.
– А никой от „Уикеда” не е решавал да ходи в чужбина?
– По-скоро имаме член на групата, който е завърнал се имигрант от Германия и който дойде в групата. За добро или лошо, не сме емигрирали. Хубавото на света е, че е глобален, че сме част от нещо по-голямо географски, като Европа.
– Възможно ли е една група да пробие на чуждестранния пазар, или има таван?
– Ами да. Мога да кажа даже, че сме успели, доколкото е било възможно. Това не значи непременно да придобиеш огромна популярност, да те дават по Ем Ти Ви. Слава Богу, вече хората започват да разбират, че нещата не са това само случващото се по радиото или телевизията – Лейди Гага, Бритни Спиърс… Че има огромна база музиканти. Ние, понеже свирихме доста навън, го разбрахме. Мога да кажа, че пробихме, защото свирехме по големи фестивали, клубове. Наскоро се случи нещо, което не вярвах, че може да се случи. Едни момчета, които живеят в Германия, но са били във Франция на концерт, бяха на фестивал в Казанлък и когато дойдоха при нас, казаха: „Трябва да се гордеете с това, което сте направили. Оказа се, че са били във Франция на джаз концерт и се запознали с джазмените, които ги питали откъде са и после казали: „Ааа, „Уикеда!”. И си казвам, че значи сме направили нещо, оставило следа. Въпреки общото мнение, че нищо качествено, конвертируемо, не може да се произведе в България. Вярвам дълбоко, че българите, както навсякъде по света, могат да правят хубава музика.
– Какъв е начинът музиката да стане реална част от икономиката?
– Повечето артисти в България работят с душа, идеалистично. Правят нещата много истински. Въпросът е, че го няма продуцентското звено, което сега работи с нагласа: „Сега ще изкараме някакви пари, след нас и потоп”.Те гледат на този бизнес, все едно продават домати. Заради това и много малко хора създават работещ бизнес модел, защото успешно бизнес начинание не се прави с хитрост, мошеничество, прави се с вяра в това, което правиш, с много работа и до голяма степен идеализъм…За съжаление за хората е по-лесно да направят някаква далавера. Може би системата ни работи така – на мошеничества, на връзки, познати, лобита, за да може да направиш това, което искаш. Затова и хората бягат. За съжаление, хората в България спират да са мечтатели, не вярват, че със собствените си усилия могат да постигнат нещо в този живот. Поне са малко. Няма и примери за такива хора.
– „Уикеда” не са ли пример?
– Ами не. За съжаление не сме… Когато си говорим с хората, те много често остават учудени, че живеем скромен живот. Аз не искам да съм Майкъл Джексън, не искам да си построя „Дисниленд”. Не. Искам да си изкарвам месеца от край до край и да платя всички сметки, да мога да издържам семейството си нормално. Нищо повече. Но за съжаление не мога, казвам го съвсем честно.
http://www.youtube.com/watch?v=RyK9Uzbex9M
– А след десет години ще можете ли?
– Дано, не знам. За мен нещата стоят така: положението е такова, каквото е. От мен зависи дали ще преживея живота си в мъка, оплакване колко е зле положението, или ще го изживея въпреки трудностите и неприятностите пълноценно и щастливо.
Повечето, които идват на наши концерти, не знам защо така се случва, но са хора, които са отчаяни, на ръба, питат: „Какво да правя”. Много често при мен идват хора, които казват „ Тук нищо не става, баси скапаната страна”. И на мен от една страна ми става тъжно, от друга страна усещам, че не съм сам в мислите, които ми идват всеки ден в главата. Но по някакъв начин сме заедно с тези хора. Явно по някакъв начин с музиката успяваме да изразим надежда. Хората като че ли идват да получат надежда.
– Жена ви е художник, имате две деца. С оглед на всичко, за което говорихме, лесно ли е да се отглежда семейство от двама души, занимаващи се с изкуство?
– Трудно е, но си заслужава. Това са най-хубавите две парчета, които съм правил (смее се). И 30 албума да направиш, пак може да остане съмнението. По отношение на децата няма съмнение, в случая винаги си казваш: „Ето за какво е била цялата работа”.