Атолука в Родопите – утопичното селище
Ако донесеш тук вкиснато вино, то се оправя, а въздухът лекува безнадеждно болни
В едно хипотетично издание на пътеводител на скритите кътчета в България Атолука би заемала достойно място. Курортното селище с име, звучащо като индианска местност, се намира в Западните Родопи и на картата съществува с името Васил Петлешков. То се намира на четири километра от с. Равногор, в регион, в който са и историческите градове от Априлското въстание Батак, Брацигово (16 км), Перущица.
В Атолука няма обезлюдяване, безработица и други видове социална „чума”, типични за други български селища. Причината за това е, че селището е ваканционно и там никой няма адресна регистрация. В настоящето там има само 450 частни вили и нито едно парче частна земя, тъй като площта на селището принадлежи на „Горски фонд”.
В Атолука има хора около едва два месеца в годината – през юли и август, и дните около празници като Нова година. Там няма адресна регистрация, като в община Брацигово още си разказват как преди време един старец направил опит да се регистрира, но го посрещнали единствено със смях.
Атолука не е известна туристическа дестинация. Дори в намиращия се наблизо град Пазарджик има хора, които не знаят за съществуването му. Гордо стояща табелка в центъра на селището показва, че то съществува от 1906 година. „В началото това вероятно е било временен ловен заслон. И ловците, които са идвали, постепенно са харесали мястото, и са започнали да го приготвят за идването си със семействата си”, разказва пазачът на селището.
Нейчо Кръстев, който е пазач от 20 години на Атолука, в продължение на месеци остава единственият човек в селището. Живее в Разногор със съпругата си, която явно е свикнала да го дели с Атолука. Докато стои на наблюдателния си пункт до централната селищна поляна заедно с няколко „ортаци”, пазачът разказва, че в миналото мястото е влизало във владенията на местен турски бей.
Според разказа му водата там е била толкова студена, че когато конят на бея веднъж достигнал мястото и започнал да пие от течащ поток, замръзнал от студената вода и „се споминал”. Затова и, сполучливо или не, местността е наричана „ат” и „олука”, което идва от турските названия за „кон” и „студена вода”.
Преди 9 септември на мястото е имало едва 10-15 вили. По време на комунизма са раздадени около 350 парцела или около 90 % от всички места за вили, като в настоящето къщите са около 400. Любопитното е, че от 20 години насам парцел не е даван на никого.
Хората, които са решили да си изградят паралелна, тиха и кротка реалност в Атолука, са от най-различни градове. Те идват основно от Бургас, Пловдив, Хасково, Сливен, Пазарджик, Варна. В района има и чужденци, като според бившия пазач на селището, който прави компания на настоящия, един германец е „хвърлил и двата бастуна” и е дошъл да живее в Равногор.
Въздухът на Атолука е вероятно най-голямото съкровище на мястото, намиращо се на 1450 метра надморска височина.Сигурно подобни „космически” легенди се носят и за други места в България, но поне за това място е вярно, че след изследвания на НАСА на база спътникови снимки районът около Равногор в радиус от 40 км е определен за най-чистия район на Балканския полуостров. Сертификат, доказващ това, се пази в община Брацигово, а резултатите от изследванията са публикувани през 1994 г. в сп. „National Geographic”.
От намиращия се над Атолука връх Знаме (2000 метра надморска височина), се вижда Бяло море. Според собственик на една от атолушките вили, в местността нахлува изсушаващ въздушен поток от посока на морето, поради което дори и да вали дъжд, влажността от въздуха изчезва за часове.
Има шега, че ако се занесе вкиснато вино в намиращия се по-долу Равногор, ще се оправи. Историята обаче е доказвала, че атолушкият въздух има лечебни свойства. Това е и причина през 40-те години в селището да стъпи кракът на състоятелна фамилия на име Кацарови. Дъщеря в семейството била болна от туберкулоза и родителите й, изгубили надежда, че ще оживее, я изпратили през лятото при баба й.
Според историята старицата упорито вървяла след овчарите с внучката си нагоре до Атолука и след известно време момичето оздравяло напълно. Зарадвано, семейството подарило чешма на селището и построило няколко вили там. Впоследствие, при комунизма, именно тези къщи са отнети от властта, но в настоящето парцелите са върнати на семейството.
В Атолука има няколко железни правила, като че ли останали от комунизма. На първо място земята принадлежи на „Горски фонд”, а вилите са частни. Никой собственик на вила няма право да ползва земята, засаждайки зеленчуци или друг вид насаждения, да гради огради и да оформя двор. Дори за засаждането на бор той трябва да се допита до „Горски фонд”. Това означава, че никой собственик на вила не би могъл да възрази, ако някой реши да си постеле одеяло в двора на къщата му.
В селището, което е природен резерват, висша ценност са гората и водата, тъй като там всеки ден има воден режим. Навсякъде има параноични табелки, предупреждаващи за опасността от пожари. Ако една от вилите се запали в сух и горещ период, вероятно ще се получи ефектът на доминото. На мястото има почти всичко, (без порочните за цивилизацията казина и банки) – медицински пункт, малка църква, изградена със средства на жителите, няколко заведения.
Временните жители на Атолука ревниво пазят своето утопично пространство. Затова и там съществува официално само една частна почивна база и едва отскоро – нов хотел. Собствениците на единствената почивна база са двама съпрузи, които навремето се изкачват с приятели на мястото. Там те виждат, че заводът „Бял бор” е обявил за продажба няколко бунгала, към които има и трапезария. Откакто семейство Харутюнян отваря базата и стартира сайт в интернет, Атолука се прочува малко повече като дестинация за отдих.
Жителите на селището са изключително ревниви към мястото, те изтръпват при мисълта, че то може да се превърне в типичния курорт. И наистина е добре, че Атолука не е място като Крушунските водопади например, където панаирджийските кебапчета, сергиите и тълпите изместват фокуса върху природата.
Героят на Леонардо Ди Каприо във филма „Плажът”, в който се разглежда митът за утопичното място, казва: „Поне знам, че това не е място, което можеш да потърсиш, защото не е място, където можеш да отидеш. Това е чувство в момент от живота ти и когато откриеш този момент, той трае вечно”. Въпреки тази вероятно вярна теза хората продължават да търсят идеалното място.
Да се изследва Атолука е като да се изследва опитът на група хора да създадат за себе си идеалното място за отдих, отделено с „въздушна завеса” от напрягащия свят „отвъд”. Подобни красиви кътчета не са гаранция за успешно бягство от стреса, тъй като човек може да го занесе със себе си, където и да отиде. Ако е в подходящото настроение обаче, човек на подобно място би могъл да оцени и свежия въздух, и боровинките, и гледките от някоя скала. Както и възможността да изживее една лична утопия.