Наистина ли Африка загуби Либия?

в. Гардиън

От десетилетия Либия е неразделна част от Африка. Всъщност бастионът на полковник Кадафи Сирт, където все още продължават боевете, беше родното място на Организацията за африканско единство през 1963 г. Около една четвърт от местните жители на Либия са чернокожи, а африканските работници мигранти в страната са над един милион; през 40-годишното си управление Кадафи подкрепяше панафриканизма и африканското културно многообразие.

Но либийското въстание, освен че свали стария ред, прерасна в грозна расова война. Бунтовниците се ядосваха, че чернокожи африкански наемници се биеха на страната на стария режим, въпреки че повечето от тях бяха всъщност работници мигранти или местни чернокожи либийски войници. Така се налага погрешната представа, че всички чернокожи африканци са наемници, което води до преследването на африканските имигранти и чернокожите либийци.

„Хюман райтс уоч“ и Африканският съюз призовават да се сложи край на жестоките актове на отмъщение, включително изтезанията, масовите убийства и произволните арести. Много от нападенията изглеждат планирани. Това води до въпроса: може ли Либия все още да бъде разглеждана като „африканска“ страна?

Революцията включва Либия в демократичната вълна на Арабската пролет. Взаимодействията между Либия и Африка ще продължат; но културно, идеологически и финансово Либия все повече се идентифицира със своите северноафрикански, близкоизточни и южно средиземноморски съседи. Либия прегръща арабското си наследство. В известен смисъл това не би трябвало да е изненадващо: либийците не подкрепяха кой знае колко поддържания от Кадафи панафриканизъм. Но въпросът за подкрепата за революцията в Либия разделя Африка на юг от Сахара.

Досега само 20 от всички 53 държави членки на Африканския съюз (АС) са признали Преходния национален съвет (ПНС). Самият АС още не е признал ПНС – фактът, че държавен глава е насила свален от власт в нарушение на конституционните принципи противоречи на устава на АС. Наред с това обаче има истинско чувство на съжаление, че резолюция 1973 на ООН, която разреши употребата на „необходима сила“ за защита на цивилните, се използва, за да се извърши смяна на режим. А актовете на отмъщение срещу чернокожи африканци разпалват гняв в целия континент. Въпреки това изходът от неотдавнашната среща на АС в Южна Африка навежда на мисълта, че ПНС вероятно ще бъде признат и ще има ново партньорство.

Доста е несигурно как биха се развили тези отношения. ПНС ще има нужда от помощта на Африка, за да не допусне дисиденти да използват съседни страни като отправни точки за нови бунтовнически действия. Също така ПНС и либийските съседи ще трябва да обсъдят имиграцията в Африка, включително ситуацията с африканските бежанци – от десетилетия Либия е отправна точка за африкански мигранти, които се опитват да прекосят Средиземно море, а това разпалва расови напрежения.

Наред с това съществува заплахата в един момент ПНС и военните лидери на бунтовниците да се окажат обвиняеми заедно с бившите командири на Кадафи в съдебни процеси за насилие срещу цивилни.

Ако Либия иска да запази работната сила от африкански мигранти и африканската благосклонност, които са жизненоважни за нея, тя ще трябва да спре погромите и да подобри своето отношение към местните и чуждите африкански работници. Но и Африка трябва да погледне реалистично на нещата. Либия вече няма да изпълнява ролята на идеологически и финансов двигател на Африка, но континентът не би трябвало да наказва либийския народ за това или за получаването на западна помощ. Все пак Либия страна на този народ.

Гражданското общество и бизнес лидерите в Африка вече признават, че нова Либия не е „собственост“ на Африка. Трябва да се уреждат сделки и Африка не може да си позволи да бъде на погрешната страна на историята. Нужно е АС да разбере, че мълчанието му по въпроса за използването на чернокожи наемници за избиването на либийци и приветствията му към Кадафи като „братски лидер“ при посещението на представители на организацията през април му струват скъпо от гледна точка на доверието в него. Въздушните удари на НАТО, които убиха десетки цивилни, са справедливо критикувани, но беше също така нужно Африка да се обяви открито срещу нарушенията, извършени от силите на Кадафи.

Историческите промени, които доведе Арабската пролет, възвестяват зараждането на нова динамика в Африка. Идеалите на панафриканизма за солидарност и засилване на влиянието на континента продължават да отекват; но ние може също така да се придвижваме към „постафриканизъм“ – Африка, която разглежда себе си като част от взаимно свързана глобална общност. В известен смисъл това е придвижване към Африка без граници – глобализирана Африка.

Следователно Африка не би трябвало да потъва в афропесимизъм заради „загубата на Либия“. Ние никога не сме „притежавали“ Либия. Новата Либия, с всичките й недостатъци, е възможност за Африка, не заплаха, която трябва да бъде наказана. Африка би трябвало да се ангажира с новата Либия, а по този начин и със себе си.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.