Йовков от Салинас и Стайнбек от Жеравна
Мили читатели,
пиша тези редове и виждам пред себе си България (или поне правителството й) как се готви да посрещне президента Буш на 11 Юни.
Хубаво би било това посещение да промени към по-добро всекидневния живот на онези българи, които все още не са убедени, че вървим към „светли бъднини”. Хубаво би било също да се обърне по-малко внимание на салтанатите и повече на реалните резултати от една такава (сама по себе си) интересна визита. Ако е до салтанатите, от тях файда няма, и които не вярва, да прочете незабравимия фейлетон на Алеко „Ех, че гуляй му дръпнахме…”
Нейсе, както и да е, гостът е добре дошъл, по стар обичай сигурно ще го срещнем с хляб и сол. По този повод ще ви напиша някои работи които показват колко много американци и българи (понякога) си приличат, а понякога разликата в живота им е като разликата между Ню Йорк и Нова Загора (имената са подбрани случайно). Освен това подозирам че в Нова Загора има поне 10 души, които живеят по-добре там, отколкото, ако бяха в Ню Йорк.
Стара истина е, че много американци живеят, за да работят, докато много европейци (и българи) работят, за да живеят. Средно статистически американците работят повече часове в годината, имат по-кратки отпуски, по-скромно и много по-скъпо медицинско обслужване от европейците, и в краен резултат живеят по-кратко от тях. (Ние сме малко встрани от тази статистика).
Имам обаче чувството, когато през лятото си идвам в България, че нашите млади хора живеят доста по-безгрижно, по-весело и по-артистично отколкото много техни американски връстници.
Кафенетата и ресторантите ни са препълнени с млади хора които замезват и пийват биричка или ракийка, пушат си безметежно цигарки и дават вид, че всичко им е наред, както се пееше в една песничка на Васко Найденов. В Съединените щати повечето (повтарям повечето) млади хора работят здраво, имат малко свободно време и са по-пресметливи относно бъдещето си. Кои са по-щастливи обаче, не знам. Щастието е толкова неуловима величина, че няма да си губим времето да гоним вятъра.
Така се случи, че наскоро ми се наложи да чета малко лекции по международни хуманитарни въпроси във Военноморския колеж в Монтерей, Калифорния. Монтерей е малко градче (нещо като Балчик или Созопол в тукашния контекст), между Сан Франциско и Ел Ей, както сега се казва на нов български медиен език (да ме простят Солунските братя). Да ви даде Господ, драги читатели, да изкарате една седмица отпуск в Монтерей. Да се почерпите с хубаво бяло вино и със скариди на жар за мезе. Тук Роберт Л. Стивънсън написва „Островът на съкровищата“, а незабравимият Джон Стайнбек написва половината от романите и новелите си, които му носят световна слава, пари, „Пулицър“ и Нобелова награда за литература. Тук образи като Дани, Пайлън, Док и десетки други бродяги са се разхождали по „Улица Консервна“ край океана, преди Стайнбек да ги вкара във фантастичните си произведения и да ги направи вечни граждани на литературния свят.
И тук му е мястото да се запитам каква е приликата между нашия Йордан Йовков, родом от Жеравна, но населил творчеството си с добруджанци, и Джон Стайнбек. Приликата е, че и двамата са страхотни майстори на перото, че те хващат за сърцето, когато ги четеш, че хуманизмът им изпълва пространството между Салинас (където е роден Стайнбек, на петнайсетина мили от Монтерей) и Добрич, в чийто район така гордо са живели Албена, Сарандовица, Моканина и десетки други незабравими личности от творчеството на Йовков.
Героите и на двамата са „глобални“, макар да действат „локално“, много от тях се занимават със земеделие – Салинас е известен като „салатената купа“ на САЩ, както Йовковата Добруджа е пълна с жито, жетвари, мелници и ханове. И при двамата има много човещина, поезия и любов. И още много общи неща.
Както и, че музеите и на двамата са пълни с млади хора. В края на миналата година си бях в Добрич, баща ми си отиваше от този свят, та аз и брат ми дежурехме на смени край болничното му легло. В една от кратките паузи между дежурствата отидохме с племенника ми да видим какво е останало от някога хубавия музей на Йовков в Добрич. Беше пълно с ученици. Беше чисто, тихо и душевно уютно. Не можех да спра дългия разказ за Йовков от една предана литературна екскурзоводка.
Същото беше и в Салинас, където е родната къща на Стайнбек, днес превърната в ресторант, с печалбата от който не само се поддържа къщата, но се и подпомагат бедни деца. И в Америка има бедни деца. И макар музеят на Стайнбек да е по-внушителен и „технически богат“ от този на Йовков в Добрич, общото помежду им е огромното литературно богатство в тях. И човеколюбието, което толкова липсва днес в общуването между хората. То липсва в България, в САЩ, и май почти навсякъде по света. Днес имаме повече хляб от времето на Моканина и Дани, но нямаме време да си говорим с тях.
Каква е обаче разликата между Йовков от Жеравна и Стайнбек от Салинас? Основно в това, че Йовков пише на един регионален, малко познат език, а Стайнбек пише на глобален език. Така Стайнбек получава световна слава, „Пулицър“, Нобелова награда, много пари и умира на (сравнително) почтена възраст. Йовков приживе получава предимно българска слава, никакви световни награди и умира (сравнително) млад, но беден…
Ето такива мисли ме бяха налегнали докато гледах спретнато подредените томчета на Стайнбек зад една стъклена витрина – десетки издания на десетки езици, включително на полски, унгарски и български. Не можах да отворя витрината, да видя дали превода беше на Кръстан Дянков, на Тошо Вълчев, на Димитри Иванов или на някой друг. Няма значение, много ми се искаше някой ден всички тези преводачи, които някога ни отвориха очите за най-доброто в световната литература в онези времена, когато повечето хора пътуваха по света предимно чрез литературата и журналистиката, да могат да се съберат всички – живи и отишли си от този свят – в родната къща на Стайнбек, да се срещнат със сенките на Дани, Док и другите, да пият заедно по едно бяло калифорнийско вино от нас, признателните читатели. А после да си идат в Жеравна или Добрич и да пият пак по чаша бял добруджански „Кастел“, както умееше да го прави баща ми, а ние с брат ми умеехме да го пием. И както го е предлагала Сарандовица на гостите си в Антимовския хан.
Знам, че всички сме горди с нашия български език, помним „О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш….“ и тъй нататък. Тъжна истина е обаче, че ако Радичков и Ивайло Петров бяха писали на днешния глобален език, щяха да бъдат много по-известни и да не умират в мизерия както стана с мнозина български поети. Знам, Иво Андрич е писал на сръбски, а маса поляци, чехи и унгарци спечелиха световна литературна слава без да напишат и дума на английски или френски. Но те са по-скоро изключенията, които потвърждават правилото…
Ако Димитри Иванов – Джимо работеше за „Ню Йорк Таймс”, отдавна щеше да има „Пулицър”…
Като дойдете в Ню Йорк, драги читатели, отбийте се в един клуб в Манхатън, в Гренич вилидж, казва се „Терра Blues“, там където се пресичат ул. „Съливан“ и „Блийкър“ . Всяка вечер свирят на смени по два състава (групи), предимно ритъм енд блус, Мисисипи делта стил… Ще чуете как китара и устна хармоника плачат заедно, как песните на Би Би Кинг, Мъди Уотърс, Джон Лий Хукър и други легенди на блуса изпълват залата. Има един музикант, виртуоз на клавирните и на акордеон. Да, акордеон. В главата прилича досущ на Киро Маричков oт „Щурците“: Все едно че му е брат близнак. Също талантлив музикант, също висок и едър, с коса вързана на „пони тейл”. Този тукашен Киро Маричков всъщност се казва Марк Ханза и го търсят всички големи музиканти, защото е голям майстор на инструментите си. Предполагам, че и хонорарите му са адекватни на таланта и работата му.
А като си спомня как една талантлива група музиканти от Добрич – Димитър Димитров-Дългия, както му викахме, Иван Цанков-Чеха, Стефан Йорданов-Главанеца който с италианския си акордеон „Паоло Сопрани“ не беше по-лош от Марк Ханза… Митьо Дългия за 5 минути научаваше партитурата на най-сложните парчета на Бийтълс от онова време и можеше да ги изсвири на няколко инструмента. Да не говорим за Иван Цанков, който се движеше между вълшебните звуци на Сметана, Дворжак, Дюк Елигтън и Сачмо със същата лекота, с която сменяше тромпета, клавирните и ударните инструменти. Те до един можеха да бъдат звезди в Ню Йорк. Митьо стана инженер във Варна, Стефан май още е директор на училище в Добрич, а на Иван Цанков му изгубих дирите. Лошо няма, имат достойни професии. Дано обаче това, което работят днес, да им носи същото удоволствие като музиката. И достатъчно пари, та децата им да следват това, което искат сърцата им, а не което се търси на пазара на работната сила.
Та такива мисли върлуваха на глутници в главата ми, като вълци в хайките на Радичков и Ивайло Петров, докато бях в музея на Стайнбек в Салинас. Ако Жул Паскин и Христо Явашев бяха останал във Видин или София, а не в Париж или Ню Йорк, ако Елиас Канети не беше отишъл от Русчук във Виена и Лондон, вероятно животът им би се развил по друг начин. Ако моите съученици Веско, Ангел, Живко и Тошо (Рибата) – все блестящи математици – можеха да отидат да учат отвъд Варна, сигурно днес щяха да бъдат като Дико (също от Добрич), които на трийсетина години вече е един от най-скъпо платените млади хора в Ню Йорк.
Лошо няма, както сега се казва у нас: те останаха да градят Нова България. Прави им чест. Но в дните когато посрещаме Джордж Буш си мисля можеше ли България да направи повече за талантите си, така че да не бягат в други държави да си реализират таланта… И като останат у дома, пак да бъдат световни, глобални… Не е лесно да се родиш в малка държава, па макар и тя да е на 1326 години, която все опитва да бъде Швейцария (на Балканите), и все нещо я спъва.
Много ми е интересно какво щеше да стане, ако Йовков беше от Салинас, а Стайнбек от Жеравна.
Но извинявайте, ако въпросите ми са в грешна посока.
Искрено ваш,
Енчо Господинов